Дерек Ланди
Тленни обвивки (53)

53.
Тенебре

Меланхолия ги отведе до частната приемна на Първосвещеника. Некромантката изглеждаше уморена, отслабнала и дори не погледна към Валкирия.

— Първосвещеникът ще дойде след малко — промърмори. Леко залитна, сякаш щеше да припадне, после се овладя и напусна стаята.

— Изглежда болна — отбеляза Валкирия. Скълдъгъри кимна сериозно, но не каза и дума.

Приемната беше овална стая с подобен на купол таван, осветена от десетки свещи. Валкирия седна до кръглата маса в средата и зачака. Петнайсет минути по-късно влезе Първосвещеник Аурон Тенебре и момичето се изправи. Толкова беше свикнала да вижда главния некромант в компанията на Куивър и Крейвън, че сега, като го зърна сам, направо се стресна. Сякаш беше застанал пред нея без дрехи.

— Детектив Плезънт — поздрави Тенебре. — Госпожице Каин, какво мога да сторя за вас? Много сме заети, разчистваме последиците от нападението на Останките.

— Не присъствахте на последното събрание в Убежището — отбеляза Скълдъгъри.

— Чувствам, че прекарвам времето си по-пълноценно на места, където не съм обект на всеобщо презрение. Доколкото чух, справили сте се отлично и без мен. Ревъл, Биспоук и Мист — странни съюзници наистина. Принуден съм обаче повторно да ви попитам: какво правите вие двамата тук? Както вече отбелязах, извънредно заети сме.

Скълдъгъри се хвърли напред толкова бързо, че Валкирия отскочи шокирано. Скелетът сграбчи Първосвещеника и го притисна до стената.

Слисаният Тенебре се опита да се отскубне.

— Какво си позволявате?!

Скълдъгъри извади револвера и притисна дулото до лицето на некроманта.

— Къде е Останката?

Тенебре застина.

— Останките са пленени. Сам го казахте.

— Имам предвид вашата Останка. Онази, която затворихме в малкия Капан за души. Онази, която беше обладала Кенспекъл Граус и която изтезава Танит Лоу. За тази Останка питам. Къде е?

— Аз… Предполагам, че е при останалите…

— Преди пет месеца Соломон Рийт си взе Капана за души заедно с онази Останка вътре. Увери ни, че ще я върне при другите в хотел „Среднощ“. Антон Страха каза, че това така и не е станало.

— Очевидно е допусната някаква грешка…

— Финбар Ронг не си спомня много от случилото се, но отлично помни, че Рийт е цъфнал на прага му заедно с Капана няколко дни преди Останките да атакуват.

— Твърдите, че Рийт е освободил Останката умишлено? С каква цел? За да я накара да обладае този… Финбар Ронг?

Скълдъгъри пристъпи още по-близо до Първосвещеника.

— Твърдя, че ти си му заповядал да го стори.

— Нечувано! Този мъж е долавящ, нали? Защо ще нареждам на Рийт да го обладава?

— Може би, защото си искал да надникнеш в бъдещето.

— Ако беше така — отговори Тенебре, — просто щях да платя на някой долавящ да ми направи тази услуга.

— Не и ако онова, което си искал да видиш, е трябвало да остане в пълна тайна.

— Детектив Плезънт, обвинявате ме, без да разполагате дори с едно-едничко доказателство, че аз изобщо имам нещо общо с подозренията ви.

— Къде е Рийт? — попита Скълдъгъри.

— Боя се, че не ми е известно.

— Крие ли се?

— Казах ви, не знам! Не сме го виждали след нападението на Останките. Боим се, че може да е мъртъв.

— Смъртта му би била изключително удобна за вас.

— Напротив. Сигурен съм, че ако Духовник Рийт беше тук, щеше да обясни защо не е върнал поверената му Останка в хотел „Среднощ“, както му бях заповядал. Не ми допада да бъда обвиняван в нещо, което не съм сторил. Ако имате намерение да ме застреляте, давайте. В противен случай ме пуснете и прекратете незабавно този нелеп фарс.

— Би трябвало да те застрелям. Би трябвало да те гръмна веднага!

— Хладнокръвно убийство? Пред очите на протежето ви?

— Няма да бъде убийство. Ще бъде справедлива екзекуция.

