Дерек Ланди
Тленни обвивки (8)

8.
Кралят на зомбитата

Хладилният камион отби и спря. Минаха секунди, после шофьорът слезе. Мъж на средна възраст с лоша кожа. Не беше и особено умен, имаше склонност да дрънка глупости, които дразнеха господаря му. Господарят му беше велик човек, който сееше ужас. Господарят му беше Върховният убиец. Господарят му беше Кралят на зомбитата.

Бияча отвори задната врата и Вориен Скейпгрейс, Кралят на зомбитата, се изправи царствено на ръба на каросерията, примигвайки на студеното следобедно слънце.

— Пристигнахме ли? — попита величествено.

— На мястото сме — отвърна Бияча и кимна с тъпата си кратуна. — Малко се поизгубихме по едно време. Свих по грешната отбивка, та трябваше да спра да питам за посоката. Имам карта, ама е старичка и с всичките нови еднопосочни ми е малко трудно да…

Продължи да бъбри, отегчавайки Краля на зомбитата с парализиращи съзнанието подробности. Не за първи път на Скейпгрейс му се прииска да беше избрал някой друг за своя дясна ръка. Всички, които беше ухапал след Бияча, се бяха разложили с нормалната скорост за средностатистически труп, но Бияча — за съжаление — явно беше наследил част от устойчивостта на Вориен.

Но дори великият Крал на зомбитата напоследък никак не изглеждаше добре. Преди месеци Валкирия Каин обгори тежко лицето му. Беше опитал да обели изгорялото на дебели люспи, но положението само се беше влошило. Тялото му не се възстановяваше, затова всяко обезобразяване оставаше завинаги, от време на време части от него падаха или спираха да действат. Оцеляването се беше превърнало в единствената му амбиция. Придвижваше се само в хладилния камион, гледаше изобщо да не се излага на слънце, целият се беше накачил с ароматизатори за кола, които едва прикриваха смрадта на разлагаща се плът с облаци борово ухание.

Оцеляване. Това беше ключовата дума. Затова и беше дошъл днес на това място. Скейпгрейс излезе от камиона и скочи на платното.

— Какво искате да направя, господарю? — попита Бияча, разтреперан угоднически.

— Стой тук — отвърна Скейпгрейс — и не ме дразни. Как ми е лицето?

Бияча се поколеба.

— Доб… Добре е. Добре. Гримът… Наистина крие най-лошите белези.

— А костюмът? Има ли плът по него? — едно ухо му беше паднало изненадващо само преди ден. Беше го залепил с каноколит.

— Чистичък си е, сър.

— Отлично. Връщай се в камиона, Бияч.

— Да, сър… Само дето…

Скейпгрейс въздъхна.

— Какво?

— Не е ли по-добре аз да поговоря с тези хора, господарю? Те са цивилни, а моите особени белези няма да ги… разтревожат.

— Глупости. Всичко съм измислил. Имам план и съм предвидил всяка възможност. Подготвил съм отговор на всеки въпрос, който вероятно ще ми зададат, както и за куп други, дори най-невероятни. Версията ми е бетон. Лъжите ми са гениално изплетени и сто процента непробиваеми. Ти само ще объркаш всичко.

— Да, господарю.

— Връщай се в камиона, идиот.

Бияча се поклони и стори както му наредиха. Скейпгрейс нагласи вратовръзката си и закрачи уверено по паважа. Улицата беше задънена, на нея имаше само три сгради — две погребални бюра едно срещу друго и една жилищна кооперация най в дъното, с паркиран пред нея голям автомобил.

Скейпгрейс влезе в първото погребално бюро. Мъж в траурен костюм избърза да го посрещне, после зърна лицето му и се олюля.

— Положението само изглежда страшно — добродушно се засмя Скейпгрейс.

— Разбирам… — отвърна мъжът.

— Нараняванията ми са от същия инцидент, при който загина брат ми — продължи Скейпгрейс, смътно съзнавайки, че може би е добре да престане да се смее. — Ужасен шок. Трагедия. Всички сме дълбоко опечалени от загубата му.

Собственикът на погребалното бюро разтърси ръката на Скейпгрейс и се усмихна тъжно.

