Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скълдъгъри Плезънт (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mortal Coil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
ventcis(2016)
Корекция
cherrycrush(2016)

Издание:

Автор: Дерек Ланди

Заглавие: Тленни обвивки

Преводач: Златка Паскалева

Издание: първо

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Мартина Попова

Художник: Галина Василева

ISBN: 978-954-2908-39-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3467

История

  1. —Добавяне

14.
Мъртъвците

Валкирия винаги се удивляваше, когато за пореден път осъзнаеше колко е тънка границата, която отделя странното, прекрасното, яростното и страшното от немагическия, смъртния свят. Беше се разхождала по улиците на Дъблин, където практически във всяка къща живееше магьосник. Беше падала от най-високия балкон на жилищен блок, населен с десетки вампири. Беше пила чай с долавящ в неговото студио за татуировки, беше се дуелирала с наемен убиец в мазето на Музея на восъчните фигури и беше бягала от куршуми из стадиона по време на футболен мач. Поредното доказателство за това колко близко един до друг се движеха двата й живота — магическия и немагическия — се появи под формата на адреса на едно банши, което очевидно обитаваше къщичка на половин час път с кола от Дъблин.

Валкирия беше решила да вземе такси, за направи едно посещение на баншито, така че сега трябваше само да измисли някакво извинение за пред Скълдъгъри и после беше свободна да действа. И всичко щеше да мине по план, ако, когато с детектива и Танит влязоха в шивачницата на Гастли, вътре не ги чакаше Ърскин Ревъл с широка усмивка.

— Струва ми се, не съм имал честта да бъда представен — изрече той, когато погледът му падна върху Танит.

— Щях да си спомня — отвърна тя, усмихна се и му стисна ръката. — Аз съм Танит Лоу. Вие трябва да сте печално известният Ърскин Ревъл. Слушала съм истории за вас.

— А дали някои от тях са ме представяли в добра светлина? Защото, ако такива истории има, те най-вероятно са лъжи.

— Просто обичайните разкази за Мъртъвците.

Въпреки напрежението от факта, че в момента трябваше да е някъде другаде, Валкирия се начумери:

— Мъртъвците ли?

— Така ни наричаха през войната — каза Гастли, понесъл един счупен манекен към работилницата. Ръкавите на ризата му бяха навити — и разкриваха могъщите му ръце. Мускулите му, в комбинация с дълбоките белези, които се спускаха вертикално по лицето и цялата му гола глава, и с погледа, който шивачът хвърли към Ревъл, бяха напълно достатъчни, за да накарат практически всеки мъж да се откаже да ухажва Танит. Но усмивката на Ревъл само стана по-широка.

— Мъртъвците са легенди — обясни Танит на Валкирия и изобщо пропусна да забележи смъртоносния поглед на Гастли. — Скълдъгъри, господин Ревъл, Страха, Декстър Векс. И Гастли, разбира се. Наричали ги Мъртъвците, защото отивали само на самоубийствени мисии и винаги се завръщали живи.

— Не всички — напомни й Скълдъгъри от вратата. — Ърскин, радвам се да те видя пак толкова скоро.

— Бях наблизо — сви рамене Ревъл. — Реших да намина да кажа „здрасти“ на Гастли. Всъщност, надявах се и вие да се отбиете междувременно. Смля ли го вече?

— Кое дали съм смлял? — попита Скълдъгъри. — Лудостта на молбата на Коривъл или очевидната й глупост?

Ревъл поклати глава.

— Смешно, нали? Все си мисля за това и… Ами смешно си е. Ние двамата в Съвета на Старейшините. Осъзнаваш ли колко скучна задача е това? Ние не сме свикнали на толкова… мирни работни позиции.

— Чувам, че на Старейшините вече дори не им се налагало да удрят никого собственоръчно — нещастно изкоментира Скълдъгъри. — Очевидно, има хора, които правят това вместо тях.

— Просто не сме родени за тази работа. Командвал съм хора на бойното поле, издавал съм заповеди по време на разследвания… Искам да кажа, да си лидер е едно, но…

— Но да взимаш зрели решения е нещо съвършено различно — кимна Скълдъгъри. — Напълно си прав.

— Значи няма да се съгласите? — попита Танит. — Наистина няма да се съгласите? Просто ще се откажете?

— Защо трябва да говориш така драматично? — отвърна Скълдъгъри. — Че това си е само една номинация, от какво толкова има да се отказваме? Номинацията нищо не означава.

— Ами Коривъл? — обади се Валкирия. — Ако той ви беше заявил, че не желае поста на Върховен маг, вие щяхте ли да приемете неговото „не“?