Погледът на Тенебре се премести върху Валкирия.

— Готова ли си да му позволиш да стори това? Ако скелетът ме убие, твоето положение рязко ще се промени. Ще бъдеш прогонена завинаги от некромантския Орден. Никога няма да получиш възможност да изпълниш предопределената ти съдба. Никога няма да станеш Вестителя на смъртта.

Скълдъгъри рязко удари Първосвещеника с дръжката на пистолета.

— Престани да я наричаш така!

— Защо? — изръмжа Тенебре, а ръката му бавно се вдигна да докосне удареното място. — Защото ти не искаш да чуваш това? Защото обиждам деликатните ти чувства? Ако тя е онази, за която я мисли Духовник Рийт, то ще й се наложи да спаси света.

— От какво по-точно да го спаси? По този въпрос нещата при вас никога не са били особено ясни, нали? От какво ни спасява Вестителя на смъртта?

Кръв се процеди между пръстите на Тенебре, притиснати до челото му.

— Това са аспекти на вярата, които не обсъждаме с непосветени.

— Тогава ще ги обсъдиш с Валкирия.

— Да, когато е готова да ги чуе.

— И кога ще стане това? Кога ще бъде готова? Когато стане твърде късно?

— Детектив Плезънт, да не би да се тревожите, че Валкирия се изплъзва от вашето влияние? Никога не бих допуснал у вас подобна проява на несигурност.

— Това няма нищо общо с мен.

— Което от своя страна означава, че има нещо общо единствено с нея, така ли? Вие не я оставихте и една дума да каже сама по време на целия ни разговор.

— Много ми е приятно да ви слушам, затова си мълча — обади се момичето.

Усмивката на Тенебре не можеше да се нарече весела.

— Обикновено не си толкова свенлива, Валкирия. Когато си сама, не спираш да приказваш, нали така? Имаш мнение за всичко. Но когато детектив Плезънт е с теб, изглежда се радваш да го оставяш да говори вместо теб. Забелязала ли си?

— Не — отвърна Валкирия.

— Но сега, когато ти обърнах специално внимание, добре ще направиш да забележиш този факт. Разбираш ли, детектив Плезънт се бои. Ужасява се от мисълта, че може да се превърнеш в следващия Лорд Вайл. Прав ли съм, детективе?

— Пътят на Валкирия си е лично неин — ниско отвърна Скълдъгъри.

— А ако тя действително се окаже следващият Лорд Вайл? Тогава какво? Ще погледнете на нещата философски, както правите обикновено? Или ще започнете да я преследвате, докато я убиете?

— Ако се стигне до това — отвърна Скълдъгъри и прибра пистолета, — ти ще си мъртъв далеч преди да узнаеш дали си прав за мен или не.

Тенебре свали ръка от челото си и погледна кръвта по пръстите си.

— Осведомявам ви, че ще се оплача официално в Убежището от поведението ви. Не, че ще ми обърнат каквото и да било внимание. Двама от най-добрите ви приятели в Съвета на Старейшините… Е, детективе, трябва да ви кажа, че нещата едва ли биха могли да се развият по-изгодно за вас, дори и да ги бяхте планирал.

 

 

Настроението в Бентлито по обратния път беше мрачно.

— За какво мислиш? — попита Скълдъгъри.

Валкирия поклати глава.

— Не знам. За всичко. Мислите ми кръжат. Твърде много за мислене. Разбра ли се нещо за Кларабел?

— Не — отвърна скелетът. — Нищо не съм чул.

— Не трябваше да я оставяме да се връща сама в „Хибърниън“ онзи ден. Трябваше да се сетим, че ще види тялото на Кенспекъл.

— Валкирия, организирахме телепортирането на две хиляди човека, по-голямата част от които бяха в безсъзнание. Нямахме време да мислим за проблемите на всеки един поотделно.

— Ние я оставихме съвсем, съвсем самичка, Скълдъгъри! Дори не помислихме какво ще завари в лабораторията. Смяташ ли, че се е досетила какво е сторила със собствените си ръце?

— Не, тя не си спомня нищо, но… — скелетът въздъхна. — Права си. Сбъркахме.

— И сега Кларабел избяга и е кой знае къде.

