Дерек Ланди
Тленни обвивки (37)

37.
В ръцете на врага

— Филомена! — изсъска Скрутинъс. — Филомена! Ела тук!

Филомена Рандъм, която се прокрадваше внимателно по пустата улица, стреснато се обърна със стиснати юмруци, готова за бой. Видя Скрутинъс да й маха бясно и се поколеба за миг, а после затича леко към него. В момента, в който доближи достатъчно, Скълдъгъри излезе иззад колата и насочи пистолета си право в лицето й.

Рандъм вдигна ръце.

— Не стреляй. Аз съм.

Скълдъгъри сви рамене.

— За съжаление, Фил, ако беше обладана, щеше да кажеш точно същото.

— Не ми викай „Фил“. Името ми е Филомена.

— И това щеше да кажеш, ако беше обладана.

— Джофри — изръмжа Рандъм, — кажи му да свали пистолета. Останките не са ме докопали. Прекарах последния половин час в прибежки и припълзявания, докато се добера дотук. Никой и нищо не ме видя да идвам.

— Бихме искали да ти повярваме, Филомена — каза Скрутинъс.

— Разпитай ме тогава — отвърна Рандъм. — Питай спокойно. Вкарай в действие всичките си хипнотизаторски номера.

— Не знам дали действат на Останки.

— Защо да не действат? Действат на смъртни, действат и на магьосници. Защо да не действат на Останки?

— Давай — каза Скълдъгъри. Пистолетът в ръката му остана плашещо неподвижен.

Скрутинъс се вгледа в очите на Рандъм.

— Сега ще ни кажеш истината — рече.

— Ще ви кажа истината — отвърна Рандъм.

— Няма да ме лъжеш.

— Няма.

— Коя си ти?

— Аз съм си аз, идиот такъв.

— Няма нужда да се зъбиш.

— Давай по същество тогава.

— Има ли Останка в теб?

— Не, със сигурност няма Останка в мен. Доволен ли си?

Скрутинъс погледна Скълдъгъри.

— Не усещам нищо странно в личността й. Мисля, че си е самата тя.

Скълдъгъри прибра пистолета.

— Филомена, имаме основание да смятаме, че щабквартирата в Главната зала вече е заразена. Мисля, че Останките имат план да обладаят най-могъщите магьосници, до които успеят да се доберат. Затова и е логично Голямата зала да е едно от първите места, където са проникнали.

— Какво ще правим тогава? — попита Рандъм.

— Трябва да се уверим на място какво точно е положението. Ако сме извадили късмет, магьосниците в Залата са се усетили какво става навън и са се запечатали отвътре. Ако са постъпили така, трябва да стигнем до тях и да ги изведем на безопасно място.

— Но ти лично не си убеден, че са постъпили така.

— Не, не съм убеден. Но трябва да се уверим.

— Значи влизаме — каза Скрутинъс.

Рандъм се разсмя:

— Дума да не става.

— Влизаме.

Смехът на Рандъм угасна.

— Не, не влизаме! Луди ли сте? Скълдъгъри, ти си свикнал на такива работи, но Джофри и аз сме връзки с обществеността. Не се бием, не стреляме. Ние убеждаваме смъртните свидетели, че не са видели онова, което всъщност са видели. Не умеем да нахълтваме в сгради, нито да се измъкваме от ръцете на врага. Не можем да нахълтаме и в килер.

— Ще се наложи да се научите — отвърна Скълдъгъри, — защото вие двамата сте единственият ми шанс да се уверя със сигурност, че магьосниците, които срещнем, наистина са хората, за които се представят.

— Но мен ме е страх — проплака Рандъм.

Скрутинъс сложи ръка на рамото й.

— Тази вечер вече участвах в една схватка на живот и смърт, Филомена. За малко да ме убият. Но оцелях. Бях ли ранен? Да. Сериозно ли? Коляното малко ме наболява. Но оцелях. Справих се. Ти също ще се справиш.

Рандъм си пое дъх.

— Добре. Добре, да го направим. Ти обаче влизаш пръв.

— Всъщност, Скълдъгъри влиза пръв. Пистолетът е у него.

— Добре, но аз няма да влизам последна — продължи Рандъм. — Искам да съм по средата, между двама ви.

Скрутинъс помръкна.

