Дерек Ланди
Тленни обвивки (20)

20.
Тез щастливи дни

Имаше време — и то не беше никак отдавна — когато коледната сутрин беше голямо събитие. Сутрин, в която Стефани Еджли се събуждаше, нахълтваше в спалнята на родителите си и буквално ги извличаше от леглото. Татко й пръв слизаше на долния етаж, за да провери дали Дядо Коледа вече е минал. После викаше Стефани, а тя и майка й се втурваха в гостната и тримата сядаха под елхата, възклицавайки от радост при всеки отворен подарък. Татко й възклицаваше най-силно от всички, особено когато получеше пакети с чисто новички чорапи. Той обожаваше чорапи. Нетърпението, с което чакаше да нахлузи всеки чифт, беше направо смущаващо.

Майка й смяташе коледната сутрин за най-веселото време в годината. Едни от най-милите спомени на Валкирия бяха за това как майка й се превива от смях, след като току-що е отворила подаръка от съпруга си. Например онази година, когато той й подари чук. Валкирия отлично помнеше предоволното изражение на баща си, щастлив, че е успял да избере подарък за майка й самостоятелно, без ничия помощ — изражение, по което бавно плъзна сянка на объркване, когато скъпата му Мелиса бавно се свлече на килима, давейки се от смях, без да може дори дъх да си поеме.

До ден-днешен Валкирия не беше пропускала нито една Коледа със семейството си. Независимо колко време прекарваше далеч от тях, тя смяташе, че на коледния ден трябва да бъде с родителите си и да върши нормални коледни неща като нормална дъщеря. Скълдъгъри обикновено се отбиваше надвечер и тя се измъкваше незабелязано, за да се срещне с него на кея. Разменяха си подаръци, а морето ревеше и се разбиваше в краката им.

Подаръците на детектива винаги бяха по-добри от нейните. Миналата година Валкирия му подари чаша за кафе със снимката на Бети, едноокият мелез на едно съседско семейство (животинката тъкмо беше обявена за официален победител в състезанието за „най-обичано куче в Ирландия“). Тогава за момент се беше уплашила, че е наследила кошмарното умение на баща си за избор на абсурдни подаръци, но Скълдъгъри нямаше нищо против чашата.

Толкова години Валкирия беше единственото дете в семейството на Коледа, така че, в интерес на истината, малко се беше разглезила. Но тази сутрин, докато още лежеше в леглото, мисълта, че скоро ще си има малко братче или сестриче, я накара да се усмихне. Дете, което да се вълнува от подаръците, да търчи наоколо, да подскача и да пищи от щастие, точно както беше правила тя преди, щеше да помогне за това Коледите да си останат все така специални, каквито бяха в спомените на Валкирия. Е, редът на събитията през деня щеше малко да се промени. Детето щеше да буди първо нея, а после двамата щяха да се прокрадват на пръсти и да измъкват родителите им от леглото, удължавайки нетърпеливото очакване на изненадите.

Майка й почука леко на вратата и надникна:

— Стеф?

— Да, мамо.

Майка й се усмихна широко и влезе, пеньоарът покриваше заобления й корем.

— Честита Коледа, миличка — каза, седна на леглото и се наведе да целуне Валкирия по бузата. — Ставаш ли вече? Дезмънд няма търпение. Долу е, чака да провери дали дядо Коледа вече е минал да остави подаръците.

Валкирия се изкикоти.

— Ох, извинявайте. Просто малко се излежавам.

— Тежки мисли ли ти се въртят из главата?

— Не, мисля за бебето, което ще бъде с нас на следващата Коледа.

Усмивката на майка й стана още по-широка и тя леко погали корема си.

— Ще бъде весело, нали? Обещай ми, че няма да ревнуваш.

— Няма.

Двете чуха тежки стъпки да се качват нагоре по стълбите, после таткото на Валкирия се появи на вратата.

— Побързайте, де! — изхленчи.

— Та, като стана дума за бебета… — промърмори майката на Валкирия. Надигна се тежко от леглото и тръгна към съпруга си, а момичето отметна завивките. Още преди ръката й да довърши движението, Валкирия се сети за синините, които покриваха тялото й от горе до долу, дръпна одеялото обратно и го притисна към гърдите си.

— Нищо не видях! — провикна се баща й и стисна очи. — Нищо! Ама съвсем нищичко!

Валкирия се разсмя, а майка й изпъди татко й от стаята. Той се измъкна навън с все така затворени очи.

