Дерек Ланди
Тленни обвивки (9)

9.
Новият върховен маг

Валкирия следваше Скълдъгъри, докато той крачеше енергично по алеята. Студът хапеше болезнено и това за първи път в живота й я радваше. Пронизващият мраз поне я разсейваше и я караше да мисли за друго, а не само за целувките на Сийлън. Съжаляваше, че се бяха случили. Беше започнала да съжалява, след като се беше разделила с вампира, но не можеше да не прехвърля всяка подробност в главата си отново и отново.

Скълдъгъри стигна до стъпала, които водеха надолу, някъде под нивото на улицата. Една желязна врата се разтвори пред тях и ги пусна да минат. Коридорът, по който продължиха, беше топъл, стените му бяха изпъстрени с фантастични изображения. На места боята се беше напукала и се лющеше, но годините не можеха да скрият пищните цветове. Валкирия се наведе и се вгледа внимателно в очертанията на дребна тичаща фигурка. Беше нарисуван дори блясъкът в очите на бягащия човек.

— Какво изобразяват? — попита момичето.

— Историята — отвърна Скълдъгъри. — До най-малките детайли. Само трябва да имаш очи, за да ги видиш — кимна към рисунката на трима души — двама мъже и една жена — застанали един до друг, държащи светлина в дланите си. — Това са Древните, откриват магията за първи път. Облаците над главите им символизират Безликите, а тревата в краката им — смъртните хора.

— Хората са представени като ливада? — попита Валкирия и повдигна вежда. — Колко мило и изобщо не е обидно.

— Хората са представени като отделни стръкчета трева — отговори Скълдъгъри, а усмивката се долавяше в гласа му. — Родени от земята, неделима част от общия живот, точно като магията. Виждаш, че Древните защитават тревата от неестествените буреносни облаци отгоре.

— Виждам само, че Древните тъпчат тревата, така, както са застанали отгоре й, дъждът ги вали, а нито един не се е сетил да си донесе чадър. Не особено проницателна постъпка от тяхна страна, не смяташ ли?

— Не ги съди твърде строго. Ти си тяхна наследничка, не забравяй.

— Моят личен праотец със сигурност е щял да си вземе чадър — промърмори Валкирия и се премести към следващата картина. Изобразеното на нея обаче я разстрои. Сякаш някаква кука пропълзя бавно в корема й, омота се в червата й и започна бавно да ги тегли навън. Град в руини, мъртви тела, пръснати наоколо като сухи листа, нападали под дървото в тих есенен следобед. В средата се извисяваше мъж, обвит в черен пламък.

— А това кой е? — попита момичето. — Меволент ли?

Скълдъгъри се изправи до лакътя й.

— Тези покои са строени далеч преди началото на войната. Не, това не е Меволент. Това е господарят му. Това е Неназования.

Валкирия вдигна поглед към лицето на скелета.

— Името му е било „Неназования“ или просто не е имал име?

— Не е имал никакво име.

Момичето се намръщи.

— Как така? Че то цялата ни магическа сила извира от истинското ни име, нали така? Това съм го чела. Ако не е имал име, откъде е имал магически способности?

— Всеки закон на природата си има изключения. Между другото, впечатлен съм, че си правила проучвания.

— След като Мар нареди на Майрън Скитника да се самоубие и да разруши Убежището, реших, че може би е добра идея да понауча това-онова за имената.

— Тревожиш се, че някой може да научи твоето истинско име?

Тревога беше една твърде мека дума за ледения ужас, който изпълваше Валкирия. Тя реши просто да кимне утвърдително, не посмя да проговори. Беше сигурна, че гласът ще й изневери.

Скълдъгъри отново закрачи.

— Та какво научи?

Момичето се изравни с него и се опита да звучи непринудено.

— Истинските ни имена са изтъкани от магия, изречени са на най-древния от езиците на магията. Всъщност, никой от нас не знае истинското си име, но въпреки това можем да боравим с магическата сила, която то ни осигурява.

— И?

— Да узнаеш истинското си име, е все едно да започнеш да пиеш от извора. Ставаш по-могъщ дори от Древните. Можеш да се разправиш с Безликите с голи ръце.

