Дерек Ланди
Тленни обвивки (7)

7.
Кръв

Валкирия слезе от таксито до парка „Света Ана“. Дърветата и тревата бяха все още покрити с хрупкава слана, която слабото слънце не можеше да стопи. Момичето подмина бълбукащия поток, усмихна се на едно изведено на разходка кученце. Дъхът й излизаше на облачета, беше пъхнала ръце дълбоко в джобовете си. Пое по една незабележима пътечка сред дърветата. Под ботушите й пукаха съчки.

Сийлън стоеше на ръба на площадката, който се спускаше отвесно пред краката му на почти пет метра височина. Дори не мръдна, когато Валкирия приближи. Взираше се в една двойка на долната алея — възрастни съпрузи, излезли да се разтъпчат набързо в студа. За миг момичето се зачуди дали вампирът е гладен.

— Имам нужда от помощта ти — каза и проследи движението, с което той бавно обърна очите си към нея. Да бъде прикована от погледа му беше наелектризиращо преживяване, едновременно възбуждащо и тревожно. Валкирия не се радваше на властта, която вампирът имаше над нея. Да бъде близо до него беше все едно да бъде близо до Чайна, но в случая с Чайна поне знаеше, че привличането, което изпитваше, е предизвикано от магия. Привличането към Сийлън обаче беше истинско и по тази причина — много по-опасно.

— Чакам — обади се той с лека усмивка и момичето осъзна, че не е продумала вече минута. Рязко обърна глава и остави косата да падне върху лицето й, за да скрие руменината, която изби по страните й.

— Ще те помоля нещо, което няма да ти хареса — започна Валкирия. — Затова, ако се съгласиш да го направиш, ще го смятам за голяма услуга, която се задължавам да върна. Проблемът е, че не мога да ти кажа точната причина, поради която настоявам да изпълниш молбата ми. Уверявам те, че си имам причини, но ще се наложи да приемеш думите ми на доверие.

— Какво трябва да направя?

Валкирия се поколеба.

— Искам да вкусиш кръвта ми.

Усмивката на Сийлън замръзна на устните му.

— Шегуваш се.

— Дъск ме ухапа — продължи момичето. — Знаеш колко много искаше да ме убие, а когато имаше шанс да го стори, не се възползва от него. Не си ли се чудил защо най-злият вампир не ме разкъса онзи път на стадиона?

— Защото аз го спрях — рязко отвърна Сийлън.

— Не. Когато ти дойде, той вече ме беше блъснал далеч от себе си. Казал на Били Рей Сангуайн, че вкусил кръвта ми и… Не знам. Нещо станало, имало нещо в кръвта ми, което го накарало да си промени намерението. Желанието му да ме убие се изпарило. И той, и Били Рей решили, че ще бъде много по-жестоко, ако ме оставят да живея.

— Значи искаш от мен да ти кажа какво е това специално нещо в кръвта ти?

— Да.

— Дъск е стотици години по-стар от мен. Има способност да различава хиляди различни нюанси във вкуса, които аз дори не съм започнал да долавям. Дъск е гастроном. Аз — не.

— Можеш да опиташ.

— Няма смисъл.

— Сийлън, има нещо сбъркано в мен, как не разбираш? В личността ми се крие нещо страшно и Дъск го усети на мига, само при една леко ухапване. Ти нямаш неговия опит, но можеш поне да пробваш.

— Не съзнаваш какво ме молиш. Твърде опасно е.

— Свикнала съм с опасностите.

— За мен, Валкирия. Твърде опасно е за мен. Не знам как Дъск е съумял да се въздържи, но аз не съм толкова силен. Ако те ухапя, ще продължа да се храня от теб, докато умреш.

— Не ме хапи тогава. Ще си порежа пръста и ти ще близнеш една капка.

— Моля те, бъди така добра да си припомниш с кого точно разговаряш в момента. Има причина да ме причисляват към групата на чудовищата. Наистина ли мислиш, че да ме оставиш да вкуся капка от кръвта ти е добра идея? А? Не се ли сещаш, че това ще ме побърка? Една капка и ще искам и останалото. Всичкото.

— Ти имаш разум. Дори, когато се храниш, не губиш способността да разсъждаваш, нали? Не си животно.

