Башак Саян
Страх от обвързване (23)

23.

Сапанджа, януари 2010

След като дълго, дълго се оглежда, взе старата четка за коса, която стоеше върху олющената по краищата масичка от дъбово дърво, и започна да разресва косата си. Колко красива беше преди. Сега не можеше да познае жената пред огледалото. Беше отслабнала, лицето й бе много бледо. Бръчките около очите като че криеха хилядолетна мъка. Кожата й се бе съсухрила. Вените на ръцете й бяха съвсем изпъкнали. А колко красиви бяха преди. За някои хора времето изтичаше като вода, но за други минаваше като цял век. За съжаление тя не бе от хората, за които времето преминаваше като течащата вода. Всеки преживян ден й се бе сторил като век. Векове, прекарани с мъката, която изпитваше всяка секунда, и с усилията, полагани, за да диша под тази мъка.

Изпитваше едно отдавна неизпитвано вълнение. Усмихна се и се погледна в огледалото. Не беше ли живяла толкова години само за да чуе тази дума? Въпреки мъките, въпреки цялата омраза не бе ли чакала толкова години да чуе тази дума? Не беше ли затваряла всяка нощ очи в очакване да умре любовта, която не я напускаше? Не плачеше ли в продължение на часове, когато въпреки изминалите години го видеше насън и се събудеше? Защо бе всичко това? За да научи причината за преживяното преди много години в един полунощен час на най-горния етаж на онази стара кооперация на „Гюмюшсую“. Защо го бе направил Джем. Защо след всичко станало се бе възцарило мъртвешко мълчание.

Години наред бе живяла с един призрак, който не я оставяше на мира. Ето че сега този призрак бе придобил плът и кръв, бе оживял. Бе като глас, дошъл от отвъдното.

Преди един ден я потърси Тюлин и каза, че ще дойде да я види. Колко щастлива се почувства Бахар! Винаги се чувстваше щастлива, когато се срещаше със старата си приятелка. След като се премести да живее тук, се виждаха много рядко, но напоследък започна да я навестява по-често. Този път в нея имаше нещо странно. Тюлин, която винаги правеше всичко възможно, за да я разсмее и да я развесели, този път бе мълчалива. Като че искаше да й каже нещо, но не знаеше как да го направи.

— Тюлин, какво става? Какво се е случило? Нещо странно има в теб.

След кратко мълчание Тюлин отговори:

— Не знам как да ти го кажа.

Бахар се засмя. Свикнала бе с лошите новини.

— Много лесно. Ще го кажеш изведнъж. Не се безпокой, вече нищо не може да ме наскърби.

— Радвам се, че можеш да се шегуваш със себе си, но съм сигурна, че това съобщение ще те впечатли.

Бахар се заинтригува. Какво ли беше това съобщение, което бе в състояние да я впечатли, особено след преживяното през последните месеци?

— Не ставай смешна, Тюлин. Знаеш, че вече не остана нищо, което да ми направи впечатление.

— Добре, ще ти кажа тогава. Така или иначе не мога да не го направя.

При тези думи Бахар съвсем се напрегна:

— Хайде, Тюлин, стига си увъртала!

— Джем ми се обади днес.

Бахар се вцепени. Реши, че не е чула правилно. Помисли си дали не й говори за някой друг? Имаше ли друг Джем сред познатите й? Сърцето й започна да бие лудо. Тюлин продължи да говори:

— Бях на съвещание. Не му отговорих. И той дошъл на работното ми място, за да говорим.

Бахар не можеше да повярва на чутото. Дали не сънуваше? Всичко бе просто един сън… Нито дума не се отронваше от устата й. Буквално се бе вцепенила. Не беше в състояние да произнесе и една дума.

— Бахар, добре ли си? Тука ли си? Ако те притеснявам, да не разказвам.

Да се притеснява ли? Тюлин въобще не я разбираше. Не бе разбрала любовта й, която въпреки изминалите години не угасваше. Не бе оценила нейната силна любов, с която само заради един негов поглед бе в състояние да подпали света. Значи е смятала, че това е една обикновена любов. Мислеше, че се е измъчвала само защото е твърде чувствителна.

— Какво иска?

Приготви се за отговора. Можеше и да е нещо незначително. Какво ли искаше след толкова години? И все пак един вътрешен глас й нашепваше, че ще чуе думите, които бе очаквала в продължение на много години. Искаше й се да повярва на този глас.

— Искал да се види с теб.

— Така ли…

Дъхът на Бахар спря. На гърлото й сякаш беше заседнала буца. С усилие изрече:

— Добре де, защо след толкова години иска да се видим? Попита ли го?

Тюлин преглътна и рече:

— Едва когато го загуби, човек разбира стойността на това, което е притежавал.