Двамата мъже се поколебаха. Най-после Ревъл сви рамене.

— Не знам. Възможността да оставиш следа и да те запомнят с добро? Да направиш някои истински и дълготрайни промени? Коривъл е идеален за поста.

— А и ще бъде много удобно да разполагаме с човек в ръководството на Убежището, на когото да имаме доверие — допълни Скълдъгъри. — Ако Коривъл беше казал „не“, аз нямаше да се спра пред нищо, докато не го убедя да се съгласи.

— Значи казваш, че двамата просто не бихте позволили на Коривъл да се откаже от поста — обобщи Танит, — но иначе вие лично нямате проблем да се откажете просто ей така.

— Е, ние сме самотни смелчаци — осведоми я Ревъл.

— Не зачитаме нормите, с други думи — вметна Скълдъгъри. — Освен това не можем да понасяме собствените ни аргументи да бъдат използвани срещу нас. Унизително е по най-лошия възможен начин.

Веждата на Танит се повдигна.

— Освен това разкрива и безкрайното ви лицемерие.

— Ако съм лицемер — заяви Ревъл, — не го бях забелязал досега. Никога не съм се задълбочавал кой знае колко в самоанализи. Постарах се да оставя това занимание на най-сумрачните поети и най-потиснатите самосъжаляващи се вампири.

Валкирия отвори уста да обясни, че вампирите не се самосъжаляват, но точно в момента не й се искаше да си има неприятности с Танит. Освен това не беше много сигурна в мнението си.

Гастли се върна от работилницата.

— Кога ще кажете на Коривъл, че се отказвате?

— Смятам да протакам — отвърна Скълдъгъри. — Колкото повече се провлачат нещата, толкова по-нелепа ще се стори идеята на хората и те ще започнат сами да мрънкат срещу нея. Сами ще ми решат проблема. Ърскин, разбира се, не може да си позволи този лукс.

Ревъл се вторачи в скелета.

— Какво? Защо да не мога?

— Защото не са достатъчно хората, които те мразят. А пък Коривъл ти се доверява напълно, винаги ти се е доверявал напълно. Ърскин, ако ми позволиш да бъда брутално откровен, ще ти кажа, че идеята ти да бъдеш Старейшина не ми се вижда съвсем глупава.

— Вземи си думите назад — озъби се Ревъл.

— Той ще има нужда от помощта ти. Ако продължи да се държи както си му е обичаят, бързо ще си създаде куп врагове. Коривъл отдавна се гордее с това, че е човек от народа, че работи за народа. Първият му приоритет винаги е била безопасността и защитата на смъртните. Просто си представям как ще ограничи допълнително и без това ограничената ни магьосническа дейност. Това навярно би било мъдър ход. Както е тръгнало, въпрос на време е някоя от тайните ни малки битки да цъфне в централните новини и тогава дори Скрутинъс и Рандъм няма да могат да оправят нещата.

Ревъл поклати глава.

— Никой няма да прояви същото разбиране като теб, Скълдъгъри. Бил съм на страната на Коривъл през последните сто години и дори аз ще имам проблем с това да приема някои от промените, които подозирам, че ще предложи. Той отдавна таи една прекрасна романтична представа за магьосниците като ангели-закрилници на хората — безмълвни, невидими…

— Каквито трябва да бъдат ангелите-закрилници.

Ревъл се засмя.

— Прав си.

— Новият Съвет трябва да е силен — намеси се Гастли. — Ако не покажем, че имаме мощен лидер с ясна цел, не съм сигурен, че приятелите ни зад граница ще се задоволят с това да си седят кротко и да ни гледат какви ги вършим.

— Ще се опитат да ни завладеят — изрече Скълдъгъри.

— Могат ли изобщо да направят нещо подобно? — попита Валкирия. — Искам да кажа, позволено ли е?

— Кой ще ги спре? Просто не вярват, че ще успеем да решим собствените си проблеми. Те не са ни врагове. Ако американците действително са замесени в разрушаването на Убежището, то са го сторили, не защото искат да ни унищожат, а само защото смятат, че положението може да бъде по-добро, ако те контролират нещата.

— Значи… просто ще нападнат?

— Акцията ще бъде тиха, зла и внезапна.

— Вас двамата ще ви убият най-напред — обади се Ревъл.

Валкирия зяпна.

— Какво?

— Извинявай, просто си е истина. Помисли само за вредата, която вие двамата сте нанесли на всеки, дръзнал да ви се изпречи на пътя през последните няколко години. Няма да поемат риска да ви оставят живи.

— Прав е — каза Скълдъгъри. — Просто сме твърде добри в работата си.

— Проклятие — изсумтя Валкирия. — Мразя да съм твърде добра в работата си.

