Башак Саян
Страх от обвързване (15)

15.

Като се стовари на нестабилния стол, извика: „Някой да затвори тази врата! Като че нямат врати вкъщи.“ Съблече тюления си костюм, като гледаше към момичетата, които си почистваха грима пред огледалото.

„Оставете и за мен малко кремове за почистване, забравила съм моите вкъщи.“

Искаше й се час по-скоро да се освободи от този костюм и от грима, чиято тежест чувстваше върху цялото си тяло. Докато се опитваше да нахлузи панталоните, се питаше къде ли са се изгубили ботушите й. Продължаваше да мърмори „откъде са се взели тука“, докато бързо нахлузваше единия ботуш, който откри зад голямото огледало. Беше много нервна. Преди и след всяко представление беше такава. Особено преди представлението бе като буре с барут. Беше ожадняла. Взе едно от шишетата с вода, което се намираха върху масичката с олющени краища, и го изля върху главата си. Чувстваше всичките си мускули схванати. Чудеше се дали да се прибере вкъщи. С нищо не й се занимаваше. След представлението нито й се искаше да излезе и да се разсее, нито да пие или да вечеря с някого. Беше постигнала това, заради което бе жертвала всичко в продължение на много години, но не беше щастлива.

Взе памук, за да изчисти грима от лицето си, но русокосото момиче, което влезе в този момент, заговори:

— Един мъж иска да те види, како Селин.

Изненада се. „Кого ли поканих на това представление?“ — си помисли, но за никого не се сети.

— Кой е, каза ли ти?

— Не, но било важно. Каза, че ще чака колкото е необходимо.

Учуди се още повече. Можеше ли да е някой, с когото вече е била? Набързо облече палтото, гарнирано с кожа, и каза на момичето:

— Добре, сега излизам.

Затвори дървената врата към кулисите и започна да изкачва стълбите с тежкия сак в ръка. „Надявам се, че няма да ми се случи някоя неприятност“ — си каза. Ненавиждаше мъжете, които правеха скандали като жени. На последното стъпало чу зад себе си женски глас. Бе гласът на Синем — млада балерина, която в последните дни по незнайно каква причина се опитваше да установи близост с нея. Гласът й бе така тънък и пронизителен, че не би могла да го сбърка с друг.

— След два часа ще отидем в Сантрал Истанбул. Ще дойдеш ли?

— Не, вие вървете. После ще се видим — извика и точно в този момент го видя. Стоеше срещу нея с ръце в джобовете, с постоянната си самоуверена стойка! Шокирана погледна мъжа срещу себе си, за когото си помисли, че все още е привлекателен. Случайно ли след толкова години бе дошъл на това представление? Селин не можеше да намери обяснение на тази визита. Изненадана го гледаше с широко отворени очи и не можа да направи нито една крачка. Стоеше, без да помръдне. Нещо странно ли имаше в погледа на мъжа, за когото не желаеше дори да си спомня? Болка ли изпитваше? Глупости, подобни чувства не изпитваше човек като него. Въпреки това леко се усмихна на човека, който й напомняше за миналото.

— Джем…

— Здравей, Селин. Много време измина.

От изненада тя не знаеше какво да отговори. Знаеше, че ако го попита какво прави тук, ще прозвучи много грубо.

— Изненадана съм. Нима ти посещаваш такива представления?

Мъжът я погледна с тъжна усмивка. Устните му се присвиха, като че изпитваше болка. Явно бе, че имаше нещо странно.

— Да кажем, че много време не съм идвал тук — продума. Направи пауза и продължи, като гледаше пред себе си: — Сигурно се питаш защо съм дошъл.

— Естествено, не бих казала, че не ме интересува.

Явно бе, че имаше нещо важно. Но на Селин нищо не й идваше наум.

— Може ли да поговорим?

— Разбира се. Но не разполагам с много време. Може да кажеш каквото имаш да казваш, докато вървим към колата ми.

Всеки би забелязал колко силно бе напрежението между двамата. Това напрежение бе така заредено с електричество, че думите така и не се отронваха от устните им. Заедно излязоха през желязната врата и тръгнаха към улицата с магазини, която бе забранена за автомобили. Вървяха мълчаливо.

— Еее, ще говорим ли?

— Не знам как да започна.

— Според мен започни направо. Спомням си, че беше майстор в тези работи.

— Права си… Добре тогава. Ще те попитам онова, което ме интересува, и повече няма да те безпокоя.

— Слушам те.

— Как да намеря Бахар?

Изненадана, че не предположи такъв един въпрос, Селин се спъна и залитна. Искаше да го попита защо се опитва да намери Бахар. Но не можа. Рязко отговори:

— Не знам.

— Зарязала балета. Нямаш ли някаква представа къде може да е отишла?

— Нали ти казах, че не знам — каза яростно. — Сигурно предполагаш защо те е оставила.

Продължи да говори, като ускори крачка. Снегът, който заваля, залепваше по силно стегнатите й коси, докато се опита да обуздае яростта си. Спомни си за първата си любов Мурад. Като че ли пред нея беше той, а не този проклет мъж. „Всички са еднакви, няма никаква разлика между тях“ — си каза, като от яд едва поемаше въздух. Изведнъж осъзна, че не чува звука от стъпките му. Веднага след това чу гласа на Джем:

— Само ще направя нещо, което трябваше да свърша преди много години.

Яростно се обърна и започна да говори, очите й пламтяха:

— Мислиш, че ще ти прости ли?

— Дори да не прости, ще й олекне на сърцето. — Обърна глава, за да не забележи Селин насълзените му очи, и продължи: — Дори да не помогне последното съжаление, трябва да разчистя миналото.

— Какво, едва сега, след толкова години ли се обади съвестта ти?

— Не. Само че след толкова години започнах да чувам нейния глас.

— Угризение на съвестта, ха! — толкова бе ядосана, че дори не усещаше студа.

— Ако искаш да го наречем драмата на един мъж, който е разбрал какво означава истински да обичаш някого…

Погледна към Джем, който след тези думи се обърна и си тръгна. Беше напълно объркана. Познатите й мъже бяха неверни, безсъвестни, мислеха само за себе си, всички бяха като Мурад. Но ако се лъжеше, значи, че заради неправилните избори и погрешните изводи бе опропастила живота си. Мурад… Единственият мъж, когото бе обичала! Причината за най-голямата й болка! Съзнанието, че има и други мъже, я изпълваше с болка вместо с надежди, докато сълзите се стичаха от очите й.

Спря. Погледна след Джем, който стоеше под усилващия се сняг с ръце в джобовете. Гледката й напомни една стара картичка. Един мъж, който се отдалечава под падащия сняг. „Наистина съществува угризение на съвестта“ — си помисли. Рано или късно се залепваше за яката ти. Нещо, което не съществуваше само у мъжа, когото някога си бе избрала.

— Джем! — извика и започна да тича след него. Докато напредваше към мъжа, който беше спрял и гледаше изненадан, чувство на добрина изпълваше цялото й тяло.

Когато го настигна, отвори огромната си чанта и започна да рови в нея. Беше пълна с толкова много неща, че не намираше онова, което й трябваше. След няколко минути извади малък бележник и с розов молив написа нещо. После откъсна страницата и докато я подаваше на Джем, заговори:

— Тя може да ти каже къде е.

Докато подаваше листа, не можа да попречи на Джем да види сълзите й. Чувстваше се лека като птичка. Бе разбрала какво представлява камъкът, който от много години й тежеше. В този момент се отърва от един голям товар.