— Ако иска да остане сама, трябва да уважим желанието й. Тя изгуби най-скъпия си човек. Нужно й е време, за да скърби и да го оплаче. Ти как се справяш?

— Аз съм добре.

— Поплака ли за професора? Бий се сега, после ще оплакваш мъртвите. Така правим ние, помниш ли? Ти ми го каза. Е, сега дойде времето да оплакваме изгубените.

— Не знам. Не знам как трябва да чувствам, разбираш ли, как да… мисля за нещата. Кенспекъл ми напомняше за дядо ми. Сърдит и кисел, никога не одобряваше приятелите ми. Но с него се чувствах в безопасност. Помнех, че професорът е винаги тук, че каквото и да ми се случи, той ще ме излекува. Ще мърмори, ще се жалва, ще ме накара да се чувствам виновна, че съм се била с някого. После ще те обижда и ще ти се подиграва, ще ме разсмее, а след това ще ме излекува. И точно преди да излезе от кабинета, ще ми каже нещо много мило, за да разбера колко ме обича и как се тревожи.

— Ще ти липсва.

Валкирия обърна поглед към прозореца.

— Моля те, не ме карай да плача.

— Да — отвърна тихо Скълдъгъри. — Извинявай.

Момичето не отговори, още известно време караха в пълно мълчание, после в мислите й изплува неканено друго име.

— Скейпгрейс — промърмори Валкирия.

Скълдъгъри я погледна:

— Какво за него?

— Още е заключен в лабораторията на Кенспекъл. И той, и дружката му.

— И?

— Ами може би трябва да ги освободим.

— За да могат да натворят още главоболия, щото на нас тия са ни малко?

— Не можем просто да ги оставим затворени. Те търсеха лек, за да се върнат към живота, а Кенспекъл каза, че такъв лек може да бъде открит. Длъжни сме да ги пуснем, някой друг може би е в състояние да им помогне.

— Кой например?

— Може би Най? Зомбитата са точно по неговата специалност.

— Не искаме да имаме нищо общо с доктор Най.

— Ами ние няма да имаме нещо общо с него! Просто ще кажем името му на Вориен и ще ги оставим сами да го намерят. Не можем да ги държим заключени в онази стерилна стая, Скълдъгъри. Знаеш, че не можем. Просто спри пред „Хибърниън“. Ще вляза да им отключа и се връщам веднага.

Скелетът помърмори още малко, но петнайсет минути по-късно Валкирия изскочи от Бентлито и забърза към киното. Вътре цареше пълен хаос. Стените бяха обгорени, коридорите бяха задръстени с отломки. Екранът беше свален, в стената зад него зееше взривена дупка. Момичето се покатери през нея и закрачи из крилото с медицинските лаборатории. Тук-таме примигваха оцелели крушки. Стъпките й кънтяха високо. Изведнъж идеята да влезе тук съвсем сама й се стори много глупава. Ами ако някоя от Останките се беше скрила някъде из руините?

Тя стигна до кабинета, в който бяха заключени зомбитата, и завари прозрачната му врата широко отворена.

— Те казаха, че…

Валкирия изписка и отскочи, като се завъртя рязко, за да се обърне с лице към нападателя, който я беше заговорил. Залитна и се втренчи в Сийлън, който я наблюдаваше учудено с вдигнати вежди.

— Господи! — ахна момичето. — Не прави така!

— Как?

— Не се промъквай незабелязано зад гърба ми!

— Не съм се промъквал.

— За малко да получа инфаркт!

— Не съм се промъквал. Просто дойдох.

— Трябва да ти вържат звънче на врата!

— Приключи ли с паниката?

— Не! — кресна Валкирия и в следващата секунда се почувства като последна глупачка. — Какво? Какво искаш?

— Тъкмо се бях наканил да ти кажа, че аз ги пуснах. Ама това беше преди да почнеш да ми крещиш. Двете зомбита имам предвид. Те казаха, че са ти приятели.

— Казали са, че са ми приятели?!

— Заподозрях, че лъжат, но по-високият направо не млъкваше, така че отворих вратата и ги помолих да си вървят и да ме оставят на мира. Надявам се, че нямаш нищо против.

Валкирия се насили да се успокои.

— Не. Не, нямам нищо против. Всъщност, аз дойдох да свърша точно това, така че…

— Кризата отшумя, както разбирам?