— Точно това съм. Гледаш ме на дневна светлина и мислиш, че създанието, което виждаш, съм аз. Сийлън. Мислиш, че вампирът е нещо, което изпълзява само нощем, а после на сутринта си отива и Сийлън пак се връща на негово място. Все още не си разбрала, че вампирът е Сийлън. Това лице е маска. Тази кожа е камуфлаж. Под нея се крие моето истинско Аз, Валкирия. Не съм измъчена душа. Не съм потънал в размисъл романтически персонаж. Аз съм звяр и миг не минава, без да ме дави неутолимото желание да ти изтръгна гръкляна. Бездруго нито един друг вампир на света не иска да има нищо общо с мен и, честно да ти кажа, никак не ми се ще и детективът-скелет, и жадните му за отмъщение приятелчета да ме притиснат до стената веднага след като съм се нахранил от изстиналия ти труп. Безсмъртието си ми харесва. След известно време човек свиква с него.

Валкирия не сваляше поглед от вампира, но не продума и дума, наблюдаваше как гневът го напуска, докато малко по малко и той, и тя полека се превърнаха отново просто в двама души, застанали в мълчание сред парка.

— Знаеш ли — каза най-после момичето. — Това е най-дългата реч, която някога съм те чувала да изричаш.

Сийлън кимна.

— Тъкмо си мислех същото.

— Добре ли си?

— Малко ме заболя гърлото.

— Може би е добре да поседнеш, да не ти прилошее.

Той се усмихна и тя се усмихна в отговор.

— Наистина те моля да ми помогнеш.

Усмивката му изчезна.

— Не. Вече ти казах — не.

— Слушай ме сега. Работя върху нещо, върху един план, който може да ми реши проблема. Дори се надявам, че може да реши всичките ми проблеми. Работата е там, че е опасен. Много опасен. Може да ми струва живота. Не мога да го споделя нито със Скълдъгъри, нито с Танит, нито с Флетчър, защото те ще се опитат да ме спрат.

— Но с мен ще го споделиш, защото си мислиш, че аз няма да се опитам да те спра, така ли?

— Не. С теб също няма да го споделя. Преди обаче да се заема с изпълнението на този план, трябва да съм сигурна, че постъпвам правилно. Трябва да знам какво е разбрал Дъск за мен, какво е усетил в мен. Ако е нещо страшно — а аз си мисля, че точно така ще се окаже — тогава трябва да поема риска, защото той е единствената ми възможност за спасение. Ако обаче не е нищо страшно, забравяме за случая. Чисто и просто.

Сийлън се отвърна от нея и дълго мълча.

— Добре — каза най-после. — Но след като опитам кръвта ти, най-добрият вариант е никога повече да не се виждаме.

— Не драматизираш ли малко?

— Може би.

— Но това е глупаво. Защо да не трябва да се виждаме?

— Казваш го, сякаш ще ти липсвам.

— Разбира се, че ще ми липсваш. Ти си ми приятел.

— Нищо подобно.

Валкирия се намръщи.

— Не си ли ми приятел?

— Ти и аз никога не можем да бъдем просто приятели, Валкирия. Орисани сме или да не означаваме нищо един за друг, или всеки да е всичко за другия.

Валкирия се вторачи в него, мъчейки се да проумее думите му.

— Ъм…

— Красноречива както винаги.

— Ами… Сийлън, аз съм с Флетчър. А и харесвам Флетчър, не че искам да те нараня, но аз… Не знам какво чувствам към теб. Малко съм изненадана в момента, честно да ти кажа.

— Наистина ли никога не си си давала сметка какво чувствам аз към теб?

— Не, наистина не съм, наистина. Съжалявам, ако си си мислел, че разбирам.

— Ясно.

Валкирия го изгледа напрегнато и отстъпи крачка.

— Е, сега вече се чувствам ужасно.

— Не бива — каза Сийлън.

— Няма как да не се чувствам ужасно. Ти нали… Надявам се, не смяташ, че съм те подвеждала или нещо подобно.

Той поклати глава и наведе поглед към земята.

— Разбира се, че не. За всичко съм виновен аз.

— Никой за нищо не е виновен, Сийлън. Не си сгрешил в нищо. Просто, нали разбираш, аз съм с Флетчър и никога не съм дори и мислила… че ти си възможност за мен.

— Защото съм вампир — каза той кротко, но думите сякаш оголиха Чудовищната дамга на душата му.

— Да, и заради това — призна Валкирия. — Но най-вече, защото аз съм на шестнайсет години, а ти на… стотина.

— А! — поусмихна се вампирът. — Значи съм твърде стар за теб.

— Да, меко казано.

— И дълбоко в теб няма дори една частичка от сърцето ти, която да се чуди какво би било да си с мен?

Валкирия преглътна.

— Не съм… Не съм казала това…

— Наистина ли се нуждаеш от помощта ми?

— Да. Да, наистина.