— Ако това е вярно — попита Скълдъгъри, — защо Майрън Скитника се превърна в марионетка, а не в бог?

— Някой друг, в случая господин Блис, е научил името на Майрън преди самия Майрън, така че Скитника дори не е имал време да го запечата.

Влязоха в Главната зала и всички разговори замлъкнаха. Мраморният под отразяваше силуетите на поне трийсет-четирийсет души, които тихо обсъждаха разни въпроси. Стените бяха великолепно украсени, рисунките продължаваха и по прекрасния купол на тавана.

Ърскин Ревъл се усмихна и тръгна към двамата детективи. Валкирия беше срещала Ърскин вече няколко пъти — той, Скълдъгъри и Гастли членували заедно в специален боен отряд по време на войната. Момичето харесваше Ревъл: той беше чаровен, мил и доста красив по един много мъжествен начин.

— Ърскин — поздрави Скълдъгъри и стисна ръката му.

— Скълдъгъри, радвам се да те видя — отвърна Ревъл, като стисна ръка и на Валкирия. — Валкирия, изглеждаш прекрасно.

Момичето се изчерви и обърна глава от смущение. Веднага видя стареца с дългата сива брада и се намръщи.

— Той защо е тук?

Ревъл пъхна ръце в джобовете си.

— Независимо дали ни харесва или не, за избирането на нов Върховен маг е задължително присъствието на представители на всички основни магьоснически групи, а правото на магьосниците от Роърхейвън да си кажат дума е равно на нашето.

— Въпреки това налага ли се точно той да упражни това право?

— Май не харесваш особено Изтезанието?

— Той е този, който не ме харесва.

Изражението на Изтезанието стана сурово, когато очите му срещнаха очите на Валкирия. До него се беше изправила жена, дългата й черна рокля се диплеше по пода. Лицето и беше покрито с воал, а ръцете — облечени в ръкавици.

— Дошъл е със сестра си — продължи Ревъл, предугадил следващия въпрос. — Не му е кръвна сестра, разбира се, просто още едно от Децата на Паяка.

Валкирия със собствените си ужасени очи беше виждала как Изтезанието бълва от устата си черни космати паяци, големи колкото плъхове, със закривени нокти вместо крака. Също така магьосникът притежаваше и дразнещата способност сам да се превръща в паяк — в гигантско чудовищно нещо, което още се явяваше в сънищата й.

— Мадам Мист — произнесе Скълдъгъри, без да сваля безокия си взор от забулената жена. — Значи сега тя също живее в Роърхейвън? Откога? Дори не знаех, че е в страната.

Ревъл сви рамене.

— Едва ли съм разменил и две думи с нея, не знам подробности. Нали знаеш, гледам да стоя възможно най-далеч от Децата на Паяка. От тях ме побиват тръпки. А, като си говорим за страхотии…

В залата влезе Първосвещеник Тенебре, следван по петите от Куивър и Крейвън. Замитайки с черните си роби, тримата подминаха детективите и Тенебре кимна на Валкирия.

— А така! — обади се Ревъл. — Ти май познаваш повече хора и от мен.

Валкирия се усмихна.

— Още не съм се запознала с най-скучните. Ти си специалистът там.

Ревъл се разсмя.

— Сигурен съм, че ще изпаднат във възторг, ако дочуят как говориш за тях. В тази зала са се събрали обичайните заподозрени. Магьосници с големи способности, на почтена възраст или високопоставени в йерархията. Онази дама там е Шакра, а до нея е Флеъринг. Сигурно си ги срещала в Убежището. Извадиха късмет и не бяха на работа, когато Механизмът на опустошението избухна. Вляво от тях са все отбрани магьосници, които едва ли са ти познати — работят най-вече зад кулисите и правят всичко възможно никога да не попадат в центъра на вниманието. Ето онзи е Коривъл Двойни — продължи Ревъл и посочи един внушителен, едър възрастен мъж с пъстроцветна дреха. — По един или друг начин той вече е пенсионер, но за днешното събиране успяхме да го измъкнем от дома му. Добър човек е.

