Башак Саян
Страх от обвързване (19)

19.

Истанбул, януари 2010

Не можеше да се съсредоточи върху темите, които обсъждаха на дългата заседателна маса. Непрекъснато гледаше огромния часовник на стената срещу остъклената врата. Като бучене дочуваше думите на пълния мъж, който представяше темата пред голямото осветено пано, думите не й оказваха никакво въздействие в този момент. Когато забеляза, че всички очи са се обърнали към нея, разбра, че е дошъл неин ред да се изкаже. Майсторски умееше да се измъква от такива ситуации. Нагласи на лицето си усмивка и започна да говори:

— В края на досиетата, които сме ви раздали, ще намерите разработките, направени през последните десет дни. Ако одобрят необходимия бюджет, ще можем да продължим изследванията си. Както ще видите, остана ни много малко до края на изследванията. Ако успеем да купим издателските права, мисля, че ще направим сериозен график на продажбите. Нуждаем се само от време и финансова помощ. Безспорно е, че като получим резултата, завръщането ще бъде удовлетворяващо за нас.

Излезе от заседателната зала и бързо се отправи към кабинета си в края на коридора. Бяха издали стотици списания досега, но този път беше различно. За пръв път можеха да положат подписа си под едно научно издание, резултат от изследване по тяхна инициатива, което щеше да предизвика голям интерес. Това бе един нов сектор за тях. Това бе, което я вълнуваше най-много. Отново си спомни за телефонното обаждане. Възнамеряваше да попита новата стажантка, която се занимаваше с нейните задачи, дали Джем е казал нещо друго?

— Търси ли ме пак господин Джем, който се е обадил преди няколко часа? Каза ли нещо друго?

— Не, госпожо Тюлин, само каза, че иска да говори с вас. Записах телефонния му номер, чака да му се обадите.

Взе листа с телефонния номер и седна на бюрото си. Дълго гледа написания номер. Защо ли я търсеше след толкова години? Какво ли щеше да поиска? Или какво ще каже? Думите му щяха ли да променят преживяната болка? Можеше ли разбитите сърца и преживените мъки да се поправят с една думичка? Добре, може би не я търсеше заради това. Може би имаше някаква работа с нейната фирма. Всичко можеше да се очаква от безсъвестен тип като него. Не мислеше, че има някаква връзка с Бахар. Нямаше начин. Бе разпилял живота си, без възможност да го поправи, и си бе тръгнал, без да се заинтересува какво е станало след това, години наред нито я бе потърсил, нито бе попитал за нея.

Тюлин си спомни момента, когато Бахар ги запозна. Един вътрешен глас й бе нашепнал, че той ще огорчи приятелката й. Каза го и на Бахар, но тя бе толкова влюбена, че часове наред се опитва да я убеди колко добър човек е той. Долен тип! Как бе възможно да се прости едно такова зло? Какво щеше да отговори на този проклет човек? Реши, че няма да го потърси, за да не го пита какво иска.

В този момент се почука на вратата и тя вдигна глава. Беше колегата й Али, с когото от шест месеца работеха заедно, но в последно време бе започнало да покълва някакво чувство между двамата. Ръководеше мениджмънта. Бе много способен, с блестящи идеи, възпитан мъж.

— Не ми казвай, че ще останеш след работно време — каза той.

Тюлин се усмихна. Пак чувстваше онова вълнение, което бе забравила. Всяка сутрин започна да се събужда с мисълта какво ще облече, сменяше по четирийсет тоалета пред огледалото. В последно време ставаше един час по-рано само по тази причина. С нетърпение очакваше почивките за пушене и обедите. Държеше се като млада девойка.

— Получих съобщение от един толкова неприятен човек, че нито за минута не ми се остава в офиса. Идвам веднага.

Взе палтото и чадъра си и тръгна към Али, който я чакаше пред асансьора.

— Ето ме.

— Да изпием по едно кафе някъде, какво ще кажеш? Никак не ми се прибира вкъщи.

„Ех, когато слепецът поиска едно око, аллах му дава две“ — помисли. Знаеше наблизо едно място, можеха да отидат там. Бе приятно заведение, което приличаше на парижките кафенета. Първия ден, когато отиде там, си обеща, че ако един ден някой й хареса, непременно ще го заведе там. Имаше си такива странни вярвания. Не бе ходила във Венеция например. Защото за нея Венеция бе изключително романтичен град и не искаше да отиде с човек, в когото не е влюбена. Чувстваше, че ако направи така, магията ще се развали. Дълги години бе очаквала мъжа, в когото да се влюби. Само веднъж се появи този човек. Беше в първите години, когато започна да работи. Той обаче загина при автомобилна катастрофа.

Студеният въздух навън й помогна да се успокои. Весело прекрачи и ненаправила две крачки, Тюлин се закова на място. Не можеше да повярва на очите си. Срещу нея бе онзи егоистичен мъж, чието име дори не можеше да понася.

