Дерек Ланди
Тленни обвивки (50)

50.
Макгиликъдис Рийкс

Пейзажът беше много красив — покрити със сняг планински върхове, мъгла над долините, бледосиньо небе. Пътем бяха подминали едно езеро, шосетата бяха тесни и с много завои, тук-там оградени с ниски каменни зидове. Ефектът от красотата се разваляше само от двехилядната тълпа хора с нашарени с черни вени лица, застинали в очакване, втренчени във Валкирия, докато силни ръце я измъкваха от буса.

Чайна избута момичето до едно възвишение насред обширната поляна, всички Останки се струпаха наоколо, скрити в похитените човешки тела. Чайна свали белезниците от китките й. Антон Страха и Тесеракт пристъпиха напред. Тълпата наоколо мълчеше.

— Валкирия Каин — каза Тесеракт. — Много се радвам, че не те убих. Каква грешка щях да сторя! Щях да лиша всички ни от нашата спасителка.

— Пуснете ме — рече тихо Валкирия. — Ако съм вашата спасителка, подчинете ми се. Пуснете ме.

— Ти не си нашата спасителка. Все още не. Но с малко помощ от наша страна, скоро ще станеш.

— Не знам какво очаквате да кажа. Смятате ли, че просто ще се съглася на всичко това? За нищо на света няма да наранявам невинни хора.

— Ако те изтезаваме достатъчно дълго — отговори Тесеракт, — ще сториш всичко, което ти кажем.

Валкирия не отговори.

— Аз съм онзи, който те видя в бъдещето. Видях те през очите на Финбар Ронг, видях те как сееш опустошение из света. Това е, което ние искаме. Нищо друго. Искаме мъртъв свят, свят, в който ще сме свободни, в който няма да се налага да се крием в обвивки от плът. Ти ще ни дадеш този свят. От мига, в който те зърнах, разбрах, че трябва да ти помогнем, да те напътстваме по твоя път. Сега вече съм сигурен, че съм бил прав.

— Значи ще ме освободите?

Из тълпата се понесе смях.

— Не — отвърна Тесеракт. — Разбираш ли, ние тук си поприказвахме и се чудехме дали подходът ни към теб е правилен. После на Чайна й хрумна отлична идея.

Чайна се усмихна.

— Двете с теб сме приятелки, нали Валкирия? Ти поне така твърдиш. И понеже сме приятелки и аз те познавам много добре, знам, че ще е необходимо огромно усилие, за да те накараме да нараниш някого, когото обичаш.

— Аз не съм Даркесата — изплю Валкирия. — Промених бъдещето. То вече няма да се случи.

— Откъде си толкова сигурна? — попита Чайна.

— Запечатах истинското си име.

— А, разбирам. Значи смяташ, че когато започнеш да убиваш наред, това ще стане, само защото някой ще те е принудил насила да го правиш, така ли?

— Разбира се. Защо иначе бих убила когото и да било?

— Може би, защото сама си поискала да го убиеш? Защото се е случило нещо, нещо толкова ужасно, че те е тласнало до ръба и ти си прозряла, че единственият изход от ситуацията би бил всички край тебе да умрат?

— Това е лудост.

— Всякакви хора горят от желание да унищожат света, Валкирия.

— Не и аз.

— Още не — засмя се Чайна. — Всъщност, аз съм съгласна с тебе. Не смятам, че в теб има стръв за убийства и разрушение. Затова ми хрумна един друг вариант. Помисли, Валкирия, какво би било, ако всичко, което ти твърдиш, е истина? Ами ако ти действително за нищо на света не би наранила невинен човек, ама никога? Ами ако онзи, който наранява, изобщо не си ти?

— Какво?

— Разбираш ли, аз мисля, че Даркесата е по-скоро подобна на нас. Мисля, че Даркесата носи в себе си Останка.

Валкирия се сви.

— Не.

— Мисля, че за да направим така, че от твоите дълбини да излезе месията, един от нас ще трябва да се свърже с теб.

