Дерек Ланди
Тленни обвивки (4)

4.
Нови висоти

Скълдъгъри натисна спирачките и Бентлито се закова елегантно на място въпреки хлъзгавата настилка. Валкирия блъсна вратата и изхвърча навън. Давина Мар лежеше на безформена купчина на паважа, очевидно имаше счупени кости.

Един мъж тупна до тялото на детективката, грамаден мъж с метална маска, а Скълдъгъри застана до рамото на Валкирия с пистолет в ръката.

— Ти си Тесеракт — каза. — Ти си, нали? Кой те нае? За кого работиш?

Мъжът, Тесеракт, дори не погледна скелета. Червените му очи не се откъсваха от Мар. Направи крачка към нея, но Скълдъгъри му пресече пътя. Тесеракт внезапно посегна към пистолета и с рязко извиване го изтръгна от хватката на детектива. В отговор Скълдъгъри стисна лакътя и китката на едрия мъж, дръпна силно и оръжието се върна в дланта на собственика си.

— Качи я в колата! — нареди детективът, Валкирия сграбчи Мар и я помъкна по-далеч от схватката.

В борбата за пистолета Тесеракт изрита Скълдъгъри в пищяла, а Скълдъгъри блъсна убиеца в бедрото с коляно. После двамата се вкопчиха един в друг, заразменяха си ключове и финтове, хватки, които Валкирия никога не беше виждала. От пистолета се чу едно щрак, но оръжието беше скрито сред ръцете на борещите се и момичето не можеше да види какво точно става. Най-сетне Тесеракт преметна Скълдъгъри през хълбока си, но детективът не изпусна пистолета. Падна, претърколи се, изправи се и с нетрепваща ръка се прицели право в гърдите на убиеца. Схватката застина.

Валкирия набута Мар на задната седалка на Бентлито, обърна се и видя как Тесеракт протегна ръка напред, бавно разтвори стиснатия си юмрук. Шестте патрона от оръжието на детектива паднаха на земята.

— Стори ми се малко лекичък — промърмори Скълдъгъри и прибра пистолета.

Валкирия се замисли дали да не се притече за помощ, но никога преди дори не беше чувала за този тип Тесеракт, а знаеше колко е опасно да влезеш в схватка с противник, когото не познаваш. Вместо това седна зад волана на Бентлито.

В момента от първостепенна важност беше Мар, особено сега, когато най-сетне я бяха заловили след дълго и тежко издирване. Валкирия не искаше да рискува и да й даде шанс отново да се измъкне. Подкара на заден ход, както беше правила стотици пъти под ръководството на Скълдъгъри, и рязко изви волана. Натисна газта, остави биещите се зад гърба си, зави зад ъгъла и продължи стабилно напред. По пътя нямаше движение.

Взе следващия завой малко остро, но овладя положението. Нещо й се мерна в огледалото за обратно виждане, а после Скълдъгъри се появи, летейки успоредно с автомобила. Кимна й, момчето отби, спря и се премести на мястото до шофьора. Скълдъгъри пое волана и продължиха напред.

Валкирия се намръщи.

— Няма ли да се върнем за него?

— За Тесеракт? — отвърна Скълдъгъри. — За Бога, не.

— Но той трябва да е с белезници. Ти нали го победи?

— Изкушавам се да мисля, че моралната победа е моя, предвид факта, че той е наемен убиец, а аз не съм, но ако оставим това настрана, не, всъщност не съм го победил.

Валкирия се обърна назад и се загледа в тъмната улица зад колата, после пак се загледа напред.

— Кой е той?

— Убива за пари, това е всичко, което знам. Познах го по ръста, както и заради металната маска. Никога преди не съм го срещал. Което вероятно е хубаво. Но нека не мислим върху новия враг, който си създадохме тази вечер. Вместо това предлагам да се съсредоточим върху стария враг на задната седалка. Здравей, Давина. Арестувана си по многобройни обвинения в убийство. Права нямаш никакви, да ти кажа. Имаш ли да кажеш нещо в своя защита?

Мар си остана в пълно безсъзнание.

— Прекрасно — обобщи Скълдъгъри весело.

 

 

Кино „Хибърниън“ се издигаше старо, гордо и малко озадачено, подобно на възрастен турист, отделил се от групата си. Дъблин го заобикаляше отвсякъде, но самото кино не беше част от града. Не беше ремонтирано и подновено, нямаше двайсет зали и много етажи, нямаше евтини и скъпи места. Вместо това имаше стари филмови афиши по стените, оръфани пътеки по подовете, самотна будка за пуканки и безалкохолни, и от него лъхаше леко на плесен, която предизвикваше алергии. На единствения екран в единствената зала се прожектираше една-единствена картина — черно-бяло изображение на тухлена стена с врата в нея.