— Много добър човек — съгласи се Скълдъгъри. — По време на войната отрядът ни беше на негово пряко подчинение. Не са много хората по света, от които приемам заповеди. Той е един от тях.

Валкирия беше чувала Гастли и Скълдъгъри да споменават и преди Коривъл, и то винаги с най-голяма топлота и уважение. Момичето реши, че много харесва възрастния магьосник, нищо че още дори не се беше запознала лично с него.

— Двамата точно пред нас — продължи Скълдъгъри, — са Джофри Скрутинъс и Филомена Рандъм.

Скрутинъс имаше ситно къдрава коса и брада-катинарче, и въпреки студеното време беше обут в сандали на босо. Видът на Рандъм беше по-овладян — тя имаше къса коса, беше облечена в топло палто и не носеше нито мъниста, нито пръстени, нито гривни, с които китките и пръстите на колегата й бяха буквално отрупани.

— Отговарят за връзките с обществеността — работата им е да убеждават смъртните, че изобщо не виждат онова, което им се струва, че виждат, когато случайно се сблъскат с магията. Онези пък петимата, които са се вторачили така невъзпитано в некромантите, сами са наричат Четиримата елементали. Гледат на себе си като на хора, които съществуват в пълна хармония със заобикалящия ги свят, и по тази причина са изключително самодоволни.

— Четиримата елементали.

— Да.

— Но те са петима.

— Знам.

— Не могат да броят ли?

— Когато сформирали групата, наистина били четирима, но после Амити, мъжът с необичайната брадичка, се оженил за онази, пълната жена с многото бижута и настоял тя да бъде приета като пети член на квартета.

— Защо не са си сменили името?

— И да станат „Петимата елементали“ при положение, че в природата има само четири елемента? Не искали да губят деликатната метафорична препратка.

— По-добре да изгубиш някаква си препратка, отколкото всички да си мислят, че не можеш да броиш.

— Така значи — каза някой зад лакътя на Валкирия. Тя се извърна и изненадано се изправи срещу Коривъл Двойни. Не го беше усетила да приближава. — Ти си Валкирия Каин — каза с усмивка магьосникът. — Толкова съм слушал за теб. За мен е чест да се представя.

Момичето стисна ръката му.

— Здрасти — беше всичко, което й хрумна да каже.

— Ърскин — продължи Коривъл. — Скълдъгъри. Толкова се радвам да ви видя отново.

— Не мислех, че ще дойдеш — каза му Ревъл.

Смехът на Коривъл прозвуча като лай.

— Не си мислел, че ще дойда, при положение, че от три седмици ми досаждаш?

— Струваше ми се, че просто ти напомням деликатно.

— Ти не знаеш смисъла на думата „деликатно“, Ревъл. Къде са останалите? Гастли? Векс?

— Гастли мрази събранията — отвърна Скълдъгъри, — а Векс изобщо не го знам къде е.

— Сигурно се е запилял по някое друго приключение — въздъхна леко Коривъл. — Ох, това момче просто трябва да порасне в някакъв момент. Ами Антон Страха?

— Страха предпочита да си стои в хотела — каза Ревъл. — Освен, че при него са заключени Останките, сега на врата му е увиснал и един вампир. Ако бях на негово място, и аз щях да държа да не изпускам нещата от контрол.

Споменът за целувката на Сийлън отново нахлу в съзнанието на Валкирия и тя напразно се замъчи да го прогони.

Коривъл се огледа.

— Е, май това е положението. Всички ли са тук? Ърскин, може би е добре вече да откриеш заседанието. Имам и други места за посещаване и работи за правене.

— Аз ли? — попита Ревъл. — Защо аз да започвам? Ти си най-уважаваният магьосник в момента. Ти започни. Или Скълдъгъри да започне.

Скълдъгъри поклати глава.

— Не мога аз да започна. Не харесвам повечето от хората тук. Може да не се удържа и да почна да стрелям наред.

Ревъл се начумери.

— Хубаво.

Застана с лице към публиката, прокашля се и заговори високо:

— Всички, които трябваше да дойдат, са тук — обяви. Разговорите замряха и всички очи се обърнаха към него. — И вие, и аз знаем защо сме се събрали. Ако изберем Върховен маг още днес, можем незабавно да започнем работа по сформирането на нов Съвет и установяването на ново Убежище.