— Не.

— И вече имаме доброволец — завърши Чайна с усмивка.

До рамото й застана Флетчър.

— Обичам те — каза той на Валкирия. — И сега ще те обладая и ще стана едно с теб.

Много ръце я сграбчиха, момичето се замята, но нямаше никакъв шанс. Изтеглиха главата й назад, пръсти разтвориха устата й. Валкирия захапа напосоки и усети вкус на кръв, чу изохкване от болка, но после насила раздалечиха челюстите й и тя я видя, видя Останката, която изпълзя от устата на Флетчър, докато под нея тялото на момчето се свлече в безсъзнание.

Останката се прилепи на лицето на Валкирия. Беше леденостудена. Ръцете я пуснаха и момичето залитна назад, после изгуби равновесие. Падна, изтърколи се надолу по хълмчето, като през цялото време се мъчеше да откъсне тъмното създание от себе си. Почувства как то се плъзга надолу в гърлото й. Ръцете й притиснаха гърдите, когато Останката сякаш се разтвори в нея и се разнесе из цялото й тяло. Ледени пипала се разпериха и пронизаха мозъка й. Нещо избухна в съзнанието й и страхът изчезна, и Даркесата се възправи.

Останалите я наблюдаваха в очакване, с очи, пълни с надежда и глад, с изкривени в усмивки усти.

Гастли пръв пристъпи напред.

— Господарке? — попита с треперещ глас. Когато Гастли си беше Гастли, във времето преди Останката да сподели тялото му, той беше добър човек. Даркесата си спомни първата им среща, когато той й беше казал, че магията не е игра и че тя трябва да се откаже от нея, да обърне гръб на новите си познати и да си се прибере у дома. Тогава той беше изрекъл тези думи за нейно собствено добро, но тя, разбира се, не го беше послушала. Магията беше пътят, който й беше предопределен от самото начало.

Съдба? Тя не вярваше в съдбата. Но затова пък беше погледнала в бъдещето и беше видяла как заличава света със собствените си ръце. Ето в това вярваше.

Даркесата вдигна очи над хората, които я заобикаляха, и погледна света. Планините и снега, и скалите, и небето. Вкуси въздуха. Защо би поискала да унищожи всичко това? Какво би могло да я накара да разруши цялата планета? А и какво ще прави самата тя, когато всичко и всички край нея умрат? Няма да има дори с кого да си поприказва.

Даркесата се усмихна на въпросите, които сама си задаваше. Без съмнение, когато му дойдеше времето, тя отлично щеше да осъзнае причините, поради които ще избие всичко живо. Сигурна беше, че в подходящия момент нещата щяха да си дойдат на мястото и да придобият смисъл.

— Господарке, Даркесо — викна някой, разблъска тълпата и се хвърли в краката й. Лявата му ръка беше ранена и привързана на шията. — Аз съм на твоите заповеди. Ти даде цел на съществуването ми. Даде ми причина да живея. Каква е волята ти?

И човекът вдигна към нея очи, пълни със сълзи.

Тя го ритна под брадичката, влагайки в ритника цялата си сила. Челюстта на мъжа се пръсна на парчета, но ботушът й продължи нагоре и разцепи главата му. Някаква важна част от тялото му, навярно мозъкът, отлетя надалеч като футболна топка. Тялото рухна, Даркесата се засмя и се обърна към останалите. Шокът от постъпката беше накарал част от тълпата да отстъпи назад, но повечето вече се смееха заедно с нея, неколцина дори заръкопляскаха. О, как ги презираше само.

Даркесата скочи към следващия, магьосник, с когото някога си беше говорила, отдавна, още в старото Убежище. Пръстите й се сключиха около шията му и изтръгнаха гръкляна. Жената до него ръкопляскаше, но Даркесата вкара юмрука си в гръдния й кош, разкъса тялото й и през него удари трети, който стоеше още по-назад.

