Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Baglanma Korkusu, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 11гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna(2016)
Разпознаване и корекция
egesihora(2016)

Издание:

Автор: Башак Саян

Заглавие: Страх от обвързване

Преводач: Нахиде Дениз

Издател: Ера

Година на издаване: 2012

ISBN: 9789543891931

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2092

История

  1. —Добавяне

2.

Истанбул, май 2010

Леко притвори очи и силно вдъхна острата миризма на плесен, която от седмици насам изпълваше дробовете му. Тази миризма го отърваваше от необикновеността на последните няколко месеца и го връщаше в реалността.

Започнаха да се чуват гласове откъм коридора. Вероятно наближаваше единайсет часът. От седмици насам всеки ден, всеки час слушаше същите препирни. Действителност ли бяха преживените неща? Или мозъкът му си играеше с него, решил да опита да се хармонизира с остаряващото тяло и да го съсипе? Нали има моменти, когато сте преживели нещо и щом се отдалечите от него, то изгубва своята реалност.

С времето спомените избледняват. Остава само субектът на спомена и преживените чувства. Всички подробности се изтриват. Единственото, което си спомняше, бяха гарвановочерната гъста коса и живите черни очи. Спомняше си, че в тези очи имаше и тъга, и болка. Бяха видели копнежа и обичта. Дълбоко успокоение и изгаряща тъга обзеха силно мъжа. Потърси в себе си чувство на съжаление. Нямаше.

Съжалението беше толкова коварно чувство, че тъкмо когато си кажете, че сте го забравили и постигнете принудително вътрешно спокойствие, то внезапно изскачаше. Странно. Беше изминало много време, но мъжът не се разкайваше.

Виковете престанаха. Време бе за хранене. Какъв силен глас, си помисли. Гласът всъщност принадлежеше на един слабичък мъж. Човек не можеше да повярва, че този глас излиза от него.

Почувства една ръка на рамото си. Когато отвори очи, пред него стоеше мъж, когото виждаше от няколко дни. Беше млад, не говореше, а в очите му имаше болка. Сега той му подаваше цигара. Мълчаливо пое цигарата и кимна, за да изрази благодарността си. Точно в този момент чу силен глас да го вика:

— Джем Артунч! Имаш свиждане!

Влачейки крака, Джем тръгна към ръждясалата желязна врата. Хубавите дни бяха останали назад, съществуваше само един човек, който можеше да посети самотния мъж, но и той вече не го интересуваше. Нито Синан, нито Мине можеха да дойдат на свиждане, понеже не му бяха роднини. Единственият, когото виждаше, бе адвокатът господин Хасан. През последните месеци смисълът на живота му се бе променил.

Чу, че хората шушукат зад гърба му. Почувства се смален, докато вървеше. Като че с всеки изминал ден ставаше по-нисък. С всеки изминал ден тежестта върху раменете му го смазваше, разкъсваше сърцето му.

След като премина през желязната врата, забърза към стаята в края на коридора, на чийто мъничък прозорец имаше решетка. Видя мъжа, който седеше на масата срещу прозореца. Познаваше го от двайсет години. Двайсет години този мъж беше винаги до него, при всички събития в службата. Сега го гледаше с тъжен израз на лицето. Скочи на крака, когато Джем влезе в стаята.

— Как сте, господин Джем? Добре сте, добре сте.

Джем тъжно се усмихна. Какво от това, че отсега нататък ще е добре? Петдесет, че и повече години бе живял погрешно, бе се поддал на съблазънта на измислени хора и в тази последна година от живота си бе застанал очи в очи с действителността. Оттогава сърцето му се терзаеше заради пропуснатите възможности, резултат от собствените му грешки, които защитаваше с някаква непоколебима упоритост, заради хората, на които бе навредил, заради връзките, на които не бе дал никакъв шанс.

— Ех, да кажем, че съм спокоен, Хасан бей, нямам никакви притеснения.

Адвокатът го погледна тъжно. Започна да говори като човек, който не знае какво да каже:

— Все още не е известен денят на процеса. Трябва да дойде заключението от Съдебна медицина. Вероятно ще го поискат на първото съдебно заседание или впоследствие. Ще бъдете съден за предумишлено убийство. Моля ви, опитайте се да си спомните колкото се може повече подробности. Най-малкият детайл дори може да ни бъде от полза. Даже нещо, което ви се струва незначително. Ако си спомните нещо, повикайте ме, моля, веднага ще дойда. Освен това, след като приключа личното ви дело идната седмица, пак ще дойда.

Джем се почувства така, сякаш се дави. Като че ли духът му искаше да се отдели от тялото. Странно усещане… Ех, да можеше да поплаче. В продължение на седмици от очите му не беше се проронила нито една сълза. Не изпитваше нищо друго, освен едно страшно неспокойство. Беше изпразнен. Терзанието му бе познато. Животът бе забравено понятие. Беше се изгубил. Но какво щеше да разкаже на тези хора? Щяха ли да го разберат? Можеха ли да си представят на какво е способен човек, когато много обича някого? Особено ако това е обич, чието минало е изпълнено с разкаяния.

Поиска да сподели някои неща с Хасан. Поклати глава и постави ръка на рамото му. Погледна го в очите, но после се отказа. Какъв смисъл имаше да разказва, като никой нямаше да разбере.

