Дерек Ланди
Тленни обвивки (12)

12.
Да запазиш самообладание

Чайна Сороуз не беше в библиотеката, която заемаше половината от третия етаж на жилищната сграда, не беше и в апартамента си, който заемаше другата половина. Помощникът й, слаб мъж, който никога не говореше, просто посочи с очи към пода, когато Скълдъгъри го попита къде е домакинята. Това явно беше достатъчно.

Валкирия последва скелета надолу по стълбите. Фасадната му татуировка беше активна, но все така отказваше да стои стабилно. Момичето наблюдаваше как лицето на детектива бавно се измества към задната част на главата му.

— Къде отиваме? — попита Валкирия. Чифт безизразни зелени очи, плуваха леко сред косата на детектива.

— В мазето.

— Не знаех, че тази сграда има и мазе.

— Нямаше, докато Чайна не купи етажа си и не нареди да й се устрои пространство под нивото на улицата. Дори хората, които живеят тук, не знаят за него.

— Имаш очи на гърба и, да знаеш, не го казвам като комплимент.

— Знам — тъжно отвърна Скълдъгъри.

— Как изобщо виждаш в момента?

Детективът се извърна към нея. Устата на фасадната татуировка зееше отворена над орбитата на лявото око.

— Това е извратено — промърмори момичето.

Продължиха да крачат.

— Има само една причина, поради която Чайна слиза в мазето — каза Скълдъгъри. — Е, там си държи и колата. Добре де, има само две причини, поради които Чайна слиза в мазето, а, освен това там е сухо, напълно изолирано и служи за отличен склад… Та, значи има три, само три причини, поради които Чайна слиза в мазето и като оставим настрана колата или това, че трябва да прибере нещо, основната причина е уединението. Усамотението. Защо Чайна има нужда от уединение и усамотение?

— Не знам.

— Тя има нужда от уединение и усамотение всеки път, когато хване някого да краде от нея — стигнаха партерния етаж.

— Как ще слезем по-надолу? — попита Валкирия. — Невидим асансьор ли има? Врата в пода? О, или може би един от онези колове като в пожарната и ще трябва да се плъзнем по него?

Скълдъгъри отиде до килера с метлите и отвори вратата. В килера нямаше нито метли, нито под. Имаше само…

— Стълби — разочаровано каза Валкирия.

— Не са обикновени стълби — рече Скълдъгъри и пое надолу. — Магически стълби са.

— Сериозно?

— О, да.

Момичето го последва в мрака.

— Какво им е магическото?

— Ами просто са си магически.

— В какъв смисъл?

— В магически смисъл.

Валкирия се вторачи в тила на скелета.

— Изобщо не са магически, нали?

— Не, не са.

В мазето беше студено. Самотна крушка храбро се бореше срещу мрака. Тръгнаха по тесен коридор между преградни стени от телена мрежа, подминаха камари кутии и щайги. Ръждясали тръби кръстосваха тавана, на мътната светлина приличаха на боа-удушвачи, които всеки момент щяха да паднат върху гърбовете им, да ги омотаят и бавно да изцедят от телата им последната капчица живот. Или поне от тялото на Валкирия. Скълдъгъри нямаше живот за изцеждане.

Някъде отпред се дочуха гласове. Най-после лабиринтът от телени стени свърши и двамата прекрачиха в широко помещение, осветено от фаровете на паркираната в него кола. Един мъж стоеше на колене, мъчейки се да прикрие очите си. Дали искаше да се предпази от ослепителната светлина на фаровете или от ослепителната красота на застаналата пред него жена обаче, беше трудно да се каже.

Чайна Сороуз стоеше в полусянка. Гарвановата й коса беше прибрана назад в обикновена конска опашка. Светлината падаше в гърба й и караше дрехите й да блестят, а кожата й меко да грее. В ръката си държеше книга. Скълдъгъри и Валкирия се заковаха на място и загледаха развитието на събитията.

— Простете ми! — ридаеше мъжът. — О, Господи Боже, простете ми, госпожице Сороуз! Не исках да го направя!