— Да. Чу ли подробностите?

— Аз съм вампир единак. Никой нищо не ми казва.

— А — рече момичето. — Вярно. Да, кризата отшумя. И сега, тъй като и без това си тука, предполагам, трябва да ти благодаря, задето се появи точно навреме оня ден.

— Ти беше в опасност. Трябваше да те спася.

Валкирия кимна и се усмихна. Знаеше, че усмивката е задължителна, в края на краищата нищо страшно, просто една усмивка за благодарност, но после се усети, че казва:

— Е, благодаря ти, че ми се притече на помощ. Спасявам е малко силна дума за случая…

— Виждала ли си го след това? Момчето?

— Имаш предвид Флетчър. Да, разбира се, виждахме се.

— Виждали сте се след всичко, което той ти стори?

— Не ми го е сторил той, Останката беше виновна.

— Ако онова, което се случи с него, се беше случило с мен, аз никога нямаше да те нараня.

— На теб това не би могло да ти се случи — поправи го Валкирия, — защото си вампир. Останките не могат да обладават мъртвите.

— Такъв ли съм в твоите очи? Мъртъв?

— Не — призна момичето.

— Тогава какъв съм за теб?

— Приятел.

— И нищо повече?

Той се протегна и лекичко я докосна по ръката, Валкирия се усмихна, но се дръпна назад.

— Сийлън, не искам да си мислиш, че нашите отношения се развиват в романтична посока. Ти беше много близък приятел, наистина ми помагаше, но аз твърдо и категорично съм обвързана с Флетчър. А дори и да не бях обвързана с него, не смятам, че да имам връзка с теб е добра идея.

— Любовта рядко е добра идея.

— Ти не ме обичаш.

— Обичам те.

— Моля те, спри да го повтаряш.

— Какво може да те накара и ти да ме заобичаш?

— Не мога да обичам вампир.

— Защо? Защото сме чудовища? Защото се променяме, когато слънцето залезе? Нали осъзнаваш, че в момента си приказваме нормално, а слънцето залезе преди няколко часа?

Очите на Валкирия се разшириха и тя заотстъпва.

— Какво си въобразяваш?

— Не се бой — усмихна се Сийлън. — Няма да се променя — после бавно извади от джоба си спринцовка. — Дъск използваше това вещество, помниш ли? Настройка от вълче биле, бучиниш и още някои билки. Инжектираше си го по няколко пъти на нощ и не се променяше. През последните няколко дни търсех това лекарство. Оказа се, че старецът тука е измайсторил големи количества от него. По някаква причина беше натрупал стотици шишенца в един от кабинетите.

— Кенспекъл мразеше вампири — кротко рече Валкирия.

— Взех ги всичките. Всичките шишенца. Реших, че той няма да има нищо против, особено след като вече не е сред живите. Прочетох и бележките му, така че вече знам рецептата, знам как сам да си приготвям сместа — очите на Сийлън се затвориха. — Усещам го. То иска да се покаже. Не разбира защо не успява да излезе на свобода — после погледна Валкирия. — Не е задължително да бъда чудовище. Заради теб… Заради теб мога да бъда нормален. Мога да бъда човек.

— Ако искаш да живееш с лекарството, трябва да го сториш заради себе си, а не заради мен.

Вампирът отново се усмихна.

— Ти си моята награда.

— Не, Сийлън, не съм ти награда.

— Може би все още не. Аз трябва да се докажа. Силно желая да го сторя.

— Слушай — рече Валкирия. — Задължително е да съм възможно най-ясна по този въпрос. Не искам да бъда с теб.

— Чувам колко бързо започва да бие сърцето ти всеки път, когато сме заедно.

— Е — промърмори момичето, — играеш нечестно.

— Ти си странно момиче, Валкирия Каин.

— И един детектив-скелет ме чака отвън в колата.

— Ами по-добре да се връщаш при него тогава. До скоро.

Валкирия помисли, че Сийлън ще опита да се приближи, да я целуне, но вместо това той само й се усмихна. Момичето се обърна и си тръгна, мъчейки се да потисне залялото я разочарование.

 

 

Не каза на Скълдъгъри за Сийлън. Влезе в Бентлито, обясни, че зомбитата вече са избягали и без повече приказки двамата поеха за Хагард.

