Башак Саян
Страх от обвързване (13)

13.

Истанбул, октомври 2000

Когато слънчевите лъчи се промъкнаха през процепите на тъмните завеси и обгърнаха тялото й, тя отдавна се бе събудила. Загледа се във високия таван. Много обичаше таваните в това жилище. Запита се колко ли е часът. Беше свикнала да става рано, но в последно време се будеше още по-рано. Безсънието й се дължеше на вълнението, от което цялата трепереше. Въпреки това сутрин се събуждаше рано и беше бодра. На устните й се появи усмивка. „Откъде се взе тази глупава усмивка?“ — си каза. Спомни си, че момчето, което видя миналата седмица в офиса да чака пред кафемашината, се усмихваше със същата глупава усмивка. Дали някой, който я видеше сега, щеше да помисли същото? Въпреки това обикна тази усмивка.

Както вървяха по онази пуста уличка и разговаряха, замълчаха и погледите им се срещнаха, като че получили неразбираем за други знак. В този момент светът сякаш изскочи от своята орбита. Търкулнаха се в едно непознато, без гравитация време и за пръв път се целунаха. Бахар беше смутена. Джем го забеляза, когато се отдръпна от топлината на устните й. Трепереше като лист. Хвана го здраво за ръката и продължиха да вървят по мократа и тъмна улица. С мълчанието, което ги съпровождаше през целия път, се опитваха да потиснат писъците на радостта. Когато пристигнаха пред дома на Бахар, той я гледа, докато изкачваше стъпалата, и й се усмихна, когато тя отключи вратата и му помаха.

Весело си подсвирваше, докато с ръце в джобовете вървеше към колата. От много дълго време не бе се чувствал така щастлив. Спомни си момента, когато я видя за пръв път. Винаги се появяваха някакви знаци, някои ги забелязваха, други не. Джем потърси знаци. Дали всичко в живота им не бе всъщност един предварително написан текст? Как иначе да си обясни, че в един неочакван момент, с една неочаквана жена иска да изживее нещо, което цял живот е пренебрегвал? Може би от дълго време очакваше точно него. Може би всеки преживян от хората лош опит в действителност ги подготвяше за онази неизбежна съдба, която ще ги сполети на някоя неизвестна дата. Може би тяхното беше необходимост, която трябваше да се изживее, за да може „той“ да излезе „насреща й“.

Джем се постара да си припомни какво си помисли, когато за пръв път видя Бахар да влиза през вратата. Хубаво момиче, си помисли, но му се стори странна. Не, не, странна не бе точната дума. Бе различна. Но онази вечер не бе моментът, в който Джем се впечатли от нея. Нито когато за пръв път влезе през вратата, нито по време на разговорите им вечерта или когато по погрешка се срещнаха в тоалетната… Нито един от тях. За пръв път се впечатли в последвалите седмици, когато един ден зачака закъснелия Синан. В онази жега Бахар незнайно как успя да го отведе в Топкапъ. От много години Джем не беше ходил там. Дори не помнеше кога за последен път е бил там. Тогава научи за интереса на Бахар към историята. Във всяка част на двореца му разказа една от друга по-интересни истории. Тогава забеляза усмивката й. Че очите й също се смеят, когато се засмее. Преминаха през големия двор на двореца и влязоха в частта на харема, където пред позлатената врата, която приличаше на клетка, разиграха една малка сценка. Развеселена, Бахар започна да играе ролята на наложница на султана, като извади от чантата си шал и покри главата си. „Какво ще заповяда за вечеря ваше величество султанът? С мен ли или желае да остане сам?“

Джем се бе засмял. Удебели гласа си и продължи играта. „Ако пожелая да ви видя, ще изпратя камериера, може да се оттеглите.“

Смяха се и докато обхождаха големите и великолепни стаи на харема, разказваха за семействата си. Бахар живееше сама в Истанбул. Освен майка имаше една леля, която живееше в Анкара. Беше загубила баща си. Беше единствено дете. Като всяко единствено дете в семейството и тя от много ранна възраст се бе запознала със самотата. А всъщност като дете винаги искала да има сестра или брат. Поради тази причина в отношенията с приятелките си влагала нещо повече от приятелство. С течение на времето започвала да ги възприема като сестри. У нея все още имаше нещо провинциално. Джем още тогава разбра, че тази е причината, поради която се извини, че е дошла с празни ръце за пръв път в дома му. Бе наивна и искрена.