— Моля те, Боже — чу го Валкирия да си мърмори, — нека следващото да бъде момче!

После се заслуша в отдалечаващите се стъпки на родителите си, скочи от леглото и се зае да оглежда тялото си. Натъртванията тъмнееха в гневно виолетово, жълто и синьо и изглеждаха доста по-зле, отколкото тя самата ги чувстваше. Момичето нахлузи тениската, облече си пеньоара, обу пухкавите си пантофи зайчета и се втурна надолу точно навреме, за да зърне как баща й нахлува в гостната.

— Отишъл си е! — заяви той на всеослушание. — Дядо Коледа вече си е отишъл и ми е оставил подаръци!

Валкирия получи дрехи, малко пари и нов музикален плейър, по-малък от палеца на ръката й. После отвори и един пощенски плик, надписан с нейното име, и отвътре в ръката се плъзна една карта. Момичето се вторачи в правоъгълното картонче.

— Членска карта за фитнес клуб?

— За цяла година — обясни майка й. — Отлично място, точно в центъра е. Имат и басейн, и сауна, а картата ти дава право да водиш един приятел, който да ги ползва безплатно. А аз наистина обичам сауните.

— А аз наистина обичам басейните — усмихна се татко й.

Майка й го изгледа.

— Може да води само по един приятел.

— Знам, де, нали точно това… О. Искаш ти да ходиш с нея. Тогава… Ами аз?

— Ти си голямо момче, Дез, сам ще си решиш. Можеш да стоиш отвън, да ни чакаш и да слушаш как пляскаме във водата вътре.

— Аз и вкъщи мога да си ви слушам как пляскате във водата в банята например.

— Извинявайте — обади се Валкирия. — За фитнеса. Защо ми е?

Майка й сви рамене и се усмихна.

— Е, ти и бездруго тренираш някъде, та си помислихме защо да не тренираш на място, където инструкторите са обучени да дават първа помощ, а помещенията са чистички и приветливи?

— Мамо, аз не тренирам. Аз… Спортувам в училище, това е.

— Какво спортуваш? — обади се баща й. — Бадминтон? Ръгби? Кеч някакъв?

— Просто спортувам. Тичам много. И плувам.

— Във фитнеса има басейн.

— Да, татко, разбрах.

— Ако не я искаш, няма проблем — каза кротко майка й и протегна ръка да вземе картата.

Валкирия я дръпна.

— Не, за Бога! — засмя се на родителите си. — Ще си я ползвам и още как!

Родителите й също се усмихнаха успокоени и се насочиха към следващия подарък от купчината, а момичето се зачуди сама на себе си защо се беше държала толкова агресивно. Нямаше нищо против магьосници или който и да било друг от тайния й живот да отбелязва промените във физиката й, но с родителите й нещата стояха по-иначе. Може би просто не й се искаше семейството й да забелязва колко различна е станала. Харесваше й, когато се прибереше у дома, да се слива с ежедневието, да се скрива в него и отново да се превръща в обикновено момиче. Тук не се налагаше да бъде бъдещия Вестител на смъртта. Нито пък Даркесата, Унищожителката на света. Тук си беше Стефани Еджли — дъщеря, ученичка, а скоро и по-голяма сестра.

В първите седмици след като си беше припомнила истинското си име, мисълта, че ще става все по-голяма и по-силна, й беше нетърпима. Колкото по-голяма и силна ставаше, толкова повече се доближаваше до образа на злата си бъдеща личност. Откакто обаче беше узнала, че има начин да запечата името си и така да предотврати възможността да се превърне в чудовище и да убие собствените си родители, нещата се промениха. Момичето възвърна контрола над себе си и започна да мечтае да стане като Танит. Жилава. Обтекаема. Ефективна.

Разбира се, за това не й беше необходимо членство във фитнес клуб, но жестът от страна на родителите й я трогна. Показваше, че те се интересуват от нея, без да й се месят — наистина достойна за уважение комбинация.

 

 

Тръгнаха да ходят на гости. Всяка Коледа семейството на майка й се събираше на обяд в къщата на баба й в Клонтарф. Преди Валкирия не обичаше това гостуване, но вече просто го обожаваше. Братовчедите й от майчина страна бяха станали много по-интересни, отколкото бяха като деца, лелите и чичовците й показваха истинските си характери сега, когато вече не се налагаше да галят Валкирия по главичката и да я пощипват по бузите.