— Преди да приказваме за новото Убежище — обади се Джофри Скрутинъс, — мисля, че трябва да си кажем още две думи за старото. Струва ми се, че всички тук силно желаят да узнаят докъде е стигнало издирването на Давина Мар.

— Доколкото ни е известно, тя все още е в страната — отговори Скълдъгъри. — Боя се, че повече от това не мога да споделя.

— Защо не? — обади се елементалът на име Амити.

— Разследването не е приключило.

— Мар се изплъзва от ръцете ви вече пети месец, детектив Плезънт. Може би трябва да възложим задачата по залавянето й на някой друг.

— Сто процента те подкрепям, Амити — отговори Скълдъгъри. — Възложи я на някой друг.

— Щетите вече са нанесени — проговори жената, наречена Шакра, със силен белфастки акцент. — Мар не е важна за нас, вече не. Важно е единствено как изглеждаме в очите на колегите зад граница. Убежищата по цял свят само чакат удобна възможност да ни се нахвърлят и да ни разкъсат, известно ли ви е?

— Това е леко преувеличено — отговори Скрутинъс.

— Нима? Американците открито заявиха, че повече няма да стоят със скръстени ръце и да гледат как Ирландия се бори безуспешно с наследството, завещано ни от хора като Меволент. Точно така се изразиха, цитирам дословно.

— Думите им бяха знак за подкрепа — каза Амити.

— Не — отсече Шакра. — Думите им бяха открита заплаха. Просто ни осведомиха, че имат готовност да се намесят и да сторят всичко необходимо войната да не се повтаря никога повече.

Амити поклати глава.

— Глупости. Ирландия е Люлката на магията. Никой не би посмял да наруши крехкото равновесие тук, защото то крепи света да не се разпадне на съставните си части.

Шакра се намръщи.

— Ти си идиот.

— Грубостите не те правят по-интелигентна от мен.

— Не, аз съм по-интелигентна от теб единствено поради факта, че съм по-интелигентна от теб, безмозъчен овен такъв.

— Не съм дошъл тук да ме обиждат.

— О, има някакво особено място, което посещаваш специално с тази цел?

— Може ли да се съсредоточим, моля ви — обади се Коривъл. На секундата настъпи пълна тишина. — Само за последните пет години двама наши Старейшини бяха убити, един ни предаде, а довчерашният ни Върховен Маг беше разобличен като престъпник. Двама от Тримата генерали на Меволент се завърнаха, а Безликите действително успяха да проникнат в нашата реалност. Амити, ти и твоите Четирима елементали може и да не желаете да повярвате, но Ирландия е обект на атаки. Имаме много врагове, както явни, така и прикрити. Войната с Меволент се води преимуществено на ирландска земя. Действията му, както и действията на най-близките му сподвижници причиниха нестабилност, следите от която не могат да бъдат заличени. Дотук ни докараха злите им дела. Във водата край нас има кръв и хищниците я надушват.

— Това е вярно — обади се Флеъринг. — Черни магове като Чаривари във Франция и Кератин в сибирските планини ни мразят и заговорничат срещу нас непрекъснато. Ами виденията за тази неведома Даркеса, която ще съсипе света? Трябва да сме готови.

Валкирия видя погледите на магьосниците наоколо при тези думи, видя как закимаха. Само ако знаеха истината, биха я разкъсали на място.

— Ами тогава да се захващаме за работа — изрече Първосвещеник Тенебре. — Задачата, която предстои на първо място, не е от леките. Трябва да съставим нов Съвет, да изберем нов Върховен маг и двама Старейшини, да построим ново Убежище и да консолидираме разпокъсаните си сили. Макар че подобна роля ще добави почти непосилна тежест към и бездруго огромното ми натоварване, аз съм готов да предложа себе си като първа кандидатура за поста Върховен маг.

Чу се пуфтене, очи се извъртяха, наоколо се понесе суров шепот, но Коривъл вдигна ръка и всички се смълчаха.

— Първосвещеник. Други кандидатури?