— Не искаше да скриеш тази книга под сакото си и да я изнесеш, без да ме попиташ? — поясни Чайна. — Това е много ценно издание и липсата му в колекцията ми може да се оцени като непоправима.

— Моля ви. Моля ви, имам семейство. Те гладуват.

— Значи смяташе да ги нахраниш с тази книга?

— Не… Не, но…

— Значи си смятал да я продадеш. На кого ли, много ми е интересно?

— Аз не… Не мога…

— Ако ми кажеш кой е купувачът, ще те пусна да си вървиш — Чайна махна с ръка и част от стената се отмести, откривайки изход към бетонна рампа очевидно по нея колата излизаше на улицата. В мрака нахлу дневна светлина. — Вече никога няма да имаш право да стъпваш в библиотеката, а когато ме видиш на улицата, ще минаваш на другия тротоар и ще тръгваш в обратната посока, но това ще ти бъде и цялото наказание. Няма да вземам други мерки. Не и срещу теб, искам да кажа. Мерките, които ще взема срещу въпросния купувач от друга страна ще бъдат възможно най-сурови, дори по моите стандарти. Никога не задавам два пъти един и същи въпрос. Търпението ми е оскъдно. Отговори ми веднага.

Раменете на мъжа увиснаха.

— Елиза Скорн^[1].

Ако по лицето на Чайна изобщо се изписа някаква реакция, то тя остана скрита в сенките.

— Ясно — каза магьосницата. — Свободен си.

— Та… Така ли?

Чайна въздъхна, мъжът се изправи с труд на крака, изтри си очите и се втурна нагоре по рампата.

— Чакай — кротко произнесе магьосницата. Помълча известно време, загледана в замръзналата му фигура. — Ако се явиш пред Елиза Скорн без книгата, тя най-вероятно ще убие и тебе, и жалкото ти гладуващо семейство — после протегна книгата към мъжа. — Вземи я.

— Сериозно?

— Имам още три бройки, кой знае къде съм ги забутала. Взимай, преди да съм размислила.

Мъжът изприпка до магьосницата и взе книгата от ръката й.

— Благодаря ви — изхлипа. — Благодаря ви за добротата, благодаря ви, задето сте толкова красива. Аз… Аз ви обичам, госпожице Сороуз. Никога не съм обичал никоя така, както…

— Имаш си едно жално милно семейство, което те чака, дрипави човече. Връщай се при тях.

Мъжът с мъка откъсна очи от нея и, облян в сълзи, хукна нагоре по рампата. Вратата се затвори зад него, Чайна се обърна и светлината на фаровете огря прекрасните черти на лицето й.

— Добро дело — изрече. — Направих го само заради теб, Валкирия. Знам колко ти е неприятно, когато съм лоша с хората.

Валкирия пристъпи усмихнато напред.

— Добротата ти отива.

— Нима? По-скоро ми се струва, че съм алергична към нея. Кажете сега, с какво мога да ви бъда полезна? Навярно ви интересува мнението ми по въпросите, които са били обсъждани на онова свръхсекретно събиране, на което не бях поканена?

— Ти лично отсъстваше, наистина — отвърна Скълдъгъри. — Но съм сигурен, че жена с твоите възможности отдавна е получила най-подробна сводка за всичко, за което стана дума на събирането.

— Абсурд. Било проведено при режим на пълна поверителност в края на краищата. Поздравления, между другото.

Скълдъгъри изсумтя.

— Няма за какво да ме поздравяваш.

— Без излишни скромности. Не съм се смяла така от години. Ърскин може и да има способности за Старейшина. А изборът на Коривъл Двойни за Върховен маг е направо благословия. Но, ти… Скълдъгъри, скъпи… Твоята кандидатура си е чиста проба лудост.

— Ами да, хубаво, ще видим как ще се развият нещата на онзи фронт, но сега, опасявам се, сме дошли да ни помогнеш по един козметичен въпрос — Скълдъгъри излезе от сянката и Чайна видя разтеклата се физиономия на фасадната татуировка.

— Божичко — рече.

— Пооправя се, когато правя така — детективът си зашлеви сам няколко шамара и разтърси диво глава. Лицето се постегна малко.