Баба й приличаше на среброкос тасманийски дявол, който фучеше из цялата къща, прелиташе от групичка на групичка, стараеше се всички да се чувстват добре или най-малкото да имат препълнена с храна картонена чиния в ръцете. Валкирия се смееше и бъбреше спокойно, и от много време насам се чувстваше като нормално шестнайсетгодишно момиче.

След час забавления стана време за неприятната част. От дома на майчиното й семейство се върнаха обратно в Хагард, за да отидат на гости на семейството на татко й. Намериха си място за паркиране по-надолу по улицата и закрачиха с походка на обречени по алеята към входната врата.

— Почукай — каза майката на Валкирия.

Баща й поклати глава.

— Не искам.

— Те са твое семейство.

— Не мога да почукам. Ръцете ми са заети.

— Стефани, би ли била така добра да почукаш на вратата, ако обичаш?

Сега пък Валкирия се престори, че не чува.

Майка й въздъхна, каза „Хубаво“ и вдигна ръка. Поколеба се.

— Дали ще забележат, ако изобщо не се появим? — почуди се.

— Не! — на секундата отговори таткото на Валкирия.

— Сигурно и без това вече са пълни с гости — продължи майка й. — Няма да можем с никого да си поговорим нормално. Може цял час да стоим и да не видим и половината от хората. Никой няма и да разбере, ако ни няма.

— Ами хайде тогава да си отидем вкъщи и да проверим дали пуйката се е доопекла.

Тогава вратата се разтвори, на прага застана Берилия и надеждите им за незабелязано бягство се изпариха.

— Честита Коледа — каза лелята на Валкирия със скована усмивка. — Защо не влезете?

Момичето пусна родителите си да минат първи, после се повлече подире им. В гостната беше страшна жега. Положението се влошаваше допълнително от тълпата гости, чиито емисии сигурно прогаряха дупка в озоновия слой. Част от хората бяха от фамилия Еджли, но повечето си бяха роднини на Берилия — семейство Мълън. Те приказваха напоително и на висок глас и Валкирия заключи, че половината възрастни сигурно вече са полупияни.

Момичето се отправи към една групичка близо до елхата, претрупана кичозно с разноцветни лампички и гирлянди. Не беше голяма елха, не беше и особено красива. Кривеше се, липсваше й идеалната форма на коледно дърво, която бащата на Валкирия винаги съумяваше да открие при продавачите, независимо колко късно се сетеше за покупката.

Каръл и Кристъл се промъкнаха през тълпата и направо налетяха на Валкирия.

— О — каза Каръл.

— А — допълни Кристъл.

Прекрасно.

— Весела Коледа — каза Валкирия.

Близначките отговориха мило, събрали толкова ентусиазъм, колкото беше съумяла да събере и братовчедка им. Двете също се бяха променили доста от последния път, когато Валкирия ги беше виждала. Бяха почти деветнайсетгодишни, Каръл беше напълняла много, изглеждаше така, сякаш някой я е надул с топъл въздух и я е оставил да се рее из пространството. Роклята й сякаш беше подбрана така, че да загребва голяма част от излишните килограми и да ги избутва отпред, за да изпъкнат по-добре. Резултатът със сигурност не радваше Каръл.

Близначката й пък сякаш се беше движила в точно противоположната посока. От майка си Валкирия знаеше, че Кристъл се е вманиачила на тема броене на калории, че сменя диетите една след друга, като постепенно става все по-кльощава. Вече беше изгубила каквато и да било нормална човешка форма, освен изправената стойка. Каръл беше все така руса, но Кристъл си беше боядисала косата червена. И двата цвята придаваха на момичетата още по-болезнен вид.

— Изглеждате отлично — излъга Валкирия.

Каръл кимна, Кристъл изсумтя, а Валкирия се приготви за потопа от саркастични коментари.

Вместо това обаче Каръл въздъхна и попита:

— Получи ли нещо хубаво за празника?

— Ъм… дрехи най-вече. А вие?

— Същото. И малко пари.

— Татко каза, че ще ни купи кола — каза Кристъл, — когато икономическият климат се пооправи още малко.

— Хубаво — отвърна Валкирия. — Вие шофирате ли?

— Към момента не. Но ако имаме кола, ще имаме и чудесна причина да се научим.

— Права си. Как е в колежа?

— Скука — отвърна Кристъл.

— Е, не е чак толкова лошо — поправи я Каръл.

