Дерек Ланди
Тленни обвивки (24)

24.
Мъртвото момиче

Валкирия лежеше в полумрака.

Най го нямаше. Най беше отишъл да си легне. Това не интересуваше Валкирия. Тя лежеше в полумрака със сърце, извадено от гърдите.

Погледът й се рееше по тавана. Главното осветление беше изключено и наоколо не се виждаше почти нищо. Увисналите по стените тела бяха само смътни силуети. Очите на момичето възприемаха формите им, възприемаха очертанията на помещението, възприемаха масите и количките с инструменти. Тя стисна клепачи, а когато отново ги отвори, над главата й беше надвесен Скълдъгъри.

— Дойдох да те спася — рече той. Беше облечен в черно от главата до петите. Дори ризата му беше черна. — Разбираш ли какво ти говоря?

Валкирия кимна. Надеждата напъпи и разцъфна.

— Хубаво — каза скелетът. — Помниш ли, когато ти дойде да ме спасиш от Безликите? Просто се появи и ме извлече за яката. Сега ти връщам услугата, защото така постъпват партньорите — момичето зачака ръцете му да откопчаят каишите, които притискаха китките и глезените й. Вместо това детективът наклони глава по познатия си маниер. — Всъщност, ти какво правиш тук изобщо? Това е едно много необичайно място.

Нямаше време за подобен разговор. Най щеше да се върне всеки момент.

— Дошла си да ти направят операция? — продължаваше Скълдъгъри. — Че защо? Какво ти има? Защо си разпорена цялата? Защо сърцето ти е чак на съседната маса?

— Моля те… — прошепна момичето.

— Молиш ме? За какво ме молиш? Да ти помогна? Защо да ти помагам? Ти ще ме убиеш.

Валкирия поклати глава. Нещо не беше наред.

— Не…

— Да, ще ме убиеш. Ще ме убиеш, Валкирия. Ще избиеш всички. Защо тогава да ти помагам? Някой от вас двамата може ли да ми каже една причина, поради която да й помогна?

Родителите й бяха застанали от другата страна на масата. Момичето не знаеше как са попаднали тук.

— Моята Стефани никого няма да убие — каза майка й на Скълдъгъри.

— Моята Стефани обаче ще избие всички — каза тъжно татко й.

Устата на Валкирия пресъхна.

— Точно това исках да предотвратя — продума.

— А можем ли да поемем риска, че решението ти ще свърши работа? — попита майка й и потупа корема си, който беше станал буквално огромен. — Скоро ще родя друго дете. По-добро дете. По-добро от теб. Не можем да рискуваме да оцелееш и после да го унищожиш.

— Мисля, че трябва да я застреляме — чу Валкирия собствения си глас. До Скълдъгъри беше застанало отражението й, облечено в дрехите, които Гастли беше измайсторил за истинската Валкирия, но сега те не бяха черни, а розови. — За какво ни е? Аз ще заема мястото й.

Това беше някаква грешка. Не беше истина. Нямаше никакъв смисъл.

— Но ти не можеш да правиш магии — каза таткото на Валкирия.

— Мисля, че това е нещо хубаво — отвърна отражението. — Валкирия прави магии и след някоя и друга година ще избие всичко живо на света, ако Скълдъгъри не я застреля сега.

— Коя е Валкирия? — попита татко й.

— Стефани — поправи се отражението.

— О — каза татко й.

— Права е — обади се Скълдъгъри и извади пистолета си. — Ще се наложи да те застрелям, Валкирия.

— Не е истина — промърмори вързаното момиче.

— Моля?

Валкирия съсредоточи вниманието си върху една-единствена точка на тавана. Колкото по-напрегнато се взираше, толкова повече избледняваха изправените до нея фигури. Майка й и татко й се стопиха напълно. Отражението й бавно отстъпи и изчезна. Остана само Скълдъгъри.

Всичко се случваше само в главата й.

— Права си — каза скелетът.

Валкирия не му обърна внимание, не гледаше и пистолета в ръката му.

— Не можеш вечно да се преструваш, че ме няма — изтъкна скелетът. — И няма да те застрелям. Въображаемите куршуми са удивително неефективни срещу… Срещу каквото и да било, всъщност. Няма и да дойда да те спася, както се сещаш. Никой няма да дойде да те спаси. Сама си се вкарала в тази каша, така че от теб зависи да се измъкнеш от нея.

Скълдъгъри прибра оръжието, избледня и изчезна, оставяйки момичето отново самичко.

Не.

Валкирия задържа надеждата още миг, надеждата, която я беше изпълнила при вида на приятеля, дошъл на помощ. Докосна я за последен път, преди и тя да отлети и тъпото безразличие на неживота отново да се възцари в съзнанието й. Колко ли дълго беше лежала така, без нито една мисъл в главата? Струваше й колосално усилие дори да държи съзнанието си в някакво смътно будно състояние. Трябваше да се освободи. Трябваше да избяга.