Джем Артунч! Бе променен. Изглеждаше остарял. Все още бе много красив, но годините бяха оставили своя отпечатък на лицето му. Нямаше го онзи подигравателен блясък в очите. Изглеждаше много тъжен. Като че беше преживял голяма загуба… „Но той си има и такива качества“ — помисли. Ако се наложеше, умееше да се превъплъщава в невинна, потърпевша и крехка личност. Нали Бахар й го бе описала много добре? Ето че вървеше към нея. Какво ще му каже сега Тюлин? „Дявол да го вземе!“ — каза си. И Али беше с нея. Нямаше да изпадне в това положение, ако го беше потърсила, щеше да разреши проблема по телефона. Въобще не предположи, че може да се вдигне и да дойде дотук.

— Здравей, Тюлин. Знам, че те изненадах.

Пъхна ръце в джобовете си и наведе глава, изчака няколко минути и продължи:

— Ако ми позволиш, искам да говоря с теб по един много важен проблем. Не бих дошъл така внезапно, ако не беше толкова важно. Принудих се, тъй като не можах да се свържа с теб.

Тюлин виждаше по погледа му, че е искрен, но все пак трябваше да внимава. В същото време Джем се обърна и към Али:

— Извинете, аз съм Джем Артунч. Прекъснах разговора ви, може би отивахте някъде. Моля, извинете ме.

Тюлин се обърна към Али, докато обмисляше какво да каже. Стисна ръката му.

— Али, миличък, ще ми разрешиш ли пет минути? Един много стар познат. Мисля, че има някакъв проблем.

— Разбира се, не се безпокойте. Обади се, когато свършите. Ще съм наблизо.

Заедно влязоха в малкото кафене срещу улицата, откъдето Тюлин си купуваше кафе сутрин. Тя седна на една маса и остави на стол нещата, които носеше. Джем си поръча нещо на дошлия през това време сервитьор и я попита:

— Какво ще пиеш?

— Аз нищо няма да пия. А ти кажи, каквото имаш да казваш. Неудобно е от приятеля ми.

Джем преглътна. Заговори, без да вдига очи. Ако не го познаваше или не се бяха случили предишните събития, Тюлин можеше да си позволи да го прегърне в този момент. От него се излъчваше такава тъга, че… Какво ли му се беше случило?

— Казаното от мен може да ти се стори глупаво, но, моля те, изслушай ме.

Извади цигара от сребърната си табакера и без да я запали, започна да си играе с нея. Като че ли му бе трудно да изрече онова, което имаше да каже.

— Човек понякога късно осъзнава стойността на нещата, които е загубил. За съжаление трябва или да претърпи някаква промяна, или да се сблъска с нещо, за да го разбере.

Замълча. Преглътна. Вдигна глава и погледна Тюлин право в очите. Вярваше, че го е разбрала. После продължи:

— Преди няколко седмици прекарах сериозна сърдечна криза. Известно време бях на легло в болницата. На теб може да ти се стори, че не е толкова важно, но аз се изправих пред реалностите, които дълги години съм пренебрегвал, полагал съм много усилия, за да не ги забелязвам, и съм се отдавал на рутината на ежедневието, за да не мисля за тях. Кутията на Пандора като че се отвори. Не беше лесно да застана лице в лице с най-голямото разкаяние на живота си. Дойдох тук, за да поискам помощта ти. Искам да видя Бахар…

Тюлин бе изненадана от чутото. Много неща си бе представила, но за това не се досети. Нима този човек, който мислеше само за себе си, след толкова години бе разбрал истината? Когато се разболял и остарял? Добре де, а какво ще стане с мъките, които другият е изпитал в продължение на много години?

— Не знам, Джем. — Погледна го право в очите и продължи: — Откровено казано, нямам добро мнение за теб. Появяваш се след много години и казваш, че съжаляваш за болката и тъгата, които си причинил. Но не мога да ти обещая нищо, преди да попитам Бахар.

— Добре, поне ми кажи как е? Добре ли е? Омъжи ли се? Как живее сега?

Тюлин горчиво се усмихна.

— Не се омъжи. След случилото се, не бе лесно да се довери на някого.

Тюлин всъщност искаше да му разкаже за Бахар. Как живее сега, за преживяното… Може би след толкова години за Бахар щеше да е добре да се срещнат, но я възпираше дадената дума. Наскоро Бахар, като че предчувствайки, бе поискала от нея, ако срещне Джем, да му каже, че е добре, че още изглежда красива и е щастлива.

— Тя е щастлива, не се безпокой. Преодоля нещастието.

Джем, който не успя да прикрие влагата в очите си, погледна към минаващите хора. После продължи да говори, без да отмества поглед:

— Най-голямото ми желание е тя да е щастлива. Защото тя най-много го заслужава.

Навън се преплитаха гласовете на хора, които бързаха нанякъде, на децата, излезли от училище, и шумът на трамвая. Тъгата на Джем пролича още по-явно. Този път имаше право. Когато настъпеше правилното време, хората можеха да се изправят пред собствените си грешки. Правилното време за това бе съвсем различно за всеки един. Явно бе, че е настъпило неговото. След като бяха изминали толкова години… „Колко странно — помисли Тюлин, — угризенията на съвестта не те напускат, докато не си платиш.“

Тюлин искаше да каже нещо, но чувстваше, че думите й ще са напразни. Нали има моменти, когато думите не са достатъчни, този момент беше точно такъв. Докато мислеше това, Джем каза през сълзи:

— Човек не може във всеки момент да улови истинската любов. Трябва да оцениш мига. Защото от разкаянието няма полза.