Валкирия кимна. Нямаше ни най-малка идея какво още да каже. Никога по-рано не беше разговаряла толкова дълго с тези момичета, без да си разменят нито една обида. И после разбра. Видя какви погледи хвърлят на близначките другите им братовчеди. Видя как се подхилкват зад гърба на Каръл и Кристъл, как се побутват и си шепнат. Близначките правеха всичко възможно да не обръщат внимание и се бяха съсредоточили върху единствения човек на тяхната възраст в стаята, който не им се подиграваше.

Внезапно Валкирия почувства силно и изненадващо желание да защити двете момичета, затова си лепна една широка усмивка и насила завърза дълъг разговор с тях. Смееше се и се майтапеше, държеше се така, сякаш Каръл и Кристъл са двете най-забавни и приятни братовчедки на света.

Изнесе страхотно представление.

Когато стана време да си вървят, се сбогува сърдечно с близначките и ги прегърна подред, обеща отново да се видят скоро, а после се остави родителите й да я извлекат вън от къщата. Докато вървяха към колата, и майка й, и татко и я гледаха малко странно.

— Не питайте — въздъхна момичето.

Прибраха се у дома, Валкирия помогна на майка си с пуйката, шунката и печените картофи, а татко й се зае с огъня в камината. Седнаха на коледната трапеза, вечеряха, палиха бенгалски огньове и си разказваха глупави вицове. Валкирия така преяде, че се отказа от десерта. Телефонът й звънна и тя отиде в кухнята, за да се обади.

— Валкирия ли е?

Женски глас, който сякаш долиташе от много далеч, а по линията се чуваше леко припукване.

— Аз съм — отвърна момичето. — Кой е?

— Най е готов за среща с теб.

Баншито. Валкирия се навъси.

— Какво, днес ли?

— Да. Днес. Сега.

— Коледа е.

— Доктор Най нарочно освободи време в програмата си за това. Освен ако не си се…

— Не — пресече я Валкирия, — не, няма проблем. Ще успея. Къде трябва да отида?

— Ще те вземат — отвърна баншито.

— Откъде?

— От мястото, на което се намираш. Имаш точно десет минути.

Съществото затвори. Валкирия усети как й прилошава. Ако я бяха предупредили малко по-рано, нещата щяха определено да са по-лесни. Сякаш не беше достатъчно тежко да остави родителите си на Коледа, ами на всичкото отгоре Коледа се оказваше и денят, в който самата тя щеше да умре. Е, не за постоянно, поне така се надяваше. Изведнъж се зарадва, че нещата се случват толкова внезапно. Ако й бяха оставили време, със сигурност щеше да размисли.

Тръгна към гостната. Родителите й седяха край камината и си бъбреха. Ако нещо се объркаше, ако Най я умъртвеше, но се окажеше неспособен да я върне обратно към живота, това навярно щеше да се окаже последният път, в който Валкирия виждаше семейството си. Тя прегърна силно татко си, а после и майка си.

— Благодаря ви за прекрасната Коледа — каза им.

— Оо — отвърна майка й, — няма нищо, миличка.

— Отивам малко да си полегна — каза момичето. — Май ядох твърде много.

— Сега картата за фитнеса вече ти се вижда смислена, нали? — намигна й татко й.

Валкирия му се усмихна и излезе от стаята, а в момента, в който се озова в коридора, усмивката й се стопи. Много, много често се беше упражнявала да овладява онази част от личността си, която се натъжаваше от случки като тази. Сега овладяването стана сякаш от само себе си, Валкирия усети как стената се издига, скривайки милите мисли и просто ги остави да изчезнат от погледа й. Качи се в стаята си и се обади на Скълдъгъри.

— Няма да мога да срещна с тебе по-късно — каза.

— О — отвърна детективът. — Колко жалко.

— Да. Отиваме на едно семейно събиране. Надявам се да не се превърне в традиция, но точно за този път не можех да откажа.

— Разбира се. Но аз мога да дойда и по-късно през нощта.

— Не съм сигурна кога ще се върнем — отговори Валкирия. Вече се чувстваше наистина отвратително. — Както и да е, ако се прибера в разумен час, ще ти се обадя, окей?

— Окей, става. Добре ли прекара днес?

Момичето преглътна.

— Страхотно. Страхотно беше.

— Дори срещата с братовчедките?

— Изненадващо, но да, с тях също си прекарах супер.

— Хубаво тогава, радвам се. Весела Коледа.

— Скълдъгъри?

— Да?

Валкирия се поколеба и предъвка думите.

— Наистина съм щастлива, че си мой приятел — каза.

— Аз също съм щастлив от това, Валкирия.