Тялото й беше напълно безчувствено. Не усещаше въздуха наоколо, не можеше да осъзнае къде точно се намира в пространството. Щракна с пръсти и не почувства искрата — не можеше да се съсредоточи достатъчно, че да предизвика пламъка. Некромантският пръстен беше в джоба на палтото й, захвърлено на купчина върху останалите й дрехи на съседната маса. Магията нямаше да я спаси. Не и на това място.

Най беше оставил назъбения нож за хляб на операционната маса до коляното й, но твърде далече, тя не можеше да го достигне. Количката обаче беше непосредствено до нея — количката с всички инструменти, които Най беше използвал, за да накълца тялото й и да ровичка из вътрешностите й.

Валкирия опъна каишката на лявата си китка, протегна пръсти и докосна връхчето на един скалпел. Побутна лекичко, той помръдна, тя пак го побутна и изведнъж той се плъзна удобно близо. Валкирия го хвана с два пръста и бавно го придърпа от количката към себе си. Но безчувствените й крайници нямаха никаква сила, острието й се изплъзна и падна на пода.

В съзнанието й блесна гняв и тя го задържа, отказа да го пусне да отлети и да позволи на апатията да се върне на негово място.

Посегна пак и докопа самата количка, разклати я в опит да приближи до пръстите си друго острие. Инструментите обаче само издрънчаха и се изпързаляха в противоположната посока. Валкирия се опита да хване количката по-здраво, за да я събори. Дръпна рязко, количката се наклони опасно, после се изплъзна от пръстите на момичето, падна с трясък обратно върху четирите си колелца и се блъсна в лампата, която Най беше използвал да му свети при работата. Лампата се прекатури, блъсна се в операционната маса и започна да се плъзга към пода. Валкирия посегна към нея, доколкото й беше възможно. Лампата падна и момичето осъзна, че в ръката си държи електрическия й кабел.

Все пак беше някакъв успех. Сега трябваше да помисли внимателно как най-добре би могла да се възползва от него.

Подръпна кабела, внимателно запремества пръсти по дължината му, после пак го подръпна. Повтори упражнението бавно, докато примка от кабела се оказа преметната през тялото й. Бавно я избута до другата си ръка, дясната — с нея движенията бяха по-лесни и сигурни. Изтегли кабела, докато го опъна докрай, а после дръпна по-рязко.

Чу как щепселът излезе от контакта и го затегли по пода към себе си. Той на два пъти се закачи, вероятно в краката на масите, но Валкирия търпеливо го освобождаваше и продължаваше да дърпа. Не знаеше колко време й отне, колко секунди или минути — беше се съсредоточила единствено върху задачата. И тогава щепселът се озова в ръката й. Тя го пусна, освободи си известна дължина кабел, която провисна от масата. После бавно завъртя китката си.

Щепселът направи пълен кръг. Преди да го хвърли, Валкирия още веднъж се увери, че достатъчна част от кабела е останала свободна. После метна щепсела, той направи несигурна парабола и се удари в крака й. Момичето бавно го затегли обратно. Той докосна ножа за хляб после се плъзна и отново увисна надолу от масата.

Валкирия пак събра кабела в ръката си, завъртя щепсела и го хвърли втори път. Той падна точно до ножа, момичето пак задърпа и преди щепселът пак да се плъзне от ръба на масата, ножът дори помръдна.

Валкирия направи трети опит, напълно безуспешен.

На четвъртия път ножът се помести още малко към ръката й.

Трябваха й осем опита подред, за да докопа дръжката на острието. Завъртя го така, че да притисне назъбената част към каишката на китката си. Започна да реже. Отначало зъбците се закачаха в кожата и всяко движение беше некоординирано и безплодно. После обаче острието захапа, Валкирия постигна подходящия ритъм и започна уверено да прерязва каиша.

Погледът й се рееше, очите й се местеха от стените към тавана, като непрекъснато се връщаха върху мъждивата крушка, оставена запалена в отсрещния ъгъл на помещението. Светлината я заслепяваше, сякаш гледаше в слънцето.

Втренчи се в крушката още по-упорито.

Тя примигна, Валкирия се опомни и не можа да прецени колко време се е взирала хипнотизирано. Бавно премести поглед към ръката си. Все още държеше ножа, но беше спряла да реже.

Изръмжа от гняв, шипът на яда я бодна и я измъкна от транса. Момичето отново се съсредоточи върху ножа и каишката. Нищо друго нямаше значение. На света не съществуваше нищо, освен този нож и тази каишка.

И тогава острието преряза кожата и ръката на Валкирия се освободи.

Момичето пусна дървената дръжка и се пресегна да откопчае лявата си китка. После се насили да седне и се протегна да откопчае и глезените си. След това вече беше напълно свободна.

Много бавно спусна крака от масата, стъпи на пода и се изправи. Наблизо имаше поднос, отрупан с бинтове. Валкирия все една ролка и започна да омотава тялото си, омотаваше ли, омотаваше, отново и отново, след това несигурно се затътри към дрехите си. Бавно се облече, от това не й стана по-удобно, нито пък почувства някакво облекчение. Извади телефона си, но тук нямаше сигнал.

Отиде бавно до вратата и я отвори, прекрачи в коридора отвън. Не оттук беше влязла, но въпреки това продължи напред. Единственото, което искаше, беше да се махне. Без значение по какъв начин.

