Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (49)

Кръстопътища II: Ален гняв и червена съдба

Лондон, 31 октомври — 1 ноември, 1901 година

„Въпреки че всяка прекарана в цирка нощ може напълно заслужено да се нарече магическа, пише веднъж хер Тийсен, нощта на Вси светии е нещо специално. Самият въздух пращи от мистерии.“

Нощта на Хелоуин е студена и свежа. Шумната тълпа е облечена в дебели палта и шалове. Мнозина носят маски, лицата им се губят зад черни, бели и сребърни домина.

Светлината в цирка е по-приглушена от обичайното. Имаш чувството, че от всеки ъгъл пълзят сенки.

Чандреш Кристоф Лефевр влиза в цирка без предупреждение. Взема една сребърна маска от кошницата до портите и я намества пред лицето си. Жената в будката за билети не го разпознава, когато той си плаща входа.

Чандреш обикаля из цирка като в някакъв сън.

Мъжът в сивия костюм не носи маска. Движи се бавно, със спокойна, почти мързелива походка. Няма конкретни планове къде да отиде, мести се от палатка в палатка. В една влиза, друга подминава. Купува си чаша чай и застава насред двора, известно време наблюдава огъня, после тръгва отново по пътеките между палатките.

Никога досега не е посещавал цирка и изглежда, се забавлява. Чандреш го следва, не пропуска нито едно негово движение. Преследва го сред палатките и го гледа как плаща чая си в двора. Забива поглед в земята край краката на мъжа в сивия костюм, търси сянката му, въпреки че опитите му се провалят от непрестанно местещата се светлина.

Никой, освен Чандреш не му обръща внимание. Минувачите не го поглеждат, нито един чифт очи не се отправя в неговата посока въпреки височината на мъжа и безупречния му сив костюм и цилиндъра. Дори момичето, което му продава чая, едва го зърва и бързо се обръща към следващия клиент. Мъжът в сивия костюм се плъзга из цирка подобно на сянка. В ръка държи бастун със сребърна дръжка, който не използва.

Чандреш неведнъж го загубва в тълпата, сивото се разтваря в морето от бяло и черно, поръсено с цветните петна от дрехите на посетителите. Никога не му отнема много, за да зърне отново сивия цилиндър, но в интервалите, когато го е изгубил от поглед, той става изключително нервен, чак се разтреперва, играе си разсеяно с палтото и със съдържанието на джобовете си.

Чандреш мърмори нещо под носа си. Онези, които минават достатъчно близо, за да го чуят, му хвърлят странни погледи и се стараят да го избегнат.

Мосю Лефевр е следван по петите от млад мъж, когото той не би познал, дори да го погледнеше в очите. Въпреки това младежът се старае да спазва дистанция. Вниманието на Чандреш е концентрирано единствено върху мъжа в сивия костюм и нито веднъж не се отклонява към младежа, който малко прилича на асистента му.

Марко не сваля сиво-зелените си очи от шефа си, не е сложил маска пред лицето си, което само Силия би познала — но тя и без това е заета.

Преследването продължава известно време. Господин А. Х. спокойно обикаля из цирка. Посещава гледачката на карти, която не го разпознава, но подрежда бъдещето му в любезни редици и признава, че някои части от него се припокриват и са объркващи. Гледа представлението на илюзионистката. Тя дава знак, че го е забелязала, с едно-единствено едва забележимо кимване. Разглежда „Залата с огледалата“ в компанията на безброй фигури, облечени в сиви костюми и със сиви цилиндри на главата. Качва се на „Въртележката“. Изглежда особено впечатлен от „Ледената градина“.

Чандреш го следва от палатка в палатка и чака отвън, обзет от нарастващо безпокойство.

За кратко, когато отделя няколко секунди, за да свърши една друга работа, Марко загубва следите и на двамата. Стрелките на часовника до портите отброяват минута след минута, орнаментите по него се въртят и разместват.

Октомври преминава в ноември — преход, който като цяло протича незабелязан от всички, освен от стоящите най-близко до часовника.

Тълпата оредява. Маските се връщат обратно в кошниците из двора и край портите — неравни купчини от празни очи и кордели. Родителите дърпат децата си навън с обещанието, че на следващата вечер може да се върнат, макар циркът тогава вече да си е заминал и по-късно същите тези деца ще се почувстват измамени и предадени.

Господин А. Х. спира на една широка и почти безлюдна пътека в задната част на цирка. Чандреш го наблюдава от известно разстояние, но не вижда добре каква е причината, накарала мъжа в сивия костюм да престане да се движи. Сигурно разговаря с някого. През процепите на маската си Чандреш забелязва единствено неподвижния сив костюм и леко мърдащия сив цилиндър. Вижда открита мишена и между него и нея няма нищо.

До ушите му като ехо долита глас, който го уверява, че мъжът не е реален. Че е само продукт на въображението му. Нищо друго, освен сън.

После настъпва пауза. Само за момент времето се забавя като предмет, който се бори с гравитацията, докато пада. Режещият студен вятър, циркулиращ из откритите пътеки на цирка, спира. В този миг нищо не потрепва — нито брезентът на палатките, нито връзките на маските.

В най-високата палатка една от акробатките загубва идеалния си баланс и пада, но партньорите й я хващат малко преди да се е размазала на земята.

Огънят в двора изведнъж изпуква и изпраща плътен черен облак от сажди нагоре, което кара посетителите, застанали най-близо до него, да отскочат назад, кашляйки.

Котенцето, което скача от ръката на Попет към ръката на брат й, изведнъж се сгърчва във въздуха и се приземява на гърба си, а не на лапичките си и се претъркулва към Уиджит с гневно мяукане.

Илюзионистката спира, плавното й представление замира, докато тя стои като замръзнала на мястото си с пребледняло лице като на смъртник. Олюлява се, сякаш всеки момент ще падне, и няколко човека от публиката стават да й помогнат, но тя не пада.

Марко се свива на две, сякаш ударен в стомаха от невидим нападател. Минаващ наблизо зрител го хваща за ръката, за да му помогне да запази равновесие.

Чандреш Кристоф Лефевр изважда тежкия сребърен нож от джоба на палтото си и го запраща напред, без да се поколебае.

Ножът полита от ръката му, разцепва въздуха с перфектно въртене.

Мишената му е точна и неподвижна. Толкова истинска, колкото истинско може да бъде подобно нещо.

После мръдва.

Сивият вълнен гръб на костюма на господин А. Х. трепва. Мъжът се отмества съвсем леко настрана. Стъпката му е грациозна. Жестът е несъзнателен. Движение на тежест в пространството.

Ножът закача ръкава му и се забива в гърдите на човека, с когото разговаря господин А. Х. Острието пронизва с лекота черното разкопчано сако, удря сърцето, сякаш то е било първоначалната мишена, сребърната дръжка щръква точно под яркочервения шал.

Господин А. Х. подхваща хер Фридрих Тийсен, докато той се стоварва напред.

Чандреш гледа втренчено към празната си ръка, сякаш не може да си спомни какво е държал с нея допреди малко. Със залитане поема обратно към двора с огъня. На тръгване от цирка забравя да си свали маската и когато на следващия ден я намира в къщата си, не разбира откъде се е взела там.

Господин А. Х. полага хер Тийсен на земята, без да спира да му говори толкова тихо, че никой не го чува. В началото пръснатите наоколо хора не забелязват нищо, макар някои да са изненадани, задето двамата млади изпълнители на няколко стъпки от тях внезапно прекъсват шоуто си и момчето, облечено в черен костюм, започва да събира изнервените котенца.

След доста време господин А. Х. престава да говори, слага облечената си в сива ръкавица длан върху лицето на хер Фридрих Тийсен и затваря нежно изненаданите му очи.

Последвалото мълчание се разпръсква от писъка на Попет Мъри, когато локвата кръв по земята достига до белите й ботуши.

Преди шокът да е прераснал в хаос, господин А. Х. измъква леко ножа със сребърната дръжка от гърдите на хер Тийсен, после се изправя и се отдалечава.

Той минава покрай поразения и все още нестабилно крепящ се на краката си Марко и му подава изцапания с кръв нож, без да му продума или да го погледне, после изчезва в тълпата.

Шепата зрители, които стават свидетели на случката, са отведени набързо настрана. По-късно те си казват, че видяното сигурно е било някой хитър номер. Малка доза театралност към и без това празничната вечер.

Езерото от сълзи

До табелата пред тази палатка виси малка кутия, пълна с гладки черни камъчета. Текстът инструктира посетителя да си вземе едно, преди да влезе.

Вътре в палатката е тъмно, таванът е покрит с отворени черни чадъри, извитите им дръжки висят надолу като ледени шушулки.

В центъра има басейн. Езеро, затворено в черна каменна стена, заобиколена от бял чакъл.

Във въздуха се носи соленият аромат на океан.

Приближавате до ръба, за да надникнете над стената. Чакълът скърца под краката ви.

Езерото е плитко, но блести. Местеща се светлина се издига като фонтан от повърхността на водата. Меко сияние, достатъчно да освети езерото и камъните на дъното му. Стотици камъни, същите като този, който държите в ръката си.

Светлината отдолу се процежда между камъните. Отраженията пълзят на вълни из стаята, създават впечатлението, че цялата палатка е под водата.

Сядате на стената и отново и отново премятате черния камък между пръстите си. Неподвижността на палатката се превръща в тиха меланхолия. От скритите ъгълчета на съзнанието ви изпълзяват спомени. Отминаващи разочарования. Изпуснати шансове и загубени каузи. Разбити сърца, болки и ужасна съкрушителна самота. Тъга, която сте смятали, че отдавна сте забравили, се смесва с все още пресните рани.

Камъкът натежава в ръката ви.

Хвърляте го при останалите камъни в езерото и се усещате олекнал. Сякаш сте хвърлили във водата нещо повече от едно гладко излъскано късче скала.