Но отвъд екрана имаше плетеница от коридори със снежнобели чисти стени, осветени от ярки лампи, кабинети, пълни с научна и магическа апаратура, морга, в която можеше да се разфасова цял бог и медицинско отделение, което Валкирия посещаваше тревожно редовно.

Кенспекъл Граус влезе, тътрейки крака леко на плесен, която предизвикваше алергии. На единствения екран в единствената зала се прожектираше една-единствена картина — черно-бяло изображение на тухлена стена с врата в нея.

Но отвъд екрана имаше плетеница от коридори със снежнобели чисти стени, осветени от ярки лампи, кабинети, пълни с научна и магическа апаратура, морга, в която можеше да се разфасова цял бог и медицинско отделение, което Валкирия посещаваше тревожно редовно.

Беше по халат и чехли, а редките му кичурчета сива коса стърчаха в най-необичайни посоки. Изглеждаше сърдит, но той винаги си изглеждаше така.

— Какво — попита, — искате?

— Довели сме ви пациент — и Скълдъгъри кимна към Давина Мар, настанена на леглото.

Кенспекъл се вторачи в белезниците на ръцете й.

— Не я познавам — рече. — Заведете я другаде. Тя е ваша затворничка, нали? Заведете я при някого от докторите в Убежището, да видим как ще ви се зарадват като ги събудите посред нощ.

— Не става. Това е Давина Мар. Тя е онази, дето разруши Убежището.

Недоволството сякаш се изпари от погледа на Кенспекъл и на негово място се появи любопитство, примесено с отвращение.

— Това е тя, значи. Най-после я намерихте? — направи крачка напред. — Сериозно е ранена, но, да си призная, учуден съм, че е още жива. Ставате по-милостив с възрастта, а, Детективе?

— Не ние я ранихме — обади се Валкирия, разтревожена от посоката, в която отиваха въпросите на професора. — Всъщност я спасихме. Ако не беше Скълдъгъри, досега да е мъртва.

Кенспекъл повдигна клепачите на Мар.

— Отдавам го изцяло на твоето благотворно влияние, Валкирия. Но това все още не обяснява факта, че не сте я предали в Убежището. Все пак отново сте детективи на редовна служба, нали?

— Не искаме още да се разчува, че сме я заловили — отвърна Скълдъгъри. — Ситуацията е твърде неустойчива в момента. Ако я предадем на Секачите, тя няма да дочака съдебен процес. Ще я екзекутират на място.

Кенспекъл раздвижи длани над главата на Мар.

— Доколкото си спомням, ти със собствените си ръце екзекутира сума ти виновни в миналото.

— Не съм дошъл да спорим, професоре. Истината е, че не вярвам тя да е работила сама, нито пък че е взела еднолично решението за атентата срещу Убежището и сега се боя, че нейните съюзници, по-точно шефовете й, искат да й затворят устата, за да не ги уличи. Убеден съм, че те са й изпратили убиеца.

— А — отвърна Кенспекъл, — значи не милостта спира ръката ти. Просто говорим за нови висоти на жестокостта ти.

Скълдъгъри вирна брадичка.

— Тази жена е виновна за смъртта на петдесет човека, но вината й е споделена и от други. Тези, другите, трябва да си платят.

— Е — каза Кенспекъл, — правосъдието може да почака, нали така? Затворничката ви има сериозна травма на главата. Ще остане при мен, докато преценя, че е вън от опасност. Най-малко няколко часа. Максимум ден.

— Някой трябва да я охранява.

— Смяташ, че представлява опасност? Ще дойде в съзнание, когато аз реша.

— Ами ако убиецът се яви да я търси?

— Убиецът първо ще трябва да я намери, после да узнае с кого е, а на края ще му се наложи да преодолее защитите ми, а за това, последното, ще му е необходима цяла армия. Сега си вървете. Ще ви съобщя, когато силите й се възстановят и е в състояние да отговаря на въпросите ви.

 

 

Не им остана друго, освен да се върнат при Бентлито. Валкирия закопча колана си и скоро пак бяха на пътя. Скълдъгъри отново беше активирал фасадната татуировка. Татуировката на Гастли показваше собственото му лице — само че без белезите — всеки път, когато шивачът пожелаеше, но Скълдъгъри не можеше да реши коя физиономия най-много му допада и Чайна направи така, че неговата фасадна татуировка да се променя непрекъснато. Същите скули, същата челюст, но всичко останало беше напълно ново при всяко следващо активиране.

