Башак Саян
Страх от обвързване (10)

10.

Измир, август 2000

След разговора със Синан Бахар бе обзета от тревога. Това бе тревогата, че вече нищо няма да е като преди, че приятелството им няма да продължи, но не Синан бе обектът на тази тревога. Бахар се боеше, че случилото се със Синан ще повлияе и на приятелството й с Джем. Най-накрая бе признала това пред себе си, но на никого не смееше да каже. Дори на най-близките си приятелки Селин и Тюлин. Страхуваше се.

Знаеше, че нищо не може да се случи между нея и Джем, но й стигаше приятелството му. Чувстваше се добре, когато е до него, обземаше я неуместна радост. Всеки път се налагаше да сдържа желанието си да го докосне, но успяваше да се справи. Наясно бе, че Джем не се интересува от нея. Въпреки това я канеше навсякъде, където ходеха. Вероятно го правеше заради Синан. В крайна сметка знаеше за чувствата на най-добрия си приятел. Нали самият Синан бе признал, че Джем е останал в стаята си, за да могат да си поговорят?

Бахар дълго се беше заблуждавала, но беше време да осъзнае фактите. Такъв човек не можеше да й харесва. Джем не бе подходящ. Не създаваше сериозна връзка, не ценеше жените. Добре, красотата, облеклото, поведението привличаха от пръв поглед, но Бахар не харесваше някого само заради тези качества. В интерес на истината, Джем бе с добро сърце. Когато възрастна, непозната жена се затрудняваше да премине на отсрещния тротоар, той я хващаше за ръката и весело я прекарваше, разговаряше с бездомните улични деца, водеше ги да ги гощава. Бахар си спомни, че в началото го смяташе дори за разглезен. Но след време, когато откри и други негови черти, промени отношението си.

Безразличието, което демонстрираше към нея, още повече привличаше Бахар към него. И, разбира се, онова необяснимо от самото начало желание да го докосне… Дори раните, които никой друг не би искал да докосне, когато те са на друго тяло… Вероятно имаше нещо, което се нарича химия. Или механизъм, който хората не познават и който работи по различен начин.

Точно когато мислеше по тези въпроси, иззвъня телефонът върху нощното шкафче.

— Бахар, какво правиш? Току-що пристигнахме. Ние сме в стаята на Джем, хайде, ела.

Обаждаше се Мине, близка приятелка на Джем и на Синан. Бе доста закръглена, но въпреки това бе в мир с тялото си. И не се срамуваше от килограмите. Носеше деколтирани и многоцветни дрехи. Бе весела жена. Бе се превърнала в нещо като войнишки приятел. Знаеше всичко, което се отнасяше до тях.

— Добре, ще се обадя на Селин и веднага идвам — отвърна Бахар и бързо излезе от стаята.

Почука на вратата на съседната стая. Никой не отговори. Отново почука, този път по-силно. След няколко минути Селин отвори вратата. Косата й беше разрошена.

— Къде изчезна.

— От вчера не съм спала, моето момиче. Спях. Какво се е случило?

— Имам да ти разказвам много неща. Всички са в стаята на Джем. Идваш ли?

— Няма да отида в стаята му. Нервира ме. Ти върви, аз ще си почина още час-два и ще дойда. Става ли?

— С кого беше?

— Помниш ли? Нали миналия месец се бяхме срещнали със съучениците — рече. — С него бяхме. Добре, че сега има интернет, момичето ми. Уж го познавам от дълго време, но се оказа, че не го познавам.

— Поне да не беше легнала с него още първата вечер.

— Какво значение има дали ще е първата или следващата вечер. Ако нещо ще става, да стане. При това не беше първата вечер. Срещаме се от един месец.

— Добре, ако ти си щастлива, няма проблем. Върви да спиш. Ще говорим по-късно.

На Бахар й се искаше поне малко да прилича на Селин. Да е безгрижна, да се радва на всеки момент от живота и да тича само след щастието. Колко далечни бяха тези неща за нея.

Личността й се отразяваше и в танца. Колкото тя танцуваше дисциплинирано и сдържано, толкова Селин бе естествена и спонтанна. Провокираща човека естественост съществуваше в нейния начин на танцуване. Не играеше роля. А Бахар се стараеше да е перфектна, играеше ролята си. Не притежаваше страстта на Селин. По някакъв странен начин всъщност си приличаха с Джем, но не се харесаха. Според Селин Джем е един богат сноб, който получава всичко благодарение на парите си. Въпреки че не го казваше открито, Джем също не я харесваше и се държеше сдържано с нея.

Бахар влезе в стаята в края на коридора. Мине седеше заедно с Еркан, когото Бахар бе виждала, но не познаваше добре, и брадатия Огуз, с когото миналата седмица бяха ходили на кино. Преди да затвори вратата, в стаята нахлу Емре. Каза, че приятелката му, от която не се отделяше дори за минута, я боли главата, поради което останала в стаята, и попита за Джем. Мине започна да говори със свити устни.

