Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (63)

Трансформация

Ню Йорк, 1 ноември, 1902 година

Ако можеше да отвори уста, Силия сигурно би изкрещяла. Но й се налага да контролира твърде много неща — горещината, дъжда, Марко, когото стиска в прегръдката си.

Тя се концентрира само върху него, взема със себе си всичко онова, което е той, докато се разкъсва на парчета. Държи се за спомена за всяко докосване на кожата му до нейната, за всеки момент, прекаран заедно с него. Взема го със себе си.

Изведнъж няма нищо. Нито дъжд. Нито огън. Само спокойна бяла празнота.

Някъде сред тази пустота един часовник отбелязва полунощ.

„Спри“, мисли си тя.

Часовникът продължава да отброява ударите, но Силия усеща как неподвижността я завладява.

Осъзнава, че разпадането е по-лесната част.

Сглобяването на парчетата в едно цяло е истинският проблем.

Чувства се така, както навремето, когато като дете трябваше да лекува срязаните си пръсти — само че сега задачата й е многократно по-сложна.

Трябва да се възстанови балансът между толкова много неща, да се опита отново да открие краищата.

Толкова просто ще е да се откаже.

Толкова по-лесно ще е, ако се откаже.

Толкова по-безболезнено.

Бори се срещу изкушението, срещу болката и хаоса. Бори се за контрол над себе си и над всичко, което я заобикаля.

Избира си място, върху което да се концентрира — най-познатото й място, за което се сеща.

И бавно, агонизиращо бавно, успешно се материализира.

Озовава се в собствената си палатка, в центъра на кръга от празни столове.

Усеща се по-лека. Разтворена. Леко замаяна.

Но тя не е ехо от предишната Силия. Отново е едно дишащо цяло. Чувства ударите на сърцето си — бързи, но равномерни. Дори роклята си усеща същата като преди — с диплещи се около краката й поли, изсъхнала от дъжда.

Завърта се в кръг и роклята й се развява около нея.

Докато се осъзнава, все още удивена от успеха си, замайването й започва да отслабва.

Тогава забелязва, че всичко в палатката е прозрачно. Столовете, светлините, висящи над главата й, дори райетата по стените й изглеждат нематериални.

И е сама.

* * *

За Марко моментът на експлозията продължава много по-дълго.

Горещината и светлината се простират до безкрай, докато той се стиска здраво за Силия, разкъсван от болка.

И после тя изчезва.

Не остава нищо. Нито огън. Нито дъжд. Нито земя под краката му.

Пред очите му неспирно се сменят сенки и светлина, тъмнината отстъпва място на ослепителна белота само за да я погълне отново. Без да спре.

* * *

Циркът се мести около Силия, флуиден като илюзиите, сътворени от Марко.

Тя си представя къде би искала да се намира в един или друг момент и се озовава там. Дори не може да каже дали самата тя се движи, или манипулира цирка около себе си.

Ледената градина е притихнала и неподвижна. В която и посока да погледне, не вижда нищо, освен свежа хладна белота.

Само частица от Залата с огледалата отразява лицето й, а в някои огледала пробягва единствено блестяща сянка на бледо сива рокля или развети зад гърба й панделки.

Струва й се, че улавя частици от Марко в огледалата — крайчеца на сакото му или ясното просветване на яката му, но не може да бъде сигурна.

Много от огледалата седят кухи и празни в богато украсените си рамки.

Мъглата в Менажерията се разсейва бавно, докато Силия търси палатката и не открива в нея нищо друго, освен хартия.

Повърхността на Езерото на сълзите дори не потрепва, стои спокойна и гладка, и Силия не е в състояние да хване камъче и да го хвърли във водата. Не може да запали свещ на Дървото на желанията, въпреки че мечтите по клонките продължават да горят.

В Лабиринта минава от стая в стая. Онези, които е създала тя, преливат в други, създадени от Марко, и обратно.

Усеща го. Достатъчно близко, за да очаква да го види зад всеки следващ ъгъл, зад всяка следваща врата.

Но не среща нищо друго, освен нежно носещи се из въздуха перца и карти за игра. Сребърни статуи с невиждащи очи. Подове, боядисани като дъски за шах с празни квадрати.

Улавя следи от него навсякъде, но не открива нищо, върху което да се фокусира.

Нищо, за което да се хване.

В коридора с различните врати, покрит с пресен сняг, се забелязват леки следи от стъпки, но това може да са само сенки.

И Силия не може да каже накъде водят.

* * *

Марко изохква, когато въздухът изпълва дробовете му — сякаш е бил под вода и не е имал представа за това.

Първата му разумна мисъл е, че не е очаквал затварянето му в капана на огъня да бъде съпроводено с такъв студ.

Студеният въздух е остър и щипещ и единственото, което вижда във всички посоки, е безкрайна белота.