— Бихте ли желали да седнете? — предложи с участие.

— Да, благодаря. Чувствам се малко омаломощен от загубата на любимия ми брат.

Собственикът на погребалното бюро му посочи едно удобно кресло, а сам се настани зад голямо бюро и тържествено разгърна грамаден журнал. Измъкна скъпа писалка и вдигна очи към Скейпгрейс:

— Позволете да узная името ви?

Скейпгрейс беше репетирал тази част многократно, когато се беше готвил за различните въпроси, с които можеше да се сблъска. Този беше от лесните.

— Елвис О’Керъл.

Собственикът се поколеба, после кимна и записа името.

А името на брат ви?

— Моля?

— Как е било името на брат ви?

Скейпгрейс застина. Всичко вървеше толкова добре.

— Името на брат ми… — изрече, — името му ме кара да се обливам в сълзи всеки път, когато го чуя. Името му, името на брат ми, на мъртвия ми брат, е… — съзнанието му препускаше, катереше по стени и прескачаше препятствия. Едно име. Едно простичко име. Имаше нужда само от едно-едничко име, за да премине на следващия етап от разговора, но име не му хрумваше. Съзнавайки, че зяпа собственика на погребалното бюро с възможно най-втрещената физиономия, Скейпгрейс докопа напосоки име от познанията си по история и изстреля:

— Адолф.

Сега собственикът зяпна шашнато.

— Как казахте, моля?

— Адолф О’Керъл — продължи Скейпгрейс, мъчейки се да запази спокойствие. — К-то е главно.

— Брат ви се е казвал Адолф?

— Да. Нещо нередно ли намирате в това? Адолф е традиционно име в рода ни. Имах чичо Адолф и пралеля Адолф.

— Пралеля ли? Но нали, как да кажа, Адолф по принцип е мъжко име…?

— Е, естествено, пралеля ми по принцип беше мъж.

— Имате интересно семейство, господин О’Керъл — любезно отбеляза собственикът и задращи някакви бележки.

— Моля ви — рече Скейпгрейс, — наричайте ме Елвис.

— Благодаря. Позволете ми да ви попитам, какви услуги ще желаете да ви предоставим в тези така тежки за вас дни? Традиционните погребения, разбира се, са областта на нашия най-прецизно отработен опит, но също бихме могли…

— Балсамиране — изрече Скейпгрейс. — Извършвате ли балсамиране?

— Подготвяме починалите за покоя на последния им сън. Да.

— Тук ли го правите?

— В сградата, да. Разполагаме с екип от професионалисти, които полагат за всеки клиент индивидуална грижа, основаваща се на най-дълбока почит към финалното тайнство. Нашата философия е, че в смъртта има точно толкова достойнство, колкото и в живота.

— Колко време отнема?

— Процесът по балсамирането ли?

— Колко време отнема, за да спрете разлагането на тялото?

— Не съм сигурен, че ви разбирам… Какво точно желаете да направим за вас?

— Искам да съхраня брат си.

Собственикът на погребалното бюро остави писалката и сплете пръсти.

— Вие… Вие желаете да извършим препариране?

— Кое? Какво е това? Когато натъпкват някое животно със слама и го слагат на постамент?

— Точно така.

— Отлично! — щастливо възкликна Скейпгрейс. — Това искам! Можете ли да го направите?

— Не.

— Защо не?

— Защото реалният труп на животното не се използва при препарирането. Животното се одира, а кожата се опъва и монтира върху изкуствен модел на животинското тяло. Забележете, повтарям, че може да става дума единствено за животни. Позволявам си да го подчертая, защото препариране на хора е недопустимо. Варварско.

— Бездруго не ми върши работа — промърмори Скейпгрейс. — Оригиналното тяло трябва да си остане. Можете ли просто да го балсамирате и да ми го върнете?

— Боя се, че не предлагаме услуга, при която тялото да може да бъде отнасяно от опечалените.

— Може би колегите ви от отсрещната страна на улицата предлагат?

— Не бих се учудил — рязко отвърна собственикът, — но се съмнявам дали дори те биха паднали дотолкова. Господин О’Керъл…

— Елвис.