Говореше по този начин, когато ставаха неща, които не са й известни и не й харесват.

— И ние не разбрахме. Преди час се затвориха в банята със Синан и сега разговарят.

— Синан решил да се върне в Истанбул и Джем се опитва да го разубеди — отговори Огуз. Думите му разпалиха любопитството на Емре.

— Добре де, но нали пристигнахме преди малко. Колко усилия положи, за да организира това пътуване. А сега си тръгва, какво ли се е случило?

— Значи има нещо, което ние не знаем.

Всички погледи в един момент се насочиха към Бахар. Тя беше най-близка със Синан. Никой по-добре от нея не можеше да знае какво става в този момент.

— И аз не знам нищо. Наистина…

Не знаеше дали ги е убедила, но разбираше защо Синан иска да си тръгне. Ето че я настигна онова, от което най-много се страхуваше. Синан искаше да си тръгне заради Бахар. Съвсем правилно се чувстваше зле и наскърбен, защото беше отблъснат. Сигурно и тя би постъпила така на негово място.

— Ти виж какво става вътре. На теб няма да откажат.

Мине съпроводи думите си с подканящ поглед. По погледа и нетърпението й личеше колко е любопитна. Бахар неохотно стана от мястото си. Реши, че вместо да научи какво става, трябва да извърши правилното нещо. В крайна сметка Синан и Джем бяха приятели, това беше тяхната ваканция. Заедно бяха решили и дойдоха заедно. А тя беше поканена само защото Синан я харесваше. И щом сега имаше проблем, заради който Синан искаше да си тръгне, по-правилно беше тя да си тръгне. Ще каже, че е възникнало нещо и трябва да си тръгне. Професията й беше подходяща за това. Всеки момент можеше всичко да се случи.

Спря за няколко секунди, когато се приближи до вратата на банята. Отвътре долитаха гласове, но не разбираше какво говорят. Поколеба се дали да почука на вратата. После събра цялата си смелост и почука.

— Мога ли да вляза, аз съм Бахар.

Гласовете млъкнаха. За няколко секунди се възцари мълчание. После, докато ключалката се превърташе, чу гласа на Джем:

— Разбира се, Бахар, че може да влезеш.

Когато влезе вътре, забеляза, че Синан е седнал на капака на тоалетната и не вдига погледа си от пода. Като че ли бяха спорили. Бахар не разбра какво е станало. По някакъв начин имаше връзка с нея, но не знаеше какво са говорили. Изведнъж Синан повдигна глава и заговори:

— Както говорихме, Джем, аз си тръгвам. Ще говорим, като се върнеш. Работата е важна, не бива да я изпускам.

Бе станал прав, докато казваше това. И той се оправдаваше с някаква работа, както смяташе да направи Бахар. Тя не се стърпя и каза:

— Без да искам развалих настроението ви. Моля, продължавайте ваканцията си. Аз си отивам. Няма нужда някой да се притеснява.

Синан я изгледа и без да продума нещо, бързо тръгна към вратата.

— Ще се видим в Истанбул, аз вече уредих връщането си. Хайде, довиждане.

Той излезе. Бахар остана сама с Джем. Тя се чувстваше много зле. Нещата бяха стигнали до неразрешима точка. Стоеше права, без да повдига глава.

— Нищо повече не можех да направя — каза.

Джем стоеше зад вратата. След известно време той отговори:

— Знам, Бахар.

За пръв път след онова парти в Полонезкьой оставаха насаме. На Бахар й се прииска да се разсмее, но бе изпълнена с такива противоречиви чувства, че спря. Пак баня, си помисли само. Боеше се да повдигне глава и да погледне към Джем.

Има неща, които дори да не се виждат, се чувстват, беше така напрегната в такава обстановка, че буквално бе изгубила дар слово. Не знаеше какво да каже. Джем също мълчеше. Държанието му спрямо нея от самото начало бе едно и също. Никога не демонстрира близост. Но каква беше причината за тази напрегнатост?

— Мисля, че най-доброто ще е аз да си тръгна. Приятно ми беше, че се запознахме. Довиждане…

С тези думи се запъти към вратата. Час по-скоро искаше да излезе от тази врата и да си отиде вкъщи. Почувства в себе си странно желание да се разплаче. Точно когато постави ръката си на дръжката на вратата, Джем сложи ръка на вратата, за да й попречи. Бахар повдигна глава, за да разбере какво става, и погледите им се срещнаха. Никога досега не бяха се гледали толкова дълго. Джем бе така близо, че усещаше във врата си топлия му дъх. Гледаше я мълчаливо. Напрежението помежду им бе достигнало връхната си точка. Внезапно Джем каза:

— Не си отивай.

Тези думи Бахар нямаше да забрави дори и след хиляда години.