Когато се върна в килията, забеляза, че затворниците се бяха раздвижили. Готвеха се за обяда. Странно място бе това. Веднага се различаваха затворниците, обречени от съдбата, от онези, които извършваха престъпление под въздействието на злините, изпълващи душите им. В очите на едните имаше примирение, болка и самота, а в погледите на другите — само зло… Даже по погледите, поведението, очите, тона на гласа можеше да прави вече това деление. От два месеца беше тук. В известен смисъл вече се смяташе за опитен. След него в килията бяха дошли още трима затворници. А един беше излежал наказанието си и си бе тръгнал. Той бе мъжът, който пръв му каза: „Аллах да те отърве.“ Беше доста по-възрастен от Джем. Петнайсет години от живота си бе прекарал в затвора. Бяха го освободили за добро поведение. Когато влязъл в затвора, бил около петдесетгодишен, а сега наближаваше седемдесетте. Заловил жена си с най-добрия си приятел и в пристъп на ярост убил и двамата. Бе мълчалив човек. Него ден се бе сбогувал с всички, плака, развълнува се, като гледаше снимките. От разговорите се разбираше, че си няма никого. Децата бяха прекъснали всички връзки с баща си. Умираше от страх от живота навън, към който вратата се бе затворила преди много време. Човек, който прекарва един дълъг период от живота си при определени условия, свиква. Дори това да беше плен… На освободеното от възрастния мъж легло се бе настанил един младеж, решил да става господар на хората в килията. Всички бяха недоволни от това положение, но щом като дори агата на килията не обели дума, значи имаше солидни връзки.

Джем се излегна в леглото си и запали цигара. Докато изпускаше навън поетия дълбоко дим, пак си спомни онези очи. Онези черни очи. Сякаш бяха станали още по-черни, заприличаха му на бездънни пропасти. Нали има мигове, в които можете да поберете целия си свят в този мъничък отрязък от време. Ето в този поглед Джем бе вместил целия си живот. Нито за момент не беше се поколебал след този поглед. Нито колебание, нито разкаяние.

Адвокатът му много прецизно и без да изпуска нито един детайл, се подготвяше за процеса. Но на Джем не му пукаше. Беше разбрал каква голяма грешка е допуснал, пред каква дълбока самота се е изправил. Вече нямаше никакво значение къде и как ще прекара остатъка от живота си. Защото навсякъде и във всеки момент щеше да е сам. Сам бе избрал това. Съзнателна самота. Но най-тежко беше, когато се осъзнаеше това.

Човек живее, без да се замисля какво ще му донесе утрешният ден. Прави планове, мисли, че е градил бъдещето си, но в крайна сметка всичко е напразен труд. Бъдещето е скрито в избора на подробностите, на които отдаваш или не значение. Никога не можеш да знаеш какво точно те очаква в края на един път, който те прави щастлив. Но когато разбереш, вече е много късно. Ако си късметлия, животът може да ти даде шанс да се съвземеш, но Джем не бе от тях. Животът му бе изиграл жесток номер. Неговата история бе историята на поражението в живота на един мъж, който смяташе, че си прави шеги с живота.

Дълбока самота. Мъчителна. Оставяща без дъх. Самота, която те кара да се луташ между лудостта и разума, да се съмняваш в себе си. Самота, въпреки наздравиците, въпреки продължителните разговори, съпровождани от шумен смях, дълги сексуални моменти и безброй жени.

Започна да се смее. Двамата затворници, седнали на страничното легло, го изгледаха. Вероятно го мислеха за луд или че се прави на луд, за да избегне присъдата. Смееше се, че страхът, който беше изпитвал в продължение на много години, го бе довел до това положение.

Страх от обвързване.

Докъде ли можеше да отведе човека този страх? Ето, че бе довел Джем до най-крайната точка. Точка, която не бе включена в сметката и даже не можеше да си я представи. До точката, когато се отказваш от живота, макар че го обичаш безсрамно, с несекваща сила.

Докато със затворени очи пушеше цигарата си, чу, че някой влезе вътре и шумът се усили. Изправи се в леглото и седна по турски. От шума не чуваше какво говорят. Виждаше онези, които псуваха живота, другите, които клатеха глави, говореха нещо, но не разбираше какво става. Изведнъж забеляза, че мъжът, който спеше на горния нар, идва към него. Извади от джоба си цигари, предложи му една. В затвора предлагането на цигара бе израз на приличие. В мястото, където се покровителстваха взаимно, се черпеха с единственото нещо, което притежаваха. След като запали цигарата си, мъжът започна с думите „Бате Али“.

— Бате Али се обесил — каза.

В първия момент не можа да се досети кой е бате Али, но след това си спомни, че мъжът, който миналата седмица излезе от затвора, се казваше Али. Младият мъж продължи да говори:

— Сигурно не е успял да понесе външния свят.

Джем усети, че сърцето му се сви още повече. Никой освен него не можеше да разбере по-добре Али.

— Лъжеш се — рече. — Не е могъл да понесе самотата, а не външния свят.

Мъжът внимателно го погледна в очите. Беше още млад. Не можеше да разбере какво означава самотата в края на живота. Може би е имал надежди, защото е осъзнал допуснатите грешки и е съжалил. Може би е искал да се ожени, да стане баща, да прекарва времето с близките си. Ако можеше да говори, Джем щеше да го посъветва: „Бъди колкото се може повече време с хората, които обичаш, колкото се може повече им казвай колко много ги обичаш и в никакъв случай не бъди ненаситен и нагъл по отношение на живота! Знай цената на онова, което животът ти дава! Ако не можеш да разбереш цената на тези неща, ще прекараш дните си в дълбока самота. И разкаянието няма да помогне.“

Не каза тези неща. Не каза нищо. Погледна към онези, които с тъжни лица коментираха случката. Колко ли от тях действително разбираха случилото се? Може би половината. Останалите щяха да разберат след време.

В затвора бе трудно. Всеки ден се правеше едно и също нещо. Имаш много време да размишляваш. Отново се излегна на нара и започна да мисли за началото на края, който го бе довел до този момент. За болничната стая, в която за пръв път се сблъска с реалностите.