— Добре — той пристъпи напред, сложи ръка на рамото й, а с другата отмести косата от шията й. — Отсега ти се извинявам, ако те заболи.

— Хапали са ме и преди — отвърна Валкирия и стисна зъби.

Сийлън я притегли към себе си и тя зачака. Когато беше толкова близо до Флетчър, чувстваше топлината на тялото му, топлината, която се излъчваше от него с всеки бърз удар на буйното му сърце, но от Сийлън не идваше никаква топлина. Той беше леден като камък. Устните му бяха на сантиметър от голата й кожа, но тя не чувстваше дъх. Пръстите на дясната му ръка бавно отдръпнаха яката на палтото, лявата се зарови в косата й. Валкирия зачака зъбите му. Студеното му тяло изведнъж се отпусна и вампирът отстъпи.

— Не мога — промърмори. — Ще те разкъсам — измъкна от якето си джобно ножче, разгъна острието и й го подаде. — Само една капка. Не повече, Валкирия, разбра ли? Трябва да мога да се справя с една капка. Надявам се.

Валкирия притисна стоманата във възглавничката на пръста си, примижа, когато проби кожата. Капка кръв бавно изби, момичето я пое с връхчето на ножа и го подаде на вампира. Сийлън се поколеба, после вдигна ръка до устните си и прокара език по острието. Бавно раздвижи челюст, докато вкусваше кръвта, после сгъна ножчето и го прибра. Движенията му бяха бавни и премерени; очите — затворени. Преглътна, облиза се като лъв, надвесен над антилопа с прекършена шия.

Валкирия изведнъж се преизпълни с желание да отстъпи по-далеч от него.

— Сийлън? — повика го тихо.

Но той вече беше върху нея, повдигна я от земята, понесе я напред, зъбите му бяха оголени, главата му посягаше към шията й. Тя се замята, гърбът й опря в кората на едно дърво, а той се дръпна от шията й и покри устата й, целуна я, устните му се впиха хищно в нейните. Целувката я слиса и й трябваше цял миг, преди да осъзнае, че отвръща, че го целува в отговор. Почувства как ръцете й се обвиха плътно около шията му, как тя цялата се притиска до гърдите му. После нещо проблесна в съзнанието й.

Единият й крак я отблъсна от дървото, а с другия направи марка и препъна вампира. Двамата паднаха едновременно, тя се изтърколи надалеч от него и скочи на крака. Отвори уста да проговори, но той вече я беше притиснал откъм гърба, студените му длани обръщаха лицето й към неговото за нова целувка. Валкирия прие, изведнъж се сгуши в него, остави слабостта да я изпълни до краен предел, а после силата отново се върна. Прекъсна целувката и го отблъсна.

— Това няма да се случи — издиша.

— Вече се случи — отвърна той, а очите му бяха потъмнели, жадни.

— Какво видя? Сийлън! В кръвта ми. Какво усети?

Той се усмихна.

— Нищо. Вкусих от кръвта ти и не усетих нищо в нея.

— Сигурен ли си?

— Не знам какво е разбрал за теб Дъск от едно ухапване, но аз не долових нищо специално. Единствената разлика между твоята и кръвта на останалите хора е… древната история.

— Какво имаш предвид?

— Кръвта ти е прастара. Линията ти потъва в миналото до дни на велика мощ.

— До Последния от Древните?

— Сигурно — той посегна да я погали и тя го плесна по ръката. Усмивката му стана отново широка и жадна. — Но всеки знае, че си наследница на Древните. Не разбирам защо на Дъск това му се е сторило като някаква важна новост.

— Може би е усетил нещо друго.

— Много е възможно. Промених си мнението.

— Относно кое?

— Относно това, че трябва да прекарваме повече време далеч един от друг.

— Сийлън…

— Сега смятам, че трябва да прекарваме повече време заедно.

— Мисля, че трябва да си вървя.

Валкирия понечи да го подмине, но вампирът се засмя и я сграбчи за лакътя. Тя се извъртя рязко и застина, лице в лице с него.

— Флетчър е едно момче — каза той тихо.

— Аз му викам „гадже“.

— С теб сме родени един за друг.

— Леле майко — отвърна тя. — Винаги ли гледаш на нещата толкова сериозно?

Сийлън я загледа, сякаш щеше да се засмее, но после се натъжи и се дръпна от нея.

— Казах ти — промърмори и отвърна очи, — невинаги успявам да… Невинаги се контролирам.

Валкирия използва възможността и се отдалечи бързо.

— Благодаря — подвикна през рамо.

Сийлън не отвърна.