Смехът стихна. Вече никой не аплодираше.

Даркесата закрачи сред тълпата, писъците на убитите й напомняха приспивна песен и я караха да се усмихва. Докато се движеше, чувстваше Останката в себе си. Чувстваше присъствието й, чувстваше и объркването й. Явно създанието не си беше представяло нещата точно така. Беше се плъзнало в нея, беше отворило дълбината й и беше пуснало Даркесата да изплува на повърхността. Но не беше успяло, както се беше надявало, да се слее с нея, да стане едно с нея. Даркесата и Останката си бяха останали все така две отделни същности и Даркесата чувстваше страха на Останката, и той извикваше усмивка на устните й.

Душата й беше запечатана, Най се беше погрижил за това. Душата й беше нейна сега, нейна и само нейна. Останката беше успяла единствено да разруши стената между Валкирия Каин и извора на магическата й сила. Може би при разрушаването беше замърсила този извор, това Даркесата не можеше да каже със сигурност. Не, че имаше някакво значение. Даркесата контролираше. Даркесата бе господарката.

Останката искаше да излезе от нея. Искаше отново да се събере на топка и да изпълзи от устата й, да избяга от Даркесата, да се освободи, но Даркесата не й позволяваше. Държеше я в себе си, изолираше я, изцеждаше злата й воля и я прибавяше към магическата сила, която пулсираше из жилите й.

Магьосниците вече я нападаха, опитвайки се да я укротят, да я смажат, за да спасят живота си. Тя измести въздуха и запрати трима едновременно високо нагоре, а след това ги прониза с копия от сенки.

Ръце я сграбчваха откъм гърба, стискаха я, душаха я. Мракът се запросмуква през кожата й и попи в телата на нападателите й, един от тях изпищя и падна, ръцете на останалите се разтопиха, плътта потече, на местата им останаха кървави чукани. Друг насочи вълна от енергия към нея, тя я блъсна и засъска из тялото й. Даркесата обаче я събра и улови в дланта си и, без дори да осъзнае какво точно прави, я запрати обратно към онзи, който я беше изпратил. Енергията удари стопанина си и той се пръсна във въздуха, разсейвайки се в кървава мъглица.

Даркесата смаза черепа на красив млад мъж и захвърли трупа му надалеч. Тялото му падна насред гневната тълпа. Нещата изобщо не се развиваха според плана на Останките.

Даркесата щракна с пръсти и пламъци я обвиха от главата до петите. Кожата й, косата й, дрехите й горяха, горяха яростно и ярко, но пламъците не докосваха кожата й. Хората със залитане заотстъпваха далеч. Тя протегна ръка и пламъците заподскачаха и се полепиха по бягащите. Те лумнаха, затъркаляха се, запищяха. Даркесата се разсмя. Един мъж опита да избяга. Тесеракт го стисна за гърлото.

— Бягаш от спасителката си, така ли, неблагодарна отрепка такава?

— Тя ни избива — задъхано рече мъжът.

— Тя само загрява — блъсна го назад Тесеракт. — Даркесо, моля, приеми извиненията ми. Убий колкото пожелаеш. Когато прецениш да започнеш изпепеляването на света, моля те, знай, че сме готови да ти служим и да ти помагаме, както повелиш.

Даркесата използва огъня, за да убие мъжа, който опита да избяга, после пусна пламъците на свобода, а сама закрачи към Тесеракт, чудейки се колко ли дълго ще й остане верен, когато започне да изтръгва гръбнака му прешлен по прешлен. Но тогава земята се пропука и Скълдъгъри Плезънт и Танит Лоу изникнаха пред очите й сред порой от пръст и камъчета. Били Рей Сангуайн излезе последен, рухна на тревата и не помръдна повече.

— Валкирия — произнесе Скълдъгъри. — Прекрати това веднага.