— Може ли да ме оставиш у Гордън? — попита Валкирия.

Скълдъгъри повдигна вежда — още едно ново негово умение.

— Не ти се прибира вкъщи ли?

— Не, просто скоро не съм била в имението, а Коледа наближава и… Когато бях малка, всяка година по това време се събирахме у Гордън. Обичах коледното гостуване у него, защото най-после можех да си поприказвам с някого, който се отнасяше с мен като с пълноценен човек, нали разбираш? Като с възрастен, а не като с дете. Затова обичах и самия Гордън.

— А, почва се — рече Скълдъгъри и кимна.

— Моля?

— Почва се, казвам. Разказваш ми история. Късче от живота си. Това е най-дразнещото в Коледата. Всички край тебе си умират да ти разкажат по някоя историйка, с която да покажат колко е важна Коледа за тях. По никое друго време в годината човек не получава толкова историйки. Хората не напират да ти разясняват какво значи за тях Великден например или пък Денят на свети Патрик. Не. Всички си изливат душата точно по Коледа.

— Леле — каза Валкирия, — не бях забелязала досега какъв мърморко си.

— Не съм мърморко.

— Разваляш радостта на другите.

— Нищо не развалям, нито пък съм мърморко. Обичам Коледа като всеки нормален човек, стига нормалният човек да се дразни от сладникави сантименталности така, както се дразня аз.

— Да си сантиментален е хубаво.

— Ти мразиш сантименталностите.

— Не и по Коледа. По Коледа човек съвсем спокойно може да си бъде сантиментален и това е чудесно. Позволено е. С мярка, разбира се. Не бих искала никой да сантименталничи, нали се сещаш, в мое присъствие, но принципно нямам проблем със… ъ-ъ…

— Какво? Какво има?

— Ами, татуировката ти…

Скълдъгъри наклони глава по обичайния си маниер и лявата страна на лицето му се стече надолу като разтопена гума.

— Струва ми се, че е малко неустойчива — отбеляза момичето.

Скълдъгъри усети, че едното му ухо се мандахерца върху ревера му, хвана лицето си отгоре и с рязко дръпване го нагласи на място. То обаче се нагъна и натрупа на челото му и детективът се замъчи да намести едното си око в орбитата му.

— Това е леко унизително — промърмори. — Моля те, осведоми ме, ако видиш, че всеки момент ще катастрофираме.

— Може би трябва да ме оставиш аз да карам.

— Нали те видях как караш преди няколко часа. Никога повече няма да те пусна зад волана на тази кола — гласът му беше приглушен, защото устните му се плъзгаха надолу по челюстта. — Сега по-добре ли изглеждам?

— О, много по-добре.

Детективът правеше всичко възможно да задържи носа си на мястото му.

— Значи да мина да те взема от Гордънови, когато припадъкът ти на сантименталност отмине, нали? Ако не си забравила, трябва да присъстваме и на събранието.

— Че как бих могла да забравя? — отвърна сухо Валкирия.

— С нетърпение чакам това смъртоносно скучно събрание вече седмици наред, как само се вълнувам, леле, леле.

— Мисля, че си постигнала нови висоти в сарказма — кимна Скълдъгъри. — Впечатлен съм.

— Не, не идвай да ме взимаш. Ще се обадя на Флетчър да се отбие. Разбира се, ако си промениш мнението и прецениш, че не е необходимо аз да присъствам на въпросното свръхотегчително събрание, бих могла да си дам достатъчно време и да си прочистя организма от всякакви сантименталности за дълго.

— И да те лиша от самата възможност да присъстваш? Всъщност смятам, че ще се изненадаш колко интересно ще се окаже.

— Сигурно страшно ще се изненадам, да.

— Ще избираме нов Върховен Маг. Пред очите ти ще се гради историята, Валкирия.

— И колко смяташ, че ще изкара този Върховен маг, преди да го убият или да го пратят в затвора?

— Твърде си млада за подобни цинизми.

— Не съм цинична. Просто си спомням събитията от последните няколко години. Дай ми само една причина, поради която се налага да ходя на това събрание. Една смислена причина, която да ме убеди, че трябва дори бегло да съм заинтересувана от това какво има да става в политиката.

— Ърскин Ревъл^[1] ще присъства.

— О, добре тогава, брой ме.

Скълдъгъри се разсмя и пусна лицето си. То потрепери застрашително, след това се успокои и спря да капризничи. Само едното ухо бавно заплува надолу към брадичката.