Изведнъж сълзите потекоха от очите на Бахар. Опита се да говори, докато бършеше горещите сълзи, но гласът й не се чу… Знаеше, че щом отвори уста, ще заридае с глас. Поиска да каже нещо, разнесе се само глухо ридание. Като че в този момент тялото й и тя бяха две различни същества. Не успя да се овладее. Колко години не бе плакала така? След онази случка всяка вечер плачеше в продължение на много години, но един ден си обеща, че повече никога няма да плаче. В последните месеци, когато научи за състоянието си, пак не заплака. До този ден.

— Бахар, мила, не прави така, моля те, успокой се! Добре ли си? — Гласът на Тюлин трепереше. Бахар се ядоса заради думите, които й бе казала преди малко.

— Как изглеждаше, добре ли е?

— Откровено казано, не е добре. В очите му имаше голяма скръб. Неотдавна прекарал сърдечна криза. Обаче мога да кажа, че все още е красавец.

Бахар се разсмя, въпреки че сълзите продължаваха да се стичат. Не забелязваше, че е започнала да трепери, плачеше и се смееше едновременно. Трепереше, като че е съвсем гола при минус двайсет градус.

— Добре де, а ти какво му каза?

— Нищо не му отговорих. Казах, че трябва да попитам теб.

— Да беше му казала, че съм щастлива и че изглеждам добре.

— Можеше ли да не му кажа, пиленцето ми, разбира се, че му казах. Пита ме какво правиш, дали си се омъжила, щастлива ли си.

— Ти какво му каза?

— Отговорих му, че си много щастлива. Но не си се омъжила. На кого ли би могла да се довериш след случилото се.

— Веднага си му натякнала.

— Разбира се, че ще му го кажа. Но кой знае защо ми стана мъчно за него. Съжалих го, въпреки че знаеш колко го мразех. Бе така тъжен, разкаян и самотен.

Бахар отново бе започнала да ридае с глас. Хълцанията я задавяха, трудно си поемаше дъх. Едва успя да каже няколко думи:

— Нали доживях този ден, вече мога да умра спокойно.

— Как смееш да говориш така? Колко пъти ти казах да не споменаваш за умиране.

— Смъртта е истината на живота, приятелко.

След кратко мълчание Тюлин отново продума:

— Е, сега той очаква отговор от мен. Какво да му кажа? Кога да дойде да те види?

— Тюлин, в никакъв случай! Недей! Толкова години очаквах Джем…

Изтри с ръка сълзите си. Личеше, че се опитва да се успокои. Гласът й продължаваше да трепери, когато продължи:

— Искам да остана в спомените на Джем с предишния си вид. Да си спомня една красива Бахар. Да не ме вижда такава.

Сърцето на Тюлин се сви. Искаше да говори за хубави неща. Но какво можеше да направи, какво можеше да каже? Накрая изрече:

— Мила Бахар, моля те, не говори глупости! За нас ти си все същата Бахар. Същото красиво момиче.

Докато казваше тези думи, погледът й се бе заковал върху лицето на приятелката й.

Бахар горчиво се усмихна.

— Това е жестоката истина, мила Тюлин. Докога ще се залъгваме, като че не съществува или че всъщност е нещо съвсем друго. Според мен повече не можем да мълчим. Аз преминах онази граница, когато можех да мълча и да се залъгвам.

Продължи да гледа пред себе си. Въздъхна.

— Измисли нещо. Но гледай да не го нараниш. Не го наранявай. Нали е дошъл с болката си при теб, затова с отговора си в никакъв случай недей да подсилваш мъката му. В никакъв случай, Тюлин, моля те!

Тюлин нямаше избор, освен да изпълни желанието й. Съчиняваше най-трудните изречения в живота си. Знаеше, че ще дойде такъв момент, и се бе подготвила. Опита се да се постави на мястото на Бахар. Колко бързо преминаваше всичко пред очите й.

— Сигурна ли си? — попита. — Аз вярвам, че ще се почувстваш добре, ако го видиш. Нали в крайна сметка всичко е свързано с щастието? Това е една малка доза щастие. Защо се отказваш?

— В този момент аз и без друго съм много щастлива. Най-сетне чух думите, които съм очаквала цял живот, какво повече. Много години търсех причината, а накрая чух, че съм обичана. Нека остана жената на неговите мечти, по която копнее…

— Както искаш… Утре пак ще дойда да те видя и ще си поговорим надълго и нашироко.

Щом Тюлин си тръгна, отвори едно от чекмеджетата на големия дървен скрин, който бе поставен пред един от фотьойлите в хола, и извади оттам голям албум в кожена подвързия. Намери снимките от миналото и започна да ги разглежда. Сълзите й продължаваха да текат. При вида на някои от фотографиите успя да се засмее, но при други сълзите й потекоха още по-силно. И все пак я бе обзело спокойствие. Най-после беше получила знак за това, което беше очаквала много години… Тихичко…