Дерек Ланди
Тленни обвивки (6)

6.
Новият месия

Да се промъкнеш незабелязано до някого, който вижда в бъдещето, не е толкова непосилна задача, колкото мнозина мислят. Подробностите са плаващи, обстоятелствата се менят, вселената се мъчи да се успокои в някакво бегло подобие на баланс и рано или късно всеки съзира възможност да стори онова, което иска, независимо какво е то. Номерът е човек да не спира да дестабилизира този свят, който иска просто да бъде оставен на мира.

Соломон Рийт беше уверен, че на самия него просто му е предопределено да дестабилизира света. Оставил голяма част от задачата си в ръцете на съдбата, той вече три пъти беше обикалял около студиото за татуировки, беше хвърлял ези-тура, за да реши бъдещето, три пъти монетата беше казвала „не“ и Соломон се беше отказвал да действа. На четвъртия път обаче съдбата беше благосклонна и некромантът се запъти нагоре по стъпалата към вратата на Финбар, стиснал черна торба в едната си ръка и бастуна си в другата. Отвътре не се долавяше нито звук. Нито звънтящото свистене на иглата на татуиста, нито бъбрене, нито смях или викове. Рийт буквално усещаше капана пред себе си, но това не забави крачката му. Качи всички стълби, обърна се да огледа улицата зад гърба си, влезе и точно в същия момент един кльощав мъж, облечен във фланелка на „Поугс“, го нападна с възглавница. Тъй като възглавницата по принцип не спада към най-смъртоносните оръжия на света, тя отскочи меко от рамото на Рийт, а кльощавият се обърна и се опита да побегне. Рийт пусна бастуна си на земята, пресегна се рязко, докопа мъжа и го запрати на татуисткия стол, който подозрително напомняше зъболекарски. Мъжът се стовари грозно отгоре му.

— Финбар Ронг — произнесе Рийт и остави черната торба на близката маса. — Мога ли да ти викам Финбар? Подозирам, че знаеш кой съм.

Финбар скочи на крака и протегна напред ръце със смешно сковани пръсти.

— Знам — каза, — и смятам, че трябва да те предупредя, човече, не можеш да се справиш с мене. Имах видение за нашата схватка и знам предварително всяко твое движение.

Сенките се надигнаха и се омотаха около бастуна на Рийт, вдигнаха го от пода и го положиха в протегнатата длан на некроманта.

Финбар кимна.

— Знаех, че ще направиш точно това.

Рийт закрачи около стола. Финбар заотстъпва в противоположната посока. Рийт се врътна и понечи да обиколи от другата страна, Финбар пак се дръпна.

Рийт въздъхна.

— Това е смеш…

— Смешно! — бързо го прекъсна Финбар. — Видя ли? Вече съм преживял тази наша среща. По-добре си тръгвай веднага, пич, спести си болката.

— Ако наистина си виждал схватката ни, значи си знаел точно кога ще дойда в студиото, а ако си го знаел, защо ме нападна с възглавница?

Финбар се поколеба.

— Аз… си играя с теб, ами да, точно така, играя си с теб. Ако те ударя с възглавница, а не с юмруците на гнева си, ще удължа агонията ти. Като изтезание с вода, обаче с възглавници. Изтезание с възглавници.

— Не ми звучи кой знае колко болезнено.

— Е, може и да му сменим името…

— Ти си обучен боец, така ли да разбирам?

— О, да!

— Малко си хърбав, да ти кажа. Недохранен направо.

— Видът лъже, човече. В края на краищата, най-силният мускул в човешкото тяло е мозъкът.

— Е, значи, докато не започнеш да ме удряш с мозъка си, съм в безопасност.

Внезапно Финбар хукна към вратата. Рийт направи крачка и подкоси краката му с бастуна. Долавящият се тресна в стената.

— Ох — простена.

Рийт го сграбчи за яката, вдигна го, повлече го обратно и отново го блъсна на стола.

— Кога получи видение, че ще дойда при теб?

— Снощи — изскимтя татуистът.

— И какво направи по случая?

— Отпратих Шарън и детето на сигурно място. Щях да тръгна с тях, но после видението се смени и ми показа, че нямаш намерение да идваш.

— Но нали преди няколко минути, когато…

Долавящият кимна.

— Трето видение получих. Видях, че имаш намерение да се качиш по стълбите. Възглавницата беше единственото ми оръжие.

От техническа гледна точка тя не може дори да се нарече оръжие.