— Е — каза Чайна. — Поне запазваш достойнството си. Ела. Не дезактивирай татуировката.

Магьосницата докосна колата и фаровете угаснаха. Детективите я последваха през лабиринта на мазето и поеха нагоре по стълбите.

— Какво знаеш за Тесеракт? — попита Скълдъгъри, докато се качваха. Долната му устна беше провиснала под брадичката и приличаше на умрял гол охлюв.

— Руснакът убиец? Защо, за Бога, си се сетил… — Чайна спря на стълбите, обърна се да ги погледне и бледосините й очи се стесниха до цепки. — Той в страната ли е?

— Не знаеше ли? — попита Скълдъгъри и в гласа му звънна истинска изненада.

По съвършеното лице на Чайна пробяга мимолетна тръпка на раздразнение, а след това изчезна без следа. Тя се обърна и продължи да се качва.

— Ето какво ми е известно за Тесеракт. Роден и отгледан в Русия преди триста-четиристотин години. Адепт, никой не знае кой го е обучавал, никой не знае колко души е убил. Носи маска, все така никой не знае по каква причина. Живее в каравана с неизвестно описание. Припаси, пари и гориво си осигурява сам, неясно откъде и как, може да не спира никъде със седмици. Не си представям как общува със света, как например работодателите се свързват с него, за да му възлагат задачи. Признавам, това е нещо, което също не знам. Казаното дотук означава, че този убиец може да се нанесе в отсрещната кооперация и аз никога да не разбера това. Означава, че не съм чула дори и един слух за него през последните двайсет години, а фактът, че в момента е в Ирландия, а аз не съм осведомена за пристигането му, ме тревожи силно и ме докарва до състояние на бясна ярост. Но аз, както винаги, отлично прикривам емоциите си. Сигурен ли си, че Тесеракт е тук?

— Видях го — отвърна Скълдъгъри.

Стигнаха до площадката на третия етаж и спряха, за да пропуснат една съпружеска двойка, запътила се нанякъде. Мъжът зяпна Чайна, зашеметен от красотата й. Жената се вторачи в Скълдъгъри, отвратена от увисналото му на една страна лице. Чайна въведе детективите в апартамента си — Валкирия винаги беше намирала, че той е красив и елегантен като стопанката си — и затвори вратата зад тях.

— Тесеракт преследва Давина Мар — каза Скълдъгъри.

Веждите на Чайна се повдигнаха.

— Убил ли я е вече?

— На косъм й се размина.

— Вие ли я заловихте?

— Скрили сме я на сигурно място, не я мисли. Това да си остане между нас, разбира се.

— За каква ме мислиш? За някаква плиткоумна клюкарка? Седни. Разхлаби си връзката.

Скълдъгъри се подчини и Чайна извади от бюрото си малка черна кутия. Повдигна капака и взе отвътре тънък калиграфски писец, който на Валкирия й заприлича на скалпел. Топна го в черно мастило от мастилницата в кутията, после нагласи на окото си монокъл, пъхнат в невидимо джобче на роклята й. Пристъпи до Скълдъгъри и разкопча няколко копчета на ризата му, за да открие двата символа, изписани върху костите на ключиците. Наведе се и внимателно ги огледа през стъкълцето на окото си.

— Разпитахте ли вече Мар? — попита.

— Тя упорито отказва да дойде в съзнание — отвърна детективът. — Както и да е, самият факт, че някой е пратил убиец след нея вече говори много. До момента бях почти готов да повярвам, че Мар е действала сама. Би могла да зароби Майрън Скитника по собствена воля, да пъхне Механизма на опустошението в ръцете му, а после да направи така, че аз и Валкирия да се окажем на мястото на взрива. Бях склонен да припиша стореното на чистия й гняв и дребнавото й желание за мъст, ескалирало до нещо неконтролируемо. Но тази хипотеза не издържа. Вече не.

— Заради появата на Тесеракт ли? — попита Валкирия.

— Тесеракт е пратен по петите на Мар, което ме кара да мисля, че тя има съконспиратори, които междувременно са се отказали от нея и сега искат да й затворят устата завинаги.