— Някои хора тук вече обменихме мнение — обади се Скрутинъс, — и бихме желали да издигнем кандидатурата на Коривъл Двойни за поста Върховен маг.

Веждите на Коривъл подскочиха.

— Моля?

— Ти си уважаван и обичан човек, Коривъл, и…

— Отлично знам какъв съм — прекъсна го Коривъл, — и то е „пенсиониран“. А дори и да не бях пенсиониран, пак нямаше да се съглася, защото тази задача изобщо не ми допада. Тя беше за хора като Мериторий, не за хора като мен.

— Страната ти има нужда от теб — обади се Флеъринг.

— Страната ми има нужда от това да се научи да проявява малко по-добър вкус при избора си на ръководители.

— Ти единствен можеш да се справиш.

— Това е смешно — каза Коривъл. — Нямам нито опит, нито каквото и да е обучение в политиката, освен това много обичам да споря. Малцина сред магьосниците приемат гледната ми точка по проблемите, както знаете.

— Дори при това положение — каза Филомена Рандъм, — ти си един от малкото хора, които могат да обединят ирландското магическо общество в тези трудни времена.

— Глупости. И много други могат да сторят същото.

— Предложението ни е обмислено, Коривъл. Обсъждали сме го сериозно.

— И след всичкото обсъждане излезе, че аз се оказах единствената ви кандидатура, така ли?

— Боя се, че да.

— Но аз се наслаждавам на заслужената си почивка. Поспивам си през деня. Решавам кръстословици и ям пасти.

— Дългът те зове, Коривъл.

— Да гласуваме — каза Флеъринг. — Веднага. Да прескочим пустословието и аргументите и да решим с по едно простичко „за“ или „против“. Онези, които са „за“ това Първосвещеник Аурон Тенебре да бъде нашият нов Върховен маг, да гласуват.

Крейвън и Куивър изрекоха „за“ едновременно. Тенебре стисна челюст срещу възцарилата се наоколо потискаща тишина.

— Добре — каза Скрутинъс. — Онези, които са „за“ кандидатурата на Коривъл Двойни, да гласуват.

Залата се изпълни със „за“, казани на висок глас. Само некромантите и магьосниците от Роърхейвън запазиха мълчание.

Скрутинъс се усмихна широко.

— Решено значи.

— Добре — отговори Коривъл. — Ще приема поста при условие, че в първия момент, в който се появи по-подходящ кандидат, ще се освободите и ще ме оставите да се радвам на пенсията.

— Съгласни сме — обади се Амити. — Сега остава да подберем кандидатури за другите две места в Съвета и да вземем решение къде да бъде построено новото Убежище.

— Няма нужда нищо да се строи — проговори Изтезанието с кошмарния си дрезгав глас. — Ние разполагаме с Убежище, готово, чака ни само да се нанесем.

— В Роърхейвън? — попита отвратено Тенебре.

— Да — отвърна Изтезанието и твърдо отвърна на погледа на Първосвещеника. — Чудесна сграда, издигната точно за тази цел.

— Издигната, за да подслони един бунт, който се провали — обади се Ревъл.

— И така да е — отвърна Изтезанието, — фактът си остава. В Роърхейвън има сграда, строена за Убежище, с всички необходими помещения, отговаряща на всички изисквания. Дали някой има някакви реални възражения срещу предложението ни, освен аргумента, че постройката се намира извън така любимия ви столичен град?

Мълчание.

— Предложението е добро — обади се Коривъл. Валкирия го зяпна изненадано и не беше единствена. — Фактите са ясни: сградата е подходяща, готова е и е на разположение. Ако някои реши да заложи бомба и там, няма да се налага да даваме никакви обяснения на властите на смъртните. А що се отнася до другите две места в Съвета, аз вече имам предложения. Номинирам за постовете на Старейшини Ърскин Ревъл и Скълдъгъри Плезънт.

Някой избухна в смях. Валкирия се обърна към Скълдъгъри и наистина й се прииска той да имаше нормално лице, за да зърне физиономията му точно в този момент.

— А — каза Ревъл.

— О — допълни Скълдъгъри.