Финбар загледа обидено.

— В ръцете на истинския майстор всяко нещо е оръжие.

— Но ти не си истински майстор, Финбар! — Рийт го бутна с върха на бастуна и го накара да седне назад в стола. — Видението ти показа ли ти причината да дойда при теб?

— Чак дотам не стигна.

— Имам нужда да ми направиш една услуга. Искам да погледнеш в бъдещето на Валкирия Каин и да ми разкажеш онова, което виждаш там.

— Защо не попиташ самата нея, тя знае всичко, което съм виждал.

— Трябва да погледнеш отново, защото онази информация, от която се нуждая, не ти се е явявала досега. Искам да се вгледаш по-надълбоко.

— Не мога да го направя — поклати глава Финбар. — Няма да го направя, Вал ми е приятелка. Можеш да ме измъчваш колкото си искаш.

— Мога ли?

Татуистът пребледня.

— Образно казано.

Рийт се усмихна, сенките плъзнаха нагоре по стола и се омотаха здраво около ръцете и краката на Финбар, преди той да успее дори да помръдне. Рийт отиде до черната торба на масата.

— Бъди спокоен. Знам, че си човек, който няма просто така да предаде приятел. Затова съм се постарал да ти отнема правото на избор по този въпрос.

Некромантът извади от торбата стъклено кълбо, монтирано в каменен обков.

Установил бързо, че не може да се отскубне, Финбар се беше отпуснал на стола.

— Ще ме подкупиш със сувенир? — попита. — Малко е… обидно, не мислиш ли?

— Нямам намерение да ти го подарявам.

Тогава Финбар видя живото късче мрак, което бясно се мяташе вътре в кълбото. Лицето му се изопна и гласът му стана писклив:

— Това е Капан за души.

— Да, така е. А това вътре е Останката, която причини толкова главоболия на всички ни само преди няколко месеца. Това е гадинката, която облада Кенспекъл Граус и го принуди да поправи Механизма на опустошението, с чиято помощ беше разрушено Убежището. Това е една много лоша Останка.

Финбар облиза нервно устни.

— Не можеш да сложиш нещото в мен. Просто не можеш да го сториш, човече. Слушай това чудо е зло, то е зло, нали? Когато влезе в мен, то ще започне да те лъже, няма да ти каже истината за онова, което искаш да чуеш.

— То ще ми каже онова, което искам да узная, Финбар, ако усещаш разликата.

— Моля те, не го прави — долавящият почти заплака.

— После веднага ще го извадя от теб — обеща Рийт. — Все е едно ще си припаднал; после няма да помниш нищо.

— Не го искам в мен. То ще ме промени.

— Промяната ще трае само минути.

Рийт завъртя кълбото в обкова и отстъпи крачка назад.

Живият мрак се изцеди от Капана и Останката се стрелна директно към Финбар. Той извъртя глава, стисна очи и устни, но създанието не се отказваше лесно. Израстъци, които можеха да се нарекат ръце, стиснаха челюстите на татуиста и ги раздалечиха. Рийт гледаше и се бореше с порива на секундата да прибере гнусното същество обратно в стъкления затвор.

Финбар се опита да изпищи, но Останката, ивица усукан мрак, се запровира надолу в гърлото му. Писъкът заглъхна и гръклянът на кльощавия мъж изпъкна неестествено. Тялото му се замята на стола, но сенчестите въжета на Рийт го държаха здраво. Изведнъж долавящият се отпусна напълно. Мина още миг, после плетеница от черни вени плъзна под кожата му, а устните му почерняха. Очите му рязко се отвориха.

— Защо така става — заговори Финбар, — че всеки път, когато се освободя, се налага да се заселя в тяло, което не е в разцвета на физическите си сили? Последния път беше някакъв си старец. Сега е… това.

— Не съм те пуснал, за да си бъбрим — каза Рийт. — Искам да узная онова, което ме интересува.

— И защо да помагам на теб да изкопаеш важна информация за старата ми дружка Валкирия?

— Тя не ти е приятелка — отвърна Рийт. — Приятелка е на Финбар Ронг.

— Ето на, човече, и ти правиш същата грешка като всички. Аз съм Финбар Ронг.

— Не, ти си Останка.