Чайна свали монокъла, допря острието на писеца до символа на лявото рамо на скелета и натисна леко.

— Ако наистина е имало заговор, кой стои зад него? Кой би имал полза от това Убежището да бъде унищожено? Вече пет месеца нямаме нито Убежище, нито Върховен маг, но никакви драматични асоциални прояви не са се случвали. Който да е организаторът на взрива, изглежда е пропуснал възможността да довърши плана си.

— Освен ако картината не е по-мащабна, отколкото си представяме — отвърна Скълдъгъри.

— Прихваща те параноя — каквото и да правеше Чайна със символа, ефектът върху лицето на Скълдъгъри беше видим. То се опъна до крайност, сякаш щеше да се сцепи всеки момент, после отново се отпусна. — Ако си прав и конспирацията е мащабна, навярно няма да е зле да не забравяш възможността, че Давина Мар може и никога да не е спирала да работи за американците.

— Мислихме за това — каза скелетът. — Валкирия?

— Така — започна момичето. — Преди две години Мар е на служба към американското Убежище. Турид Гилд й предлага пост в Ирландия, предполагайки, че тя няма да може да отхвърли изкушението да работи в Люлката на магията, защото, откъдето и да го погледнем, всеки ден тук си е едно приключение. Тя осведомява шефовете си за предложението, те я съветват да го приеме, но всъщност да продължи да работи за тях като шпионин. Всяко едно Убежище по света би желало да има свой човек тук, в страната, която буквално ври от сурова магия. Американците не правят изключение. Мар започва работа тук, доказва, че е способна, но през цялото време търси начин да ликвидира нашето Убежище. На американците им е необходима криза на наша територия, за да могат да нахлуят. Мар им я осигурява.

— Проблемът на тази хипотеза е — продължи Скълдъгъри, — че след взрива американците всъщност не предприеха нищо и ето, сега Коривъл Двойни е Върховен маг, а аз и Ревъл сме евентуалните бъдещи Старейшини. Наистина не разбирам как този развой на събитията може да облагодетелства американците или когото и да било.

— Готово — каза Чайна и отстъпи назад. Скълдъгъри вдигна глава към нея, лицето му стоеше идеално. — Беше необходим още един милиметър дълбочина — обясни. — Непростимо недоглеждане от моя страна, но все пак ми се струва, че рано или късно ще успея да си го простя. Би ли дезактивирал татуировката сега?

Скълдъгъри докосна символите, лицето се плъзна надолу и изчезна.

— Искаш да я използвам, само когато се налага ли? — попита.

— Нищо подобно — отвърна Чайна. — Просто да разговарям с теб, докато имаш лице, силно ме смущава. Предпочитам да те гледам като скелет.

— Аз също — съгласи се горещо Валкирия.

Скълдъгъри се изправи и се зае да си закопчава ризата, а Чайна заприбира инструментите си.

— Тогава може би не са американците — каза тя. — Може би Мар работи под прикритие за някой друг.

— Например някой, който просто не ни харесва — обади се Валкирия. — Клемънт Скарабей и Били Рей Сангуайн ни нападнаха просто за отмъщение, така че защо разни други гадняри, на които сме смачкали фасона, да не искат същото? Например Джарън Галоу? Никой не е чувал нищичко за него от деня, в който си отсече ръката и избяга от Безликите. Или пък Рем Крукс. Ако познаваме някой толкова смахнат, че да иска да избие толкова много хора, то това е точно той.

— Не е Рем Крукс — изрече Чайна.

— Ти пък откъде знаеш?

— Давина Мар никога не би се съгласила да работи с толкова нестабилен човек.

— Ами Изтезанието? Роърхейвън спечелиха много от всички тези събития. Убежището ще бъде точно на пъпа на гнусния им градец.

— Това обаче не означава, че ще имат власт да вземат решения — каза Скълдъгъри и си нагласи вратовръзката. — Съветът на Старейшините ще си действа, целият екип ще бъде от магьосници, които нямат нищо общо с Роърхейвън. Просто сега Изтезанието се оказва близо до центъра на събитията, без да може да се намесва.