— Съжалявам, момчета — каза Коривъл, — но ако на мен ми се налага да изстрадам докрай този фарс, на вас ще ви се наложи същото. И двамата сте противоречиви фигури, но аз съм се бил рамо до рамо с вашия отряд на бойното поле и съм ставал свидетел на безпримерната ви смелост и чест. Ърскин, парите изтичат между пръстите ти твърде бързо, но ти си мой пръв доверен човек през последните сто години и смятам, че този факт те превръща в идеален кандидат за поста на Старейшина. Мъдър си, когато се налага и импулсивен, когато поискаш. Скълдъгъри, стари ми приятелю, смея да твърдя, че мнозина тук ще оспорят кандидатурата ти.

— В това число и аз самият — допълни Скълдъгъри.

— Ти имаш повече врагове, отколкото приятели, което едва ли е добър атестат, но от друга страна ти си човекът, който взима трудните решения. Ти винаги си бил този човек. Само това ще кажа по въпроса. Останалото зависи от гласуващите. Като законно избран Върховен маг, призовавам засега да прекратим процедурата, тъй като имам няколко кръстословици за решаване и цяла паста за изяждане.

Без да дочака отговор, Коривъл се врътна и напусна залата.

— Това беше неочаквано — полугласно промърмори Ревъл.

— Аз ще гласувам за теб — каза Скълдъгъри, — при условие, че обещаеш ти да не гласуваш за мен.

Ревъл се ухили.

— И да позволя да пропуснеш цялата веселба? Само през трупа ти, мъртвецо.

 

 

Докато вървяха към Бентлито, Валкирия мерна едно хубаво русо момиче, застанало до паркирана наблизо голяма черна кола.

— Идвам след минутка — каза Валкирия на Скълдъгъри и затича към блондинката, мъчейки се да скрие широката си усмивка.

— Здрасти, Меланхолия — рече бодро.

Меланхолия се навъси. Тя беше с четири години по-голяма от Валкирия, висока, облечена в черна некромантска роба. От самото им запознанство, никога не се беше старала да крие факта, че презира Валкирия до дъното на душата си. Валкирия от своя страна намираше това за необикновено забавно и се наслаждаваше на безбройните възможности да дразни по-голямото момиче.

— Какво си правиш? — глезено попита Валкирия с най-приятелската си усмивка.

— Стоя си — отвърна Меланхолия, загледана в противоположната посока.

— Добре се справяш, да ти кажа. Знаеш ли къде е Соломон? Каза, че днес ще дойде на събранието, но никакъв не го видях.

— Духовник Рийт беше изпратен със специално поръчение.

— Супер. Какво поръчение?

— Не знам.

— Нещо вълнуващо?

— Не знам.

— Чудничко. Значи, просто си стоиш тук и чакаш другите, така ли? Чакаш Тенебре?

Меланхолия се стегна.

— Проявявай повече уважение към Първосвещеника. Трябва да използваш пълната му титла, когато говориш за него.

Валкирия сви рамене.

— Става много дълго и трудно, ето: „Първосвещеник Тенебре“. Виждаш ли? Обикновено го наричам Тени. На него му харесва.

— Ако наистина беше една от нас, щеше да бъдеш сурово наказана за поведението си.

Валкирия се намръщи.

— Ти наистина ли говориш толкоз префърцунено или само се преструваш за пред мене?

Меланхолия най-после погледна по-малкото момиче.

— Подиграваш ли ми се? — озъби се.

— Това реторичен въпрос ли е?

Меланхолия беше по-висока от Валкирия и се надвеси отгоре й.

— Би трябвало да те накажа собственоръчно, вместо да занимавам с това Първосвещеника.

— Не мисля, че Тени би одобрил това.

— Ти не си нашият спасител.

— Соломон май мисли, че точно аз съм вашият спасител.

— Духовник Рийт прекарва твърде дълго време навън, в гнилото светско общество. Изгубил е обективността си. Гледа те и вижда Вестителя на смъртта, докато всички останали те гледаме и виждаме само едно жалко, недорасло дете.

