Дерек Ланди
Тленни обвивки (55)

55.
Завръщането

Тесеракт не можеше да разбере от какво се оплакваха всички. Не беше чак толкова студено. В Русия беше студено. В някои части на Сибир вилнееше истинският студ. Ирландия през зимата му се виждаше близка до тропическия климат.

Нямаше търпение да се прибере у дома. Твърде много време беше пропилял тук, все отлагаше заминаването си. Но сега времето вече беше дошло. Трябваше да свърши само една последна работа и можеше да остави Ирландия завинаги зад гърба си.

Наблюдаваше Изтезанието от дни, но старецът никога не оставаше сам, особено на открито. Сик и Порша непрекъснато го придружаваха, понякога и Мадам Мист се присъединяваше към тях за малка разходка из улиците на Роърхейвън. Тесеракт нямаше желание да влиза в отново в схватка с четиримата едновременно, затова търпеливо чакаше.

Знаеше, че съществува подземен тунел, който води от определена точка на града директно до Убежището. Изтезанието на два пъти беше излизал от сградата на магьосническата щабквартира, без преди това да е влизал в нея. Тесеракт се прибра в камиона си, където отново подробно прегледа плановете на града и препрочете историята му. Никъде не се споменаваше нищо за подземен тунел.

Смени подхода и се съсредоточи върху най-близките сподвижници на Изтезанието. Както повечето от жителите на Роърхейвън, и Изтезанието беше роден другаде. Впоследствие се настанил да живее в града, уморен да толерира цивилизацията на смъртните, която се разпростирала и обхващала света като болест. Роърхейвън бил град на тесногръдието и предразсъдъците, дом за огорчените магьосници и бунтарите на общността. Изтезанието, а впоследствие и останалите Деца на Паяка, били посрещнати с отворени обятия.

Тесеракт се усмихна зад маската. В историята за миналото на Изтезанието се мяркаше и името на Вориен Скейпгрейс. Скейпгрейс също бил гражданин на Роърхейвън някога, но после и от тук го изхвърлили. Дори притежавал кръчма в продължение на няколко години.

Тесеракт сложи документите настрани и си избра нова маска от стената. Тази имаше нитове вместо вежди и продълговат процеп на мястото на устата. Шиповете по ръбовете й потънаха във възпалените рани на лицето му и руснакът излезе от дома си. Крачи в продължение на петнайсет минути и стигна покрайнините на града.

Под прикритието на нощта се запромъква по улиците. Движеше се толкова тихо, че дори онези, по чиито следи се прокрадваше, не го чуваха. Кръчмата беше тъмна, вратата — заключена. Руснакът счупи един