— Това положение не е достатъчно силен мотив за него да организира взрива с Механизма на опустошението — намеси се и Чайна. — Децата на Паяка са известни с подлостта си, но е факт, че атентатът може да няма нищо общо с Роърхейвън.

— Все ми се струва, че Изтезанието стои зад всичко това — промърмори Валкирия.

В гласа на Скълдъгъри звънна вечната му усмивка:

— Мразиш го, защото се опита да ме накара да те убия ли?

— Мисля, че той е замислил цялата гадост, защото е отвратителен старец, който умее да се превръща в гигантски паяк. Но го мразя най-вече, защото се опита да те накара да ме убиеш. Но, разбира се, има още мнозина, които пък мразят нас. Не забравяй, че единственото доказателство за това, че Клемънт Скарабей не е организаторът, е неговата собствена дума. Може би опитът да ни накара да се скъсаме от мислене кой ли е виновен за взрива да е последният му акт на отмъщение преди да пукне в затвора.

— Така — заключи Скълдъгъри. — Да обобщим: съконспираторите на Давина Мар са или магьосниците от Роърхейвън, или американците, или всеки друг, който ни има зъб.

Чайна се усмихна.

— Радвам се, че успяхме да стесним кръга — после излезе от стаята, Скълдъгъри и Валкирия я последваха в библиотеката. — Позволете ми да споделя каква чест е да бъда част от това разследване още от първия му ден. Сърцето ми се изпълва с топлота дори само при мисълта, че най-сетне ми се доверявате достатъчно, че да ме занимавате с неща, които все още са, а и може би завинаги ще си останат съвършено безразлични за мен.

— Казват, че сарказмът бил най-долната форма на остроумието — каза Валкирия.

Чайна я изгледа.

— Явно не познават мен.

— Факт е — продължи Скълдъгъри, докато крачеха сред лабиринта от библиотечни шкафове, — че през последните години ти се доказа като човек, на когото може да се има пълно доверие.

— Злощастният страничен ефект от това ти качество — допълни Валкирия, — е, че в момента си част от нашия малък, но сплотен екип за борба с престъпността, независимо дали това ти харесва или не.

Чайна спря и се обърна да ги погледне. На лицето й се изписа лека гримаса.

— Това нали не… Моля ви, кажете ми. Че това не означава. Че сме приятели. Към ден-днешен съм се справяла отлично без приятели и нямам намерение да си завъждам никакви отсега нататък.

Валкирия се намръщи:

— Звучи така, сякаш приятелите са вид обрив.

— Имаш предвид приликата в смисъл, че са досада, която те налазва, когато най-малко я очакваш? Смятам, че аналогията ти е повече от адекватна.

— Осъзнаваш, че аз отлично разбирам всички сложни думи, които използваш, нали?

— О, бедната аз, все си мислех да те смая с красноречието си.

— Това също го разбрах — отвърна Валкирия и се усмихна на една позната физиономия, която зърна сред лавиците.

— Ей сега се връщам — каза и тръгна към приятелката си. — Тук се срещнахме за първи път — каза.

Танит Лоу вдигна глава и се усмихна.

— Божичко, сякаш беше преди сто години. Ти беше толкова малка.

— Никога не съм била малка.

— И толкова кльощава. А виж се сега! Как са бицепсите?

— Няма да ти ги показвам.

— О, ще ми ги покажеш и още как.

— Не, няма. Насред библиотеката сме.

— Библиотека, населена преимуществено с откачалки и специално селектирани хахавелници. Не съм ти виждала бицепсите от седмици. Давай.

Валкирия се престори, че въздиша, но накрая не се удържа и се усмихна. Разкопча палтото и го съблече.

— Мътните го взели — проточи Танит. — Надявам се Флетчър да оценява по достойнство всички усилия, които полагам гаджето му да стане корава като скала.

— Казах му, че искам раменете ми да станат като твоите. На него направо му потекоха лигите при тази мисъл — Валкирия се облече. — Никога не съм била малка.

Танит се засмя и върна книгата, която четеше, обратно на лавицата.

— Беше толкова неуверена и невинна, и удивена, и плаха… Е, може би не си била плаха.

— Не и плаха.

