Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (9)

Упражнение в уцелване на мишена

Лондон, декември 1884 година

Кръглата мишена виси нестабилно на стената в кабинета, между високите етажерки и маслените картини в рамки с богати орнаменти. Въпреки ярките си цветове, тя едва се вижда сред сенките, но ножът я уцелва всеки път — съвсем близо до центъра, скрит под забодената към дъската изрезка от вестник.

Изрезката представлява театрална критика, внимателно изрязана от лондонския вестник „Таймс“. Критиката е положителна; някои биха я нарекли блестяща. Независимо от това е поставена на позицията за екзекуция и ножът със сребърната дръжка лети именно към нея. Острието прорязва хартията и потъва в корковата повърхност на мишената. Измъквано е оттам само за да бъде повторен целият процес.

Ножът е хвърлян грациозно — от дръжката, така че да се завърти няколко пъти във въздуха, преди върхът му да намери целта — от Чандреш Кристоф Лефевр, чието име е отпечатано с ясни букви в последния ред на гореспоменатата изрезка от вестник.

Изречението, в което се съдържа неговото име, е онова, предизвикало мосю Лефевр да посегне към ножа. Едно-единствено изречение, в което се казва следното: „Господин Чандреш Кристоф Лефевр продължава да предизвиква познатите ни граници на съвременната сцена и зашеметява публиката със спектакъл, който е почти изключителен.“

Повечето театрални продуценти биха се почувствали поласкани от подобна оценка. Биха изрязали статията за колекцията си от похвали и биха я цитирали като източник на препоръки.

Но не и този театрален продуцент. Не, вместо това мосю Чандреш Кристоф Лефевр се фокусира върху предпоследната дума. Почти. Почти!

Ножът отново полита през стаята, над мебели, тапицирани с кадифе, и дървени плоскости, покрити със сложна резба, преминава опасно близо край една кристална гарафа с бренди. Ловко се преобръща във въздуха и за пореден път се озовава в мишената. Този път пронизва вече почти унищожената хартия между думите „публиката“ и „спектакъл“, напълно изличавайки съюза „със“.

Чандреш повтаря пътя на ножа, издърпва внимателно, но достатъчно силно острието му от дъската. Пресича обратно стаята, стиснал ножа в едната си ръка и чаша бренди — в другата, обръща се и още веднъж се прицелва в онази ужасна дума. Почти.

Очевидно прави нещо не както трябва. Ако продукциите му са почти изключителни, ако възможността за стопроцентова изключителност съществува някъде наблизо в очакване да бъде постигната, тогава трябва да се направи нещо друго.

Не е спирал да мисли по въпроса от мига, в който статията се е озовала върху бюрото му, прилежно изрязана и номерирана от асистента му. Допълнителни копия са прибрани някъде другаде, на сигурно място, тъй като тези от бюрото много често се сблъскват със същата жестока съдба, докато Чандреш агонизира над всяка дума.

Той обожава реакциите. Искрените реакции, а не просто любезните аплодисменти. Често ги поставя над самото шоу. В края на краищата, едно шоу без публика е нищо. Силата на представлението е в отговора на публиката.

Отрасна в театъра, в ложите на балета. Неспокойно и живо дете, той бързо се отегчи от познатите му до втръсване танци, затова избра да наблюдава публиката. Да забелязва кога зрителите се усмихват или ахват от възторг, кога въздъхват дамите и кога задрямват господата.

Ето защо сега, доста години по-късно, може би не е чак толкова изненадващо, че продължава да се интересува повече от публиката, отколкото от самото представление. Макар че то трябва да е удивително, за да предизвика най-добрите реакции.

И понеже не е в състояние да наблюдава лицето на всеки зрител по време на всичките представления (представления, които варират от вълнуващи драми до екзотични танцьорки, както и такива, които творчески обединяват горните две), той разчита на отзивите във вестниците.

Но от известно време насам не е имало статия, която да го е изваждала от кожата му до такава степен, както последната. И със сигурност от години не е имало статия, която да го предизвика да хвърля нож по нея.

Ножът отново полита и този път пронизва думата „сцена“. Чандреш отива да го вземе, отпива глътка бренди по пътя. За момент любопитно измерва с поглед разкъсаната статия, гледа втренчено почти унищожените думи. После изревава, викайки Марко.

Мрак и звезди

С билета си в ръка вие следвате безкрайната опашка от редовни посетители и влизате в цирка. Докато чакате, гледате ритмичното движение на черно-белия часовник.

Единственият път напред след будката за билети е през завеса на гъсти райета. Един след друг зрителите минават през нея и изчезват от погледа ви.

Щом идва вашият ред, дръпвате завесата и пристъпвате напред. Завесата отново се затваря и вие се оказвате погълнат от тъмнината.

Отнема ви няколко секунди да свикнете с нея и тогава, подобно на звезди, наоколо започват да се появяват дребни точици светлина, опасват тъмните стени пред очите ви.

И докато само допреди няколко секунди сте били толкова близо до останалите посетители на цирка, че сте можели да ги докоснете с ръка, сега сте сам и си проправяте пипнешком път напред през тунел, подобен на лабиринт.

Тунелът прави резки завои, единствената светлина идва от малките лампички. Няма как да разберете колко далеч сте стигнали, нито в каква посока се движите.

Накрая се изправяте пред втора завеса. Меката като кадифе материя се разтваря с лекота още щом я докосвате.

Светлината от другата страна е ослепителна.