Разговорът се разсъхна. Ревъл беше очарователно забавен, очевидно допадаше на Танит, макар че Валкирия долавяше, че смехът на русата магьосница става колеблив, ако Гастли се случеше наблизо. Момичето хвърли поглед към часовника си и напрежението отново сви стомаха й. Трябваше скоро да тръгва. Телефонът й звънна.

— Мар ще бъде готова за преместване утре сутринта — каза Кенспекъл.

— В съзнание ли е?

— Събуди се, но аз отново я упоих. Нямам никакво намерение да разговарям с тази жена. Кажи на детектива, че може да си я прибере утре рано сутринта. Не я искам тук дори минута повече от необходимото.

— Всичко наред ли е? — попита Скълдъгъри, когато момичето затвори.

Тя кимна.

— Кенспекъл каза, че трябва да отведем Мар утре сутрин.

Ревъл се напрегна.

— Какво? Какво било? Знаете къде е Мар?

Валкирия затвори очи и простена.

— А — рече Скълдъгъри. — Да. Това трябваше да се пази в тайна, Валкирия.

— Знам — измърмори момичето жално. — Съжалявам.

— Държите Мар? — продължаваше Ревъл. — Арестувана ли е? Защо да е тайна? Това е страхотна новина!

— Няма да съобщаваме на никого, докато не я разпитаме лично — отвърна Скълдъгъри. — Поне такъв беше планът.

— Казах, че съжалявам — отговори Валкирия.

— Ами да вървим тогава — каза Ревъл. — При Кенспекъл Граус ли е? Да отидем да я разпитаме още сега.

— Професор Граус заяви пределно ясно — отговори детективът, — че е много щастлив да ни помага и да ни лекува, когато се наложи, но категорично отказва лабораторията му да се използва като щабквартира. Не, утре ще отведем Мар някъде другаде. Трябва да измислим още някое напълно сигурно място.

— Какво ще кажеш да я заведем у вас? — обади се Танит.

Скълдъгъри наклони глава.

— Всъщност, предложението съвсем не е лошо — обърна се към Ревъл. — Ърскин, след като и бездруго стана ясно, че вече си част от една така внимателно пазена тайна, какво ще кажеш да дойдеш с нас и да помагаш?

Ревъл хвърли поглед към Танит и се усмихна.

— Звучи страхотно. Гастли? Идваш ли и ти?

— Зает съм — отвърна Гастли малко остро. — Дрехите не се шият самички, както ти е известно.

— Отлично, разбрахме се — обобщи Скълдъгъри. — Утре сутрин ще получим отговори на всички въпроси, които ни вълнуват.

Валкирия си мълча, докато не излязоха на улицата и не поеха към Бентлито. Танит тръгна към мотоциклета си, а Ревъл малко изостана.

— Аз съм в друга посока — изтърси момичето.

Скълдъгъри извърна глава към нея.

— Моля?

Валкирия се усмихна, надявайки се детективът да не познае по очите й колко е нервна.

— Налага се да посвърша някои неща. Съжалявам. Трябваше да ти кажа по-рано. Имам малко работа. Друга работа. Лична работа.

— Ясно. Всичко наред ли е?

— Да — засмя се момичето. — Всичко е супер. Просто трябваше да ти кажа по-рано.

Скелетът поклати глава.

— Не, глупости, въобще не трябва да ми даваш обяснения. Тази лична работа ще бъде ли приключена до утре?

— О, да, Боже, да, разбира се. На всяка цена. Ако имам възможност, за нищо на света не бих искала да пропусна разпита на Давина Мар. Длъжница ми е още от дните, когато тя разпитваше мен.

Скълдъгъри кимна. Валкирия остана с впечатлението, че чака тя да му обясни къде възнамерява да ходи. Когато обаче не получи обяснение, скелетът кимна отново и махна от ръкава си невидимо конче.

— Да те закарам ли до някъде?

— Флетчър ще ме вземе.

— А, разбира се. Ами хубаво, ще се видим по-късно тогава.

Валкирия му махна и закрачи, а в стомаха си усети ледено кухо чувство, което започна да расте. Рядко криеше нещо от Скълдъгъри. Допреди пет месеца ехо-камъкът на Гордън беше единственият значим факт, който пазеше в тайна от скелета, а и решението за това дори не беше нейно, а по молба на чичо й. Но сега беше различно. Усети порив да изтича обратно при Скълдъгъри, да му каже, че е Даркесата, че сега се е запътила да говори с едно банши, сигурна, че той ще я разбере, ще я улесни…

Но Валкирия не изтича при детектива. Просто продължи да крачи напред.