Даркесата го изгледа, после изгледа и Танит. Танит изглеждаше уплашена и шокирана, и разстроена, и тревожна. Държеше меча си така, сякаш беше готова да го използва срещу всеки, който приближи и крачка. Даркесата виждаше собственото си отражение в острието. Хубавко момиче на шестнайсет години, с ален белег на бузата и тъмна коса. Бледото й лице беше опръскано с чужда кръв. Очите й — заобиколени със синьо-черни кръгове. Така ли ме виждаха, зачуди се Даркесата, или пък виждаха нещо съвсем друго? Нещо великолепно и ужасно? Нещо чудовищно?

— Валкирия — повтори Скълдъгъри. Тя пак премести поглед върху него. — Това не си ти. Разбираш ли ме? Объркана си. Ти си Валкирия Кани. Не си Даркесата.

— Не можеш да промениш истинската й същност — рече Тесеракт зад гърба му.

— Млъквай — сряза го Скълдъгъри, без дори да обръща глава. — Валкирия. Слушай гласа ми. Аз съм ти приятел. Аз съм ти партньор. Обещах ти, че ще ти помогна да оправим тази каша и възнамерявам да спазя обещанието си. Не искаш нищо от това да се случва. Знам, че не искаш.

Някакъв мъж се хвърли към Танит, но Даркесата само махна с ръка и запратената сянка му откъсна главата.

— Вал — рече Танит, а гласът й трепереше. — Моля те. Аз съм. Ние сме. Ти не искаш да нараняваш никого. Моля те, върни се при нас.

— Бих могла да те убия — изрече Даркесата. Не се налагаше да говори високо, за да я чуват всички. — Мога да посегна, да хвана лицето ти и да стисна, да превърна главата ти в кървава каша. Какво ще мислиш за мен в последните няколко секунди от живота си? Ще ме обичаш ли още? Ами ти, Скълдъгъри? Теб мога да убия също толкова лесно.

— Няма да ме убиеш, Валкирия.

— Валкирия не е тук.

— Не, тук е — настоя скелетът. — Аз говоря с нея.

Даркесата поклати глава.

— Не разбираш.

— Отлично разбирам. Даркесата не е самостоятелна същност. Не е отделна личност. Тя си ти. Ако ти направиш грешен избор, ако спреш да обичаш хората, които те обичат, ако позволиш на света да те усуче, да те изврати и да те промени, тогава да, бъдещето, което видяхме при Касандра, ще ни сполети без съмнение. Но ако се бориш, ако риташ и се биеш, ако откажеш да се оставиш на апатията, на гнева и на безнадеждността, тогава ти ще промениш бъдещето и ще поемеш по свой собствен, твой си път. А аз ще бъда точно до тебе, Валкирия. Аз ще бъда винаги до тебе.

Даркесата усети Останката в себе си, усети ужаса й и тогава почувства, че вече се е уморила да си играе с нея. Създанието с такова нетърпение беше влязло в тялото й, изпълнено с копнеж да сподели съществуването й и така да й помогне да изпълни съдбата, която долавящите й бяха предрекли. Но сега съществото беше осъзнало, че сливане с Даркесата не може да има. Останката просто беше предложила на черната магьосница възможност да надникне в бъдещето, но тя щеше да стигне до това бъдеще сама. Не й беше нужна ничия помощ.

Останката се мяташе и бореше, и писъците й изпълваха съзнанието на Даркесата, и когато тези писъци спряха да я забавляват, Даркесата наводни тялото си с топлина и тази топлина изпепели студа на Останката. Даркесата прочисти Останката от себе си и Останката изчезна. А с нея изчезнаха и злите мисли, и пустотата.

Краката на Валкирия се подгънаха, Скълдъгъри се хвърли към нея и я подхвана, преди да падне и да се удари.

— Благодаря ти — прошепна момичето, а тълпата занапира наоколо.

— Няма нищо — тихичко рече Скълдъгъри, после притисна дулото на револвера до слепоочието й и каза високо: — Ако някой направи само още една крачка, Валкирия умира.