Приятелката й Селин бе различна. В това момиче имаше нещо, което Джем не харесваше. Не знаеше какво точно. Не му харесваше, че се държи като мъж. Тя бе от типа жени, от които най-много се страхуваше. Завоюваше мъжете, а след това ги напускаше и хукваше по нови завоевания. Струваше му се, че крие истинската си същност. А може би така му се струваше. Зад всяка нейна дума се долавяше друг смисъл. Като че притежаваха една обща омраза. Джем се опитваше да не я забелязва, да не се поддава на нейното влияние.

А Бахар… Малка, красива жена… В началото той възприемаше чувствата си само като харесване, което се изпитва към една хубава жена. Обаче започна да се притеснява, че с всеки изминал ден все повече я харесва. Безпокоеше го, че любовта на Синан към Бахар става все по-силна, чувстваше се зле, че харесва жената, в която е влюбен най-близкият му приятел. Джем се опитваше да потисне това чувство и да не му обръща внимание. Гледаше да не остава насаме с Бахар. Дори в най-искрените моменти между тях имаше дистанция. Не я поглеждаше в очите, когато разговаряха.

Силно го впечатли и разговорът, който Синан проведе с него. Приятелят му по някакъв странен начин бе почувствал предварително нещата, които щяха да се случат. „Изпитвам силно чувство към тази жена — бе казал Синан, а след това бе прибавил, — ти можеш да притежаваш всяка жена, стой далеч от нея.“ В очите на Синан Джем видя сянката на страха. Онзи коварен враг, който измъчва човека, кара гърлото му да се свие, спира дъха му.

Бахар действително бе различна. Джем знаеше, че приятелят му се държи много различно. Онзи весел Синан си бе отишъл и на негово място бе дошъл един сдържан, меланхоличен човек. Към Бахар беше много внимателен. Подбираше думите си, в нейно присъствие ставаше един много различен Синан.

С Джем бяха като братя. Синан често казваше, че го поставя на мястото на починалия му по-голям брат. Колкото Джем и майка му бяха отчуждени, толкова Синан бе привързан към неговата.

Не се получаваше. Колкото се стараеше да стои далеч, толкова повече нарастваше желанието у него. Стремеше се да потисне чувствата си, но те ставаха все по-силни и го задушаваха. Опитваше се да избяга, но колкото и да тичаше, пак стигаше до същата точка. В продължение на месеци се стараеше да се държи на дистанция, но му ставаше все по-трудно. Не си спомняше някога да се е озовавал в това положение. Никога досега не се бе чувствал така притиснат в ъгъла от чувството на безизходица. Нямаше изход. Трябваше да приеме това положение и да се оттегли. Може би ако не вижда Бахар, ще я забрави по-лесно, но се налагаше постоянно да се виждат. Опита се да прекарва времето си с други жени, но докато преди биваше с по две жени в един ден, сега бързаше час по-скоро да се прибере вкъщи.

Притесни се, когато Синан му каза, че е поканил и Бахар да дойде в Измир. В Истанбул всичко беше по-лесно. Можеше да остане за малко при тях и след това да си измисли някаква работа, но къде ли можеше да отиде в Измир? Отчаян, не каза нищо.

Остана безучастен в деня, когато Синан му каза, че ще разкрие чувствата си пред Бахар и ще й каже, че намеренията му са сериозни. По всяка вероятност Бахар също изпитваше някакви чувства към Синан. В противен случай защо ще се среща с него в продължение на толкова много месеци? Разбира се, че се интересуваше. Джем се държеше така студено и дистанцирано към нея, че вероятно щеше да го намрази. Освен това, когато биваха заедно, Синан постоянно разказваше за неговите похождения. Може би го правеше инстинктивно, изтъквайки качествата на Джем, които биха били опасни за една жена, с което се опитваше да прикрие страха си. Жена, чула тези приказки, ставаше предпазлива към него. В крайна сметка той бе мъж, който не обещава привързаност, дори изпитва страх от обвързване. В момента, в който почувстваше, че се привързва, можеше да изчезне. Бе женкар, обичаше жените, но бе непостоянен. Защо да го иска Бахар?

Всъщност Джем смяташе, че много добре се е справил през онази вечер в Измир и че много добре се е държал. Нещата там се объркаха, отхвърленият Синан не можеше да остане с Бахар на едно място и реши да си тръгне. Джем се опита да го разубеди, но разбра, че е непреклонен. Поради някакво странно угризение на съвестта му говори дълго време. Разбрал бе отговора на Бахар още когато Синан почука на вратата му. Изпълни го странно щастие, но веднага изпита разкаяние за това.