— Да, Елвис, мисля, че смъртта на брат ви, е повлияла на разумната ви преценка. Не разсъждавате ясно. Онова, което искате, е… тревожно неприемливо.

— Адолф би искал точно това.

— Сигурен съм, че би оценил повече някое спокойно място, където да спи последния си сън.

— Последните му думи бяха: „Не ме погребвай“.

— Предлагаме и кремации.

— А после добави: „И не ме кремирай“.

Собственикът на погребалното бюро въздъхна.

— Елвис, не смятам, че ние сме хората, които могат да ви помогнат. Не препоръчвам често нашите конкуренти на отсрещния тротоар, но в момента ми се струва, че те ще отговорят на нуждите ви в по-голяма степен. Сигурен съм, че ще се радват да се заемат с вашите… молби.

Изрече последните думи с усмивка.

 

 

Скейпгрейс излезе от погребалното бюро и пресече улицата, като по пътя изпръска върху себе си половин флакон дезодорант. Беше посрещнат от друг собственик в траурен костюм, отново обясни нараняванията по лицето си, този път без да се смее, и беше поканен да поседне на друго удобно кресло. Премина бързо през подробностите от трагичната загуба и опря до детайлите на искането си.

— Адолф беше фанатичен католик — каза. — Искам да кажа, фанатичен. О, луд беше по тази религия. Молеше се всеки ден, понякога и по два пъти на ден. През цялото време повтаряше я „Отче наш“, я молитва към Богородица. Броеници и снимки на папата с автограф. Сещате се, откачаше просто. Смяташе, че свещениците до един са велики хора.

Собственикът на второто погребално бюро кимна бавно.

— Поне е имал опора в най-тежките мигове. Значи ще желаете традиционно погребение?

— Нищо подобно. Не сте ли чели Библията?

— Чел съм я. За мен тя е извор на сила.

— А помните ли онази част за зомбитата?

— Ъм…

— Онази част в края, когато Бог вдигна мъртвите от гробовете за Съдния ден?

— Ъм, аз… Не съм сигурен, че…

— Тогава Бог решава кой ще отиде в Рая и кой — не, а всички мъртви излизат от гробовете си и чакат да узнаят кои са щастливците. Това го има в Библията, нали? Ето за това мечтаеше Адолф, но искаше да има предимство пред останалите. Нямаше намерение да губи време да изпълзява от дупка. Искаше да бъде готов за летящ старт. Затова аз ви моля да го консервирате.

Собственикът пребледня:

— Да го консервираме?

— Мислех да вкарате във вените му балсамиращата течност, а после да ми го дадете да го сложа някъде на студено и той спокойно да си чака там края на света. Как ви се струва?

— Вие… сериозно ли?

— Имам един мъртъв брат в каросерията на камиона си. Разбира се, че съм сериозен.

— Господин О’Керъл…

— Елвис.

— Елвис, това, което говорите, са безсмислици.

— Не позволявам да се гаврите с религията на брат ми.

— Уверявам ви, няма такова нещо. Но казвам, че планът ви е… глупав. Едно мъртво тяло ще се разложи при всички положения, сър, без значение колко балсамираща течност му инжектирате. С времето всичко подлежи на тление.

— Адолф е доста жилав.

— Дори и Страшният съд да настъпи преди да започне разлагането — ако например Второто пришествие се случи този четвъртък — балсамиращата течност всъщност ще се окаже сериозна пречка пред брат ви. Тя изпълва мускулите и те се схващат, всяко движение става немислимо. Разбирате ли ме, Елвис? Той всъщност ще изостане от конкуренцията.

Скейпгрейс се намръщи.

— Значи не можете да сторите нищо, за да спрете разлагането?

— Не, съжалявам.

— Ами онези тела, дето ги намират из разни блата и дето са на по стотици години?

— Наистина ли желаете да потопите Адолф в блато? Елвис, тлението не може да бъде спряно, освен ако не мумифицирате брат си.

— Кое? Да го мумифицирам? Той ще се превърне в мумия?

— Тук не предлагаме подобна услуга.

— А кой я предлага?

— Никой.

— Ами египтяните?