Валкирия се ухили. Независимо от зловещото звучене, титлата „Вестител на смъртта“ напоследък беше започнала да й харесва. Намираше некромантията за принципно плашеща — Соломон Рийт беше единственото изключение — но дори и при това положение мисълта, че те смятат за месия, си беше приятна. Поне й даваше възможност поне за малко да спре да гледа на себе си като на Даркесата. Макар и съвсем незначителна, възможността да стане Вестител на смъртта я успокояваше. Пред нея лежаха две възможни съдби — едната беше да се превърне в бъдещия палач на света, а другата — в бъдещия му спасител. Утрешният ден нямаше как да изглежда по-контрастно раздвоен.

— Може пък аз все пак да съм Вестителя на смъртта — каза Валкирия.

— Това е абсурд. Учиш некромантия от година. Аз изучавам магията на смъртта откак навърших четири години. Ти си нищо в сравнение с мен, нищо си в сравнение с когото и да било от нас.

— И въпреки това — прекъсна я Валкирия, — аз съм тази, за която всички вие вдигате толкова много шум.

Меланхолия я стрелна с поглед.

— Ти си само един елементал, който си играе на некромантия.

— А ти си си един чистопробен некромант. Искала си да бъдеш некромант и нищо друго от деня на раждането си. И независимо от това, канят мен на важните сбирки, а теб оставят навън да стърчиш и да пазиш колата. Посветена съм във факти от вашето изкуство и вашата религия, които няма да ти бъдат съобщени още поне година-две.

— Глупости.

— Така ли? Какво знаеш например за Прохода?

Меланхолия се поколеба.

— Научих за Прохода, когато станах готова, когато покрих базисните знания по над трийсет…

— Обясниха ти за него съвсем наскоро, нали?

Меланхолия скръцна със зъби.

— Да.

— Виждаш ли, а аз знам за Прохода от сума ти време. Всъщност, имам доста въпроси по всичките тия ваши шашми. Някои неща никак не се връзват, да знаеш. Религията ви се крепи на идеята, че когато умреш, енергията ти преминава от този свят в един друг, нали?

— Това не е идея — отчетливо произнесе Меланхолия, — а научно доказан факт.

— Всъщност е мъничко повече от обикновена теория — парира Валкирия. — Но това не е проблем за мен. Значи, вие седите и чакате Вестителя на смъртта да дойде и да срине стената, разделяща въпросните два свята, така че живите и мъртвите да започнат да пребивават рамо до рамо, на едно и също място, по едно и също време. Това означава, че вече няма да има съперничество и битки, няма да има войни и всички ще живеят — или поне ще съществуват — дълго, мирно и щастливо.

— Да — отвърна Меланхолия.

— И въпреки всичко никой досега не ми е обяснил как изобщо ще бъде възможно това.

— Едва ли можеш да очакваш да осмислиш високите нива на учението, ако нямаш нито търпението, нито уменията да усвоиш основите.

— Е, ти знаеш ли отговора на моя въпрос?

— Ще го узная. Скоро. Ще преживея Порива, после ще остана посветена на некромантията до края на живота си и всички нейни тайни ще бъдат достъпни за мен.

— О, това би било чудесно. Аз не знам още какво ще си избера. Със сигурност нямам желание да черпя силите си от смъртта, а некромантията се състои именно в това. Бих искала да не ми се налага да използвам чуждата болка, за да правя магии.

— Това не зависи от теб. Колкото по-скоро духовниците осъзнаят каква грешка допускат като си губят времето с теб, толкова по-добре. Тогава ще можеш да си прекарваш дните с твоя приятел скелет и да се забавлявате колкото си искате, като оставите важните въпроси на нас.

— Понякога имам чувството, че не ме харесваш.

— Трябва да се доверяваш повече на чувствата си.

— Значи няма да бъдем приятелки?

— По-скоро бих си извадила очите собственоръчно.

Валкирия поклати тъжно глава и тръгна към Бентлито.

— Ръководителите ти гледат на мен като на ваш спасител, Меланхолия. Може би трябва да се научиш да ме обичаш.

От гласа на Меланхолия прокапа отрова.

— Ти не си нашият спасител.

Валкирия я погледна през рамо и се усмихна.

— Ти най-добре започни да ми се молиш. Така, за всеки случай.