— Чао.

После момичето се обади на Флетчър, за да уведоми и него, че няма да може да се срещнат гази вечер. Той поиска да узнае защо да не може да се материализира при нея още на секундата, да й даде подаръка и да изчезне. Валкирия просто не желаеше да го вижда в момента, но не му го каза. Можеше да го лъже по телефона, но не и в очите.

— Хубаво — отвърна момчето малко раздразнено. — Няма да идвам.

— Но утре — каза Валкирия, — искам да излезем на среща.

— Какво?

— На среща. Искам да излезем на среща.

— И къде ще ходим?

— Искам да отида на танци.

Тонът му прозвуча скептично:

— Сериозно?

— В Скерис има нощен клуб, който всяка Коледа организира дискотека за гости под осемнайсет години. Искам да прекарам добре с теб. Никога не правим нормални неща, а, да знаеш, едва ли ще живеем вечно, ако се сещаш накъде бия. Мисля, че трябва да включим и някои нормални работи в програмата, докато все още имаме възможност.

— Добре ли си, Вал? Звучиш ми някак… мрачно.

— Ще ме заведеш ли на танци или не?

Флетчър въздъхна пресилено.

— Добре.

— Още нещо…

— Да?

— Мисля, че утре е подходящ момент да се запознаеш с родителите ми.

За първи път откакто се познаваха, Валкирия осъзна, че Флетчър Рен е твърде втрещен, за да отговори каквото и да било.

 

 

Валкирия прибра телефона, съблече се и докосна огледалото. Отражението й пристъпи навън и започна да навлича дрехите, които момичето току-що беше свалило, а малката магьосница се зае да облича черната си униформа.

— Ще умреш — каза отражението, когато се дооблече.

— Знам — сопна се Валкирия.

— Може никога вече да не се върнеш.

— Знаеш какво да правиш, ако това стане.

Отражението кимна.

— Ще поема живота ти. Ще бъда добра дъщеря. Ще правя винаги така, че родителите ни да са щастливи.

Валкирия вдигна очи.

— Какво каза?

— Моля?

— Каза: „родителите ни да са щастливи“.

— Казах: „родителите ти да са щастливи“.

— Не, каза „ни“, а не „ти“.

— О. Пак неволна грешка. Никога не е било планирано да ме използваш толкова интензивно. Други инструкции имаш ли?

Валкирия загледа отражението. Беше нейно съвършено копие, само дето момичето се съмняваше, че изобщо би могла да докара толкова невинно изражение. Облече си палтото и отвори прозореца.

— Просто остани тук в стаята още половин час.

— Добре. Весела Коледа.

Валкирия се плъзна през прозореца и скочи. Приземи се леко и се втурна по-далеч от къщата.

Отиде до кея, хвърли поглед на часовника на телефона си и се огледа, за да види кой ще дойде да я вземе.

Фактът, че баншито очевидно беше узнало адреса й, никак не й допадаше. Хагард беше сигурно място, обетована земя, и всеки път, когато силите на магьосническия живот нахлуваха в нея, това разстройваше Валкирия много силно. Дъск беше довел в градчето малка армия от Заразени — момичето беше успяло да се отърве от тях точно тук, на кея. Рем Крукс беше идвал два пъти в Хагард — веднъж, за да я арестува и втори път, за да я убие. За момичето тези атаки бяха непростими.

Чу ударите на копитата и се обърна навреме, за да види грамадната черна Карета на смъртта да изниква точно пред очите й.

— Ох, да му се не види — промърмори Валкирия.

Безглавите коне забавиха ход и завиха. Телата им бяха изящни, мускулести и красиви. Освен това бяха огромни — гърбовете им бяха на нивото на очите на малката магьосница. От козината им в студения въздух се виеше пара. Главите им бяха отсечени от средата на шиите и отблизо Валкирия видя, че не са били обезглавени с по един-единствен прецизен удар. Видя разкъсвания, парцалчета плът, видя погрешни места, на които острието е захапвало и после е било връщано — доказателства за неравно и неумело рязане с трион. Раните бяха пресни, но от тях не изтичаше и капка кръв.

Дулахан не слезе от капрата. С нищо не показа, че подозира за присъствието на Валкирия. Дали въобще я виждаше? Дали хората без глави могат да виждат?

А после вратата на каретата се отвори, една-единствена бледа ръка изплува в мрака. Показалецът бавно се сви — викаше момичето.

Валкирия пристъпи несигурно напред, протегна се и пое ръката.