— Но определено беше неуверена. Знаех, че ще станем приятелки от момента, в който те видях.

— Сериозно?

— Не подозирах, че ще станем чак толкова близки, но само като те зърнах, си рекох, о, да, тя е печена. Не знаех, че си замесена в историята, заради която бях дошла в Ирландия тогава. Нещата се подреждат отлично понякога.

— Така си е.

— Нашите ти пращат поздрави, между другото. А брат ми нека да се запознае с теб. Много е слушал за страхотната Валкирия Каин.

— Родителите ти са прекрасни, а брат ти съм го виждала на снимка. Определено и аз бих искала да се запозная с него!

Танит я заплаши с пръст.

— Ти, мила моя, вече си заета. Гледай си Флетчър и стой далеч от моя по-голям брат — усмивката й леко помръкна. — Какво е станало?

— Моля?

— Казах „вече си заета“ и ти просто… трепна.

— Не е вярно.

— Всичко наред ли е между вас с Флетчър?

— Да — отвърна Валкирия. — Супер.

— Щастлива ли си с него? Още ли ви е весело заедно?

— Понякога се чувствам сякаш съм извела бебе на разходка, но в общи линии да, страхотно се забавляваме.

— Какво е станало тогава?

— Нищо не е станало — отвърна Валкирия и се засмя.

— Какво си направила?

— Нищо!

— Кой е той?

— Не знам за кого…

Танит погледна приятелката си право в очите.

— О, не — каза тихо.

— Какво „не“?

— Не и той.

— Танит, наистина нямам понятие за какво говориш.

— Вампирът, Вал? Ти сериозно ли? Вампирът?

— Той си има име.

— Той е вампир!

— Не те разбирам, окей? Нищо не е станало!

— Ах, лъжкиня такава!

Валкирия се приготви да спори, но разбра, че няма полза и се предаде.

— Хубаво. Окей. Целунахме се.

Танит скри лицето си с ръце.

— Не. Не, не, не. Не можеш да го направиш.

— Нищо не правя. Беше само веднъж. Няма да се повтори.

— Той е твърде стар за теб.

— Знам.

— И е вампир.

— Танит. Сийлън има проблеми, но е различен от другите.

— Валкирия. Ти си откачила. Той е точно като другите. Забрави за всичките скапани, сладникави готически простотии!

— Кълна се в Бога, всичкото това го знам. Обясних му го, случаят няма да се повтори. Не съм влюбена в него! Целувката нищо не означаваше.

— За теб може и нищо да не е означавала — поправи я Танит, — но те уверявам, че за него е означавала много.

— Това не е мой проблем.

— Но ще стане твой проблем. Вал, не обичам да те укорявам за каквото и да било. Ние сме приятелки. Не трябва дати чета конско. Трябва да те подкрепям. И ще те подкрепям. И те подкрепям и сега. Но нещо подобно… Просто не, ще трябва да ми простиш, но ще продължавам да ти пиля на главата, докато всичко се забрави завинаги.

Валкирия кимна.

— Разбирам.

— Приемам, че Флетчър няма и понятие от случилото се.

— Не, за Бога.

— Хубаво. Няма смисъл да го нараняваш и да разрушаваш връзката си, когато не се налага. Било е грешка.

— Грешка беше — повтори Валкирия.

— И няма да се повтори повече никога.

— Не, няма.

— Но ако се повтори, ще дойдеш да ми кажеш веднага и аз няма да ти крещя много.

— Благодаря.

— Дори няма да питам дали Скълдъгъри знае. Явно не знае, щом Сийлън е още сред живите.

Валкирия кимна в знак на съгласие, но истината беше, че последната забележка я накара да се почувства неудобно. Тръгнаха покрай лавиците към Чайна и детектива, които продължаваха разговора си.

— О, колко хубаво — рече Чайна без капка ентусиазъм. — Ето я и Танит.

Усмивката на Танит не достигна до погледа й.

— Здравей, Чайна. Прекрасна, както винаги.

— Кожите ти май са се свили от последния път, когато те видях — отвърна тактично Чайна. — Нямаш ли нещо друго за вършене? Не, че искам да си вървиш, просто не искам да оставаш.