— Никой, освен египтяните — кимна собственикът. — Отнесете го в египетско погребално бюро. Там ще го увият в бинтове, ще го положат в саркофаг и брат ще си дочака Съдния ден свеж като краставичка.

— Сериозно?

— Не. Онези идиоти от отсрещната страна на улицата ви платиха да дойдете и да губите ценното ми време, нали?

— Нищо подобно.

— Поръчаха ви да се преструвате на пълен глупак, така ли?

— Не се преструвам — засегна се Скейпгрейс.

— Върнете се и им кажете, че ако искат да подновим игричката с мръсни номера, аз също имам едно друго, което да им покажа. Разполагам с още козове. Ако искат война, ще си я получат.

 

 

Скейпгрейс напусна второто погребално бюро объркан и обезсърчен. Сякаш вселената му отнемаше всички възможности и решения, дори още преди да е осъзнал, че разполага с тях. Балсамирането беше последната му надежда, а сега? Какво му оставаше сега, когато дори науката го беше изоставила?

Спря насред улицата. Магия. Разбира се. Честно казано, не беше обмислял този вариант, тъй като нямаше приятели магьосници. Но със сигурност трябваше да има нещо, с което някой могъщ магьосник да съумее да му помогне. Магьосниците винаги имаха много вълнуващи идеи затова как да живеят възможно най-дълго. Толкова ли много беше нужно да се спаси една плът от разложение?

Не беше специалист — дори и приживе познанията му по магия бяха пренебрежимо малки — но идеята му се стори добра. Магията, натрупана в живото тяло на Скейпгрейс, беше използвана от Скарабей, за да съживи отново трупа на Вориен и да поддържа мисленето му, но нямаше проблем друг магьосник да извърти някоя и друга магийка върху зомбито.

Старият господар Скарабей веднъж беше споменал едно име. Име на експерт в магическата наука… Как беше… Граус! Кенспекъл Граус, имал медицинска лаборатория някъде в Дъблин. Вълнението забълбука в стомаха на Скейпгрейс. Само ако откриеше лабораторията, всичките му проблеми щяха да се решат!

Зад гърба му свирна клаксон и зомбито подскочи стреснато, после закрачи по платното, ругаейки под нос. Колата го подмина. Скейпгрейс я мерна с ъгълчето на окото си и замръзна на място. Познаваше тази кола! Секунда след първия път, когато я беше видял, го бяха набутали на задната й седалка с белезници на ръцете. Втория път направо го бяха натикали в багажника, пак с белезници. Собственик на тази кола беше Скълдъгъри Плезънт.

Внезапно Скейпгрейс забрави да крачи нормално и да се преструва на жив. Откъде Плезънт е узнал за решението му да посети погребалните бюра? Следи ли го? Нима днешният ден ще се окаже последният в земното съществуване на Вориен Скейпгрейс? Зомбито беше сигурен, че не са го познали, защото, когато колата отмина, беше обърнат на другата страна, а и носеше костюм, но достатъчно беше детективът да хвърли само един поглед в погрешната посока и прикритието на Скейпгрейс нямаше да струва и пукната пара. Вориен се довлече до един голям храст и се срина зад него, после пропълзя и надникна сред листака. Черната кола зави зад ъгъла и изчезна.

Това нямаше никакъв смисъл. Дали пък не беше някакъв твърде изкусно скроен капан? Засада? Плезънт беше минал с автомобила на крачка от него. Нима великият детектив-скелет просто беше направил глупава грешка? Или пък в края на краищата изобщо не търсеше Вориен и не се интересуваше от него? Може би появата на колата му тук си е чисто съвпадение? Или пък къщата…

Скейпгрейс обърна поглед към голямата къща в дъното на улицата — самотната съседка на двете погребални бюра. Паркираната пред нея кола е била точно лимузината на Плезънт. Паркирана в отбивката пред входа на сградата. Плезънт си е паркирал колата в отбивката пред входа съвсем спокойно, сякаш… сякаш… сякаш къщата е негова.

Скейпгрейс се опули. Беше узнал къде живее Скълдъгъри Плезънт.

А сега единственото, което му оставаше да направи, е да прецени кой би платил най-много за тази информация.