Когато очите му свикват с нея, той различава сянката на дърво. Висящите клони на замръзналата бяла върба се сипят като водопад около него.

Той пристъпва напред. Почвата под краката му е притеснително мека.

Стои насред Ледената градина.

Фонтанът в центъра е замрял, водата му, обикновено весело бълбукаща, сега е тиха и неподвижна.

Белотата затруднява забелязването на ефекта, но цялата градина наистина е прозрачна.

Марко поглежда към ръцете си. Те треперят леко, но изглеждат плътни и цялостни. Костюмът му е тъмен и също плътен.

Марко вдига ръка към една роза наблизо и пръстите му преминават през листенцата й почти без да срещнат съпротивление — сякаш са направени от вода, вместо от лед.

Все още гледа към розата, когато зад гърба си чува ахване.

* * *

Силия е покрила устата си с ръка, не може да повярва на очите си. Застаналият насред Ледената градина Марко е гледка, която си е представяла много пъти, когато е била сама сред ледената шир от цветя, и сега той не й изглежда реален, независимо от тъмнотата на костюма му на фона на бледите рози.

Тогава той се обръща и я вижда. В мига, в който зърва очите му, всичките й съмнения изчезват.

За момент Марко изглежда толкова млад, че тя вижда момчето, което е бил някога, в годините, преди да го срещне. Когато вече са били свързани, но все още — разделени.

Иска да му каже толкова много неща, неща, които се е страхувала, че никога няма да има възможност да изрече пред него. Но само едно от тях изглежда истински важно.

— Обичам те — промълвява тя.

Думите отекват из палатката, леко разклащат замръзналите листа.

* * *

Марко гледа втренчено, докато Силия приближава; смята я за сън.

— Мислех, че съм те загубила — казва тя, щом стига до него; гласът й е разтреперан шепот.

Изглежда му толкова плътна, колкото и той самият, не е прозрачна като градината. Силия е жизнена и ярка на белия фон, бузите й са пламнали, в тъмните й очи напират сълзи.

Марко вдига ръка към лицето й, ужасен, че пръстите му могат да преминат през него със същата лекота, с която са минали през розата.

Облекчението, което изпитва при факта, че Силия е плътна, топла и жива, го завладява изцяло.

Той я взема в прегръдките си. Сълзите му капят по косата й.

— Обичам те — успява да изрече, когато най-сетне възвръща гласа си.

* * *

Двамата стоят, вплели тела един в друг. Никой не иска да пусне другия.

— Не можех да те оставя да си идеш — казва Силия. — Не можех да те оставя да си идеш.

— Какво направи? — пита я Марко. Все още не е напълно сигурен, че разбира случилото се.

— Използвах цирка като медиатор — обяснява Силия. — Не знаех дали ще проработи, но не можех да те оставя да си идеш, трябваше да пробвам. Опитах се да те взема със себе си и когато не успях да те открия, си помислих, че съм те загубила.

— Тук съм — казва Марко и я погалва по косата. — Тук съм.

Освобождаването от света и затварянето в уединено място съвсем не е онова, което си е представял. Не се усеща като затворник, само като отделен от останалия свят — все едно той и Силия са прескочили цирка, вместо да са въплътени в него.

Оглежда дърветата, сипещите се надолу замръзнали клонки на върбата, подрязаните в различни форми храсти, подобни на духове покрай близката алея.

Едва сега забелязва, че градината се топи.

— Големият огън изгасна — казва той. Сега усеща празнината. Чувства целия цирк около себе си, сякаш е полепнал по него като мъгла, сякаш може да протегне ръка и да докосне желязната ограда, въпреки разстоянието, което го дели от нея. Почти не му се налага да положи усилие, за да определи местоположението на оградата, разстоянието от нея до всеки друг елемент от цирка, мястото на всяка палатка, дори тъмния вътрешен двор и застаналата в него Цукико. Усеща целостта на цирка с такава лекота, с каквато усеща допира на ризата върху кожата си.

И единственото нещо, което пламти ярко насред него, е Силия.

Но това е примигващ пламък. Крехък като пламъка на свещ.

— Ти държиш целостта на цирка — ахва той.

Силия кимва. Вече започва да й тежи, но без огъня й е много по-трудно да се справи. Не може да се концентрира достатъчно, за да задържи отделните детайли недокоснати. Елементите са започнали да се изплъзват, да се разтичат, подобно на цветята наоколо.

И тя знае, че ако циркът се разруши, няма да е в състояние отново да възвърне целостта му.

Цялата се тресе и въпреки че до известна степен възвръща равновесието си, когато Марко я стисва здраво в ръцете си, не спира да трепери в прегръдката му.

— Откажи се, Силия.

— Не мога — отвръща тя. — Ако се откажа, той ще се разпадне.

— Какво ще стане с нас, ако циркът се разруши?

— Не знам. Спрях го. Той не може да съществува без нас. Има нужда от някого, който да се грижи за него.