Мина през стая, в която всякакви видове остриета, които човешкото съзнание може да си представи, висяха на ръждиви пирони по стените, после втора, пълна само с човешки глави, накиснати в буркани, които я проследиха с очи, когато ги подмина. После трета стая, напълно празна, със стени, оплискани с кръв.

Премина през още едно високо и пусто, подобно на хале помещение, стигна до вратата в противоположния му край и застина на място. Сърцето. Беше забравила сърцето си, както и всички други парчета, които Най беше извадил от нея. Обърна се кръгом, за да се върне и нещо се мерна в полезрението й. Най спеше в хамак, увиснал високо над главата й, ръцете и нозете му се полюшваха надолу. Момичето премести поглед върху системата от макари, въжета и лостове, но изобщо не се замисли за какво му е на съществото хирург да си създава такъв труд и да се издига толкова високо всяка вечер. Чу хъркането му.

Тихичко се върна по стъпките си, мина пак през стаите с кръвта по стените, с главите и с остриетата и влезе пак в операционната. Взе сърцето и гръдната си кост, сложи ги в торба, която се въргаляше в един ъгъл и се отправи към противоположната врата на помещението.

Излезе в складовото хале, където беше слязла от каретата. Мъртвите стояха неподвижно наоколо и дори не я погледнаха, когато премина между тях.

— Къде смяташ, че отиваш?

Валкирия се обърна, а Най стоеше точно прага на операционната.

— Мислиш си, че можеш да избягаш? — попита създанието и закрачи към нея. Носеше престилката си, но маската и шапчицата ги нямаше. Дебели вени пулсираха под бледата кожа на слепоочията му. — Не можеш да избягаш, глупаво момиченце такова! Ти си мъртва. Тук вътре, както и в каретата на Дулахан, съществуваш безпроблемно. Просто си още едно от мъртвите неща наоколо. Но извън тези стени властва Животът. Само да пристъпиш навън и ще рухнеш. Кръвта ще блъвне гореща от теб, тялото ти ще се сгърчи. Носиш си сърцето в найлоново пликче, за Бога! Какво си мислиш, че ще стане, като излезеш?

— Освободи ме — каза Валкирия, а надебелелият език едва се обръщаше в устата й.

— Не — отвърна Най. — Връщай се на операционната маса. Не съм приключил с теб.

— Заший ме тогава, излекувай ме! — каза тя.

Съсипаната уста на създанието се изкриви в удивена усмивка.

— Моля? Какво било? Заповядваш ми, така ли? Заповядваш ли ми?

Валкирия кимна.

— Няма да ми заповядваш! — изпищя Най и изведнъж се оказа на сантиметри от нея, преди тя дори да беше осъзнала, че хирургът е извършил каквото и да било движение. Съществото замахна и я зашлеви с опакото на ръката си. Ударът събори момичето, но тя не усети никаква болка.

— Аз съм господарят тук! — кресна създанието и я изрита. Валкирия се изтъркаля по пода, а дългата ръка дръпна торбата със сърцето от пръстите й. — Да те видим как ще раздаваш заповеди като останеш без сърце, щото възнамерявам да го изгоря! — изплю съществото хирург и се обърна към вратата.

Валкирия се изправи с усилие и протегна ръка, но елементалната магия си оставаше извън възможностите й. В съзнанието й се мерна мисъл, тя бръкна в джоба на палтото си и некромантският пръстен се плъзна на пръста й.

Сенките се заиздигаха и се завихриха около краката й, стена от мрак се понесе към Най, блъсна го и го повдигна във въздуха. Хирургът изврещя уплашено, а Валкирия насочи вълната към пода. Тялото на Най се стовари тежко върху бетона и отскочи като гумена топка.

Валкирия закрачи към създанието, а сенките като покорни слуги се кълбяха около нея, повдигнаха я и я понесоха. Момичето стъпи на земята до Най, създанието задраска настрани в отчаян опит да се изправи и да побегне. У Валкирия плаваше само смътното желание да му попречи, да го задържи, но сенките внезапно се изстреляха напред, омотаха се около длъгнестия ляв крак на хирурга и се затегнаха подобно пръстените на змия удушвач.

Кракът на Най се натроши на десетина места, създанието изпищя и падна отново.

— Моля те! — завика. — Не знаеш какво правиш!

Сенките запълзяха из косата на Валкирия, разрошиха я, заиграха се.

— Това е некромантия! — виеше Най. — А ти си мъртва! Мъртъв човек да борави с магията на смъртта — просто не знаеш колко е опасно! Не можеш да я контролираш — не си достатъчно силна! Моля те, не ме убивай!

— Излекувай ме — изрече Валкирия.

— Добре! — плачеше Най, сълзите течаха по лицето му. — Но кракът ми е счупен! Нека първо го поправя и после…

— Излекувай ме веднага — повтори Валкирия без капка чувство, — или ще оставя сенките да те ликвидират.

Най закима бързо-бързо.

— Да, да, разбира се. Само се върни на масата и…

— Никакви каиши — каза момичето. — Няма да ме завързваш с нищо. Ако ме завържеш, умираш.