— Не е приключила — каза Валкирия.

— Кое?

— Тая работа с Даркесата. Не съм успяла да я спра, нали?

Скълдъгъри се поколеба:

— Както изглежда, не си успяла.

— Никой не си спомня какво е правил, докато е бил обладан, но аз си спомням много добре. През цялото време си припомням нови и нови подробности. Останката не ме управляваше, тя просто… отвори една врата. Онези хора умряха. Аз ги убих — Валкирия рязко пое въздух, после го изпусна бавно. — Не се бой. Няма да почна да плача или нещо от тоя сорт. Ако аз контролирах нещата онзи ден, никой нямаше да загине. Но аз не ги контролирах.

— Радвам се, че разбираш това.

— Обаче сега вече разполагаме с доказателство, нали? Доказателство, че в мен живее нещо, което може да ме накара да извърша всички страхотии, които видяхме във видението на Касандра. Какво ще правим?

— Ти какво предлагаш?

Валкирия впери очи в пътя напред.

— Би могъл да ме убиеш.

— Изобщо нямам намерение да те убивам, Валкирия. Нещо активира метаморфозата ти. Нещо отключва промяната ти от Валкирия Каин, момиче, което всички познаваме и обичаме, в Даркесата, злата царица на вещиците от Дъблин.

— Ще се случи след някоя трагедия, нали? — каза Валкирия. — Нещо ужасно ще сполети мен или някого, когото обичам, и тогава ще откача и ще потърся разплата от целия свят.

— Много е възможно.

— Да имаш някаква идея какво ще да е това ужасно нещо?

— Не знам. Но каквото и да е, аз ще си отварям очите на четири, за да го предотвратя, ти също. А когато то все пак се случи, ще бъдем готови.

Скълдъгъри я остави на кея, Валкирия му помаха и погледа след колата, докато детективът се отдалечаваше. После забърза към дома си и пътем измъкна телефона си и звънна на отражението, за да се увери, че то е още навън, на парти у едно съседско семейство.

Отражението я увери, че си стои в ъгъла и не разговаря с никого. Самото парти било пълен провал, никой не бил в настроение за радост и празнуване. Валкирия от своя страна се усмихна при мисълта, че най-после тя ще е тази, която спокойно ще се прибере през входната врата, а на отражението ще му се наложи да се катери през прозорците.

Домъчня й за Секачите, които трябваше да стоят на пост в смразяващия студ. Бусът им беше паркиран в далечния край на улицата, двигателят му беше изключен, за да не буди подозрение. Валкирия никога не беше разговаряла със Секач, всъщност никога не беше чувала никой от тях да казва и дума, но въпреки това се запъти към буса. Ако им беше много студено, щеше да им донесе тайно топло кафе с няколко сламки, да могат да си пийнат, без да свалят шлемовете си. Всъщност, не беше сигурна, че Секачите пият кафе. Даже силно се съмняваше, че пият.

Шофьорското и мястото до него бяха празни, така че Валкирия почука леко отстрани на буса. Прозорците бяха затъмнени. Отвътре не се чу нито звук и момичето се намръщи. Край дома й бяха изпратени трима Секачи — единият не се отделяше от буса, а другите двама на смени патрулираха в района. Хвана дръжката на вратата. За нейна изненада, не беше заключено. Момичето плъзна вратата на буса настрани и я отвори. Тримата Секачи лежаха вътре мъртви.

Валкирия се обърна и хукна към дома си. Плъзна се на асфалта и падна, претърколи се, скочи на крака и продължи да тича. Прескочи ниския зид на двора, приземи се в сенките и приведена продължи напред, без да се показва в карето светлина, което хвърляше прозорецът на гостната. Надникна внимателно вътре. Огънят в камината бумтеше и телевизорът работеше.

Валкирия видя майка си и татко си да си бъбрят, и коленете й буквално омекнаха от облекчение. Но после видя, че те не си говореха един с друг. Приказваха си с някаква чужда жена, облечена в дънки и дебел пуловер. Валкирия не я разпозна до момента, в който жената отметна глава нагоре и се разсмя. Момичето се втурна у дома и нахълта в гостната. Всички се обърнаха и я погледнаха, изненадани от драматичната й поява.

— Здравей, Стефани — каза Танит.