Отидоха в банята, тъй като в стаята имаше хора, дълго време останаха там. Синан дълго се взира в пода, без да проговори. Първите му думи бяха: „Тя не ме иска.“

Синан въобще не бе допускал, че Бахар ще го отхвърли. И той като него бе разчел погрешно кодовете. Всъщност имало е моменти, когато ги е разчитал, но ги е отхвърлял с мисълта: „Щом се среща с мен, значи изпитва нещо към мен.“ Но ето че бе стигнал до края, бе разкрил намеренията си, а тя му беше отговорила, че иска да останат само приятели. Не можеше повече да остане в Измир. Чувстваше се много зле. По-добре щеше да е да си отиде и да остане сам.

Докато казваше това, на вратата се почука и чуха гласа на Бахар. Джем ясно си спомняше, че в този момент се развълнува. Когато отвори вратата и видя Бахар да стои насреща им с поглед като на уплашено птиче, изпита нежност. Страх изпълни сърцето на Джем, когато тя каза: „Няма нужда някой да си ходи, аз ще си тръгна.“ Синан бе единствената връзка между тях. В продължение на месеци той бягаше от Бахар, но същевременно я виждаше благодарение на Синан. Унищожаването на единствената връзка означаваше, че повече няма да може да я вижда.

Синан внезапно си тръгна под предлог, че има работа, и чувствата на Джем съвсем се объркаха. Страх, нежност, любов, вина, угризение на съвестта… Мечтаеше да докосне черните коси на Бахар, но после потискаше това желание. Когато Бахар каза, че си тръгва, и се отправи към вратата, обърканите чувства на Джем бяха достигнали връхната си точка: „Ето, след малко ще отвори вратата, ще си тръгне и никога повече няма да се видим. Никой никого няма да потърси.“

В мига, в който тя понечи да отвори вратата, осъзна, че няма да издържи, и постави ръката си върху дръжката. Никога дотогава не бяха заставали така близо. Долавяше онзи сладък, пикантен аромат на тялото й. За няколко секунди Бахар стоя с наведена глава. А Джем бе смел, защото съзнаваше, че това е последен шанс. Когато повдигна главата й и погледна в очите й, разбра, че тя също изпитва нещо. В погледа й се съдържаше молба. „Мълчи — казваше, — мълчи, не казвай нищо… Нека остане между нас като един мълчалив език, който никой освен нас не знае и не разбира. Да остане чувство, което ще си припомняме с копнеж, да не попада в устата на хората, да не излезе наяве…“ Но той не можеше да си позволи това. Не можеше да затвори вратата и да си тръгне, след като за пръв път след толкова години изпитваше това чувство. А и не можеше да продължи да живее, съжалявайки за него. Не издържа и каза: „Не си отивай.“

Въпреки това Бахар си отиде. Всъщност Джем знаеше, че ще си отиде. Но го изпълни спокойствие. Най-малкото защото й бе подсказал чувството, което изпитваше от доста дълго време. Някои неща трябваше да се оставят на естествения им ход. Майка му беше последният човек, който му го каза.

Обзелото го чувство не го напусна в продължение на седмици и след завръщането му в Истанбул. В този момент разбра и коя е причината за радостта и щастието, които го бяха обхванали през последните месеци. Но вече не можеше да телефонира на Бахар, за да я види, нито да попита Синан какво става. Дните минаваха и заминаваха и той само гледаше след тях. Започна постоянно да излиза. Сега всеки ден отиваше някъде, докато преди го правеше само една-две вечери. Излизаше на улицата, за да не остава сам и да мисли, но въпреки това по никакъв начин не можеше да изхвърли от главата си тази мисъл. Искаше да я види.

Когато влезе в онова кафе в Нишанташъ, той изобщо не очакваше да види там Бахар. Тя не беше човек, който посещава този вид места. Джем не повярва на очите си и не успя да сдържи радостта си, макар че се опита да я прикрие.

Този ден Джем се увери, че чувствата им са взаимни. В последвалите дни често си говореха с Бахар, срещаха се, но се държаха на дистанция. Но дори и това положение му харесваше. Онези, които го познаваха, никога нямаше да повярват, ако някой им кажеше, но беше така.

Един ден Бахар го покани на представлението си. Беше развълнуван. Тогава за пръв път я видя на сцената. В белите тюлени одежди, под ослепителните светлини върху огромната платформа тя му заприлича на ангел. За пръв път в живота си Джем беше влюбен. Тя беше така красива, нежна, крехка и чиста, че му се прииска да скочи от мястото си и да извика: „Аз обичам тази жена.“ Съзнаваше, че това е силно чувство. Сближаването от предишната вечер разбуди у него чувството, че вече трябва да предприеме нещо. Все още не беше казал нищо на Синан. Но след вчерашната вечер разбра, че не желае повече да чака. Ще разговаря и с Бахар, и със Синан. Но първо с Бахар…