— Аз искам да съм по средата. Аз съм раненият от двама ни.

— Обелил си си коляното.

— Обеленото коляно е едно от най-болезнените незастрашаващи живота наранявания.

— Не е по-лошо от порязване на хартия.

— Казах едно от най-болезнените.

— Вие двамата — обади се Скълдъгъри, — млъкнете. Аз влизам пръв. Вие ще вървите зад мен, рамо до рамо. Доволни ли сте така?

— Не съвсем — каза Рандъм, но Скълдъгъри вече й беше обърнал гръб и пресичаше улицата. Скрутинъс грабна Рандъм за ръката и я повлече. Последваха скелета надолу по стълбите към входа на Главната зала. Минаха през желязната врата. Тя се затвори зад гърба им. Поеха по коридора с изрисуваните стени.

— Ако Останките ме обладаят — прошепна Скрутинъс на Рандъм, докато крачеха предпазливо, — бих… Бих предпочел да ме убиете, отколкото да ме оставите да нараня някого.

Рандъм го погледна и кимна тържествено.

— Имаш думата ми. Ако някое от онези неща обладае мен, бих искала… да не ме закачате и да ме оставите на мира да си правя каквото си искам.

— В истерия си — каза Скрутинъс. — Не го мислиш наистина.

— Не съм в истерия и наистина мисля това, което казвам. Ако ме обладаят, не искам да позволяваш на тоя скелет да ме застреля.

— Но, когато те обладаят, ти ще станеш зла.

— Зла, но жива. Обещай ми!

— Няма — заядливо отвърна Скрутинъс. — Няма да ти обещая.

— И аз тогава си оттеглям обещанието пред теб — сопна се Рандъм.

Някъде навътре към Главната зала се отвори врата и тримата чуха изстрели и тревожни викове. Трясъци, удари, звук от разбиващи се на пода паднали предмети. Водеше се битка.

Забързаха към следващата врата и надникнаха в Залата, точно навреме, за да видят тичащите напред-назад фигури. Огнено кълбо експлодира и въздухът се нагъна изместен. Нелепо самоназовалите се Четирима елементали — и петимата — се биеха помежду си: трима срещу двама. Черни вени бяха избили по лицата на тримата нападатели. Двамата защитници отстъпваха крачка по крачка.

Скълдъгъри закрачи напред, Скрутинъс и Рандъм забързаха подире му.

— Какво ще кажете да изравним силите? — попита високо скелетът и всичките Четирима елементали обърнаха глави към него. Скълдъгъри се закова на място и рече — Мътните да го вземат.

Двамата защитници също бяха обладани от Останки — с избили тъмни вени, с черни устни. В Главната зала не се водеше битка между добрите и лошите, беше просто кавга между братя. Четиримата елементали едновременно изместиха въздуха, вълната удари Скълдъгъри, Скрутинъс и Рандъм и ги вдигна от земята. Рандъм се тресна в стената до вратата и се свлече, а Скрутинъс и Скелета бяха отнесени чак в коридора. Скрутинъс вдигна очи замаяно, точно навреме, за да види как една останка се лепва за лицето на Рандъм, после Скълдъгъри го дръпна, изправи го на крака и двамата побягнаха.

Чуха се още крясъци, Скрутинъс хвърли поглед зад гърба си и зърна Шакра, която се присъедини към Четиримата елементали, които вече тичаха към коридора, зад гърба й му се мернаха и още магьосници. А над главите им се носеха Останки, стрелкаха се напред-назад, приближаваха. Скрутинъс затича още по-бързо, сандалите му шляпаха по каменния под, мънистените нанизи на шията му подскачаха и го удряха по брадата. Скълдъгъри беше много бърз и му оставаше още крачка до изхода. Скрутинъс не можеше да го настигне.

Нещо студено се залепи за гърба му и се хлъзна към гърдите му още преди той да успее да вдигне ръце да се предпази. Скрутинъс се препъна, поиска да извика за помощ, но в момента, в който отвори уста, Останката се напъха вътре. Скълдъгъри вече държеше отворена желязната врата и гледаше назад. Скрутинъс поиска да изпищи, но тогава магьосниците с почернели устни го настигнаха и мраз плъзна надолу по гърлото му. Когато отново вдигна поглед към вратата, Скълдъгъри вече го нямаше.