— В интерес на истината, да бъдеш Останка е само възможност. Останката хвърчи напред-назад, непрекъснато вбесена, няма кой знае каква самостоятелна мисъл. Не е личност, няма съзнание. Но когато се засели в тяло, това се променя. Останката се превръща в нещо завършено. Аз съм Финбар Ронг, но едновременно съм и Останката в него. Ние двамата сме много щастливи заедно, както отлично виждаш — съществото се усмихна, черните вени потънаха в кожата и изчезнаха, черните устни придобиха обичайния си цвят.

— За теб е лесно да минеш за нормален човек, нали? — попита Рийт. — Да скриеш издайническите белези, които сочат обладания?

— Да, ако се наложи.

— Хубаво е да бъдеш вън от Капана за души, нали?

— О, да! — разсмя се Финбар. — Това чудо е по-лошо дори от стаята в хотел „Среднощ“.

— Вече вкуси малко свобода, искаш ли още? Мога да ти я осигуря. Мога да те пусна да си вървиш.

— Преди няколко минути каза, че след като узнаеш каквото те интересува, веднага ще ме отделиш от това тяло.

— Аз съм некромант. Излъгах, за да не… те плаша прекалено. Да не плаша предишната личност на това тяло, искам да кажа. Погледни в бъдещето и ми кажи какво виждаш.

— Какво те кара да мислиш, че ще видя нещо ново?

— И аз, и ти знаем, че долавящите много внимават да не се пресилват и не се напрягат излишно. Гледането в бъдещето е много опасна работа. Съзнанието може да се пречупи.

— Вярно е, че може.

— Но сега обладаното съзнание е допълнително подсилено от твоето присъствие в него, нали? По-силно е. Ти можеш да погледнеш по-надалеч, да се взреш по-внимателно и да видиш онова, което те интересува.

— Напълно прав си — кимна Финбар. — Но защо да ти вярвам? Последните хора, които ме помолиха за услуга, ме сложиха в тялото на грохнало старче. Не отричам, че да бъда Кенспекъл Граус дори само за ден, беше страшно весело, особено когато забивах гвоздеи в ръцете на Танит Лоу, но фактът, че бях излъган, си остава. Онези типове не ме освободиха, макар че ми обещаха да го сторят.

— Скарабей никога не е се е славел като човек, на когото може да се има доверие.

— А на теб може да се има доверие, това ли ми казваш? Че ти си некромант!

— Предлагам друго тогава. Или ще погледнеш в бъдещето и ще ми разкажеш всичко, или ще те убия. Останките не могат да обладават нещо, което не е живо, прав ли съм? Ако тялото на Финбар Ронг умре, Останката в него също ще умре. Искаш ли да умреш? Искаш ли някой от вас двамата да умре?

Финбар се усмихна.

— Човече, продължаваш да говориш така, сякаш в това тяло има две съзнания. Не е така. Отначало имаш Финбар, имаш и Останката. Когато ги събереш заедно, получаваш мен. А аз, да ти кажа право, смятам, че ако ме убиеш, светът искрено ще се тъгува от този факт.

Рийт се усмихна в отговор.

— Сигурен бях, че ще погледнеш на нещата точно така.

— Преди да почна, ще ми трябват някои неща. Билки, отвари, да ме погалиш по гърба…

— Имаш три секунди да започнеш.

— Едно бързо погалване тогава.

Рийт вдигна заплашително бастуна и Финбар пак се разсмя.

— Окей, окей! Този път мога да мина и без екстрите. Отстъпи назад. Като ми висиш така на главата, не мога да се отпусна както се полага.

Рийт кимна.

— Свърши работата, Останке, или се връщаш в стъклото.

— Кротко! — издиша рязко Финбар, затвори очи и гласът му премина в шепот. — Старата ми дружка Вал — замърмори. Ще ми покажеш ли защо всички толкова са се заинтересували от теб? Ще ми покажеш ли какво те чака…?

Рийт потисна облекчената си усмивка, когато Финбар продължи да ломоти неразбрано с все по-тих глас. Никога не беше разбирал долавящите. Те бяха магьосници, доброволно избрали такава област, в която човек борави с емоциите, а не с юмруците си. Според Рийт долавящите бяха банда изкукуригали хипита пацифисти, а той лично никога не беше харесвал хипитата. 60-те и 70-те бяха за него едни изключително дразнещи десетилетия.

— Ето я — каза Финбар с лека усмивка. — Намерих я.

— Колко напред в бъдещето си? — побърза да попита Рийт.

— Трудно е да се каже, човече… Изглежда малко по-голяма… Има татуировка…

— Некромант ли е?

Веждите на Финбар се извиха над затворените му очи.

— Не знам…

— Какво прави?

— Крачи…

— Къде?

— Сред руините.

Рийт поклати глава.

— Това е по времето на Даркесата, нали? Тя не ме интересува. Трябва да узнаеш дали Валкирия е Вестителя на смъртта.

— Виждам само онова, което виждам — каза Финбар напевно. — Само важните моменти от историята привличат дарбата ми…

— Погледни встрани тогава, потърси — изръмжа Рийт, но долавящият не обърна внимание на нетърпението му.

— Никога преди не съм виждал такива подробности — продължи Финбар в дълбокия си транс. — Винаги съм се дърпал… Но сега виждам всичко… Толкова много мъртви… Прекрасно…

Рийт се насили да не изкоментира.

— Гледам Даркесата… Тя е великолепна… Носи се сред града, смъртта е с нея… Това ще ти хареса, пич, определено… Толкова много смърт…

— Не искам да гледаш Даркесата, а Валкирия — очите на Рийт се присвиха. — Освен ако…

Финбар се усмихна сънно.

— Освен ако какво?

— Валкирия там ли е още? Виждаш ли я въобще?

— Чувствам присъствието й, но виждам единствено Даркесата.

— Може би това подсказва истината — обади се Рийт, внезапно развълнуван. — Може би това е начинът, по който е решила да действа. Ако Валкирия все пак е Вестителя на смъртта, навярно се изправя срещу злото и се бори с него. Може би точно тя е онази, която унищожава Даркесата и тъкмо тази победа води до настъпването на Прохода. Така Валкирия спасява света.

— Не виждам нищо подобно — каза Финбар. — Виждам единствено Даркесата — усмивката му се смени с гримаса. — Боли ме, между другото…

— Продължавай да гледаш.

— Боли ме главата.

— Продължавай да гледаш или направо ще си изгубиш главата.

— Ще продължавам да гледам в такъв случай.

От носа на долавящия закапа кръв. Рийт премълча.

— Пак я намерих — радостно обяви Финбар.

— Валкирия?

— Даркесата. Тя ме привлича… Нямам избор. Тя е… всичко. Толкова е студена. Опитвам се да се приближа, но тя е… Не прилича на нищо, което съм виждал някога…

— Виждаш слабост у нея? Виждаш ли как Валкирия би могла да я унищожи?

— Даркесата няма да бъде унищожена! — озъби се внезапно Финбар. — Тя е всичко!

— Кажи ми слабото й място.

— Няма слабо място! Тя е съвършенството!

— Но коя е тя? Откъде идва?

Финбар се напрегна още, от ушите му също потече кръв.

— Сенките около нея са плътни… Опитвам се да видя лицето й… Обърнала се е настрани от мен… Не, чакай, чакай, обръща се пак, виждам я…

Финбар млъкна.

— Е? — настоя Рийт. — Видя ли лицето й? Как изглежда? Коя е тя?

Очите на Финбар се отвориха. Той примигна срещу Рийт.

— Това променя всичко.

Рийт се наведе до долавящия.

— Коя е тя, проклет да си?

— Вие, некромантите, имате вашия си месия — изрече Финбар. — Сега и ние, Останките, си имаме наш.

Мрежата черни вени отново изплува по кожата на кльощавия татуист, главата му се люшна рязко и се заби право в носа на Рийт. Той изруга и залитна назад, усети как оковите от сенки се късат и падат под удвоената сила на Останката Финбар. Некромантът усети, че го сграбчват ръце и в следващия миг полетя и се блъсна в насрещната стена. Преметна се и се свлече, пръсвайки с трясък оборудването на студиото.

— Дано нямаш нищо против, човече — каза Финбар, отново ухилен, — но смятам да те обладая за малко. Имам чисто нова мисия и се нуждая от някои подобрения в хардуера.

Рийт усети вкуса на собствената си кръв. Бастунът беше някъде на пода зад него. От помещението имаше два изхода — през вратата и през прозореца. Прозорецът беше по-близо.

Финбар отвори широко уста. Рийт зърна как Останката се подава отвътре, извъртя се рязко, грабна бастуна, замахна и сенките разбиха прозоречните стъкла. Без ни най-малко колебание, некромантът се хвърли навън, приземи се болезнено на паважа, хората по улицата се пръснаха в ужас. Той дори не погледна шокираните им лица. Не погледна и нагоре към Финбар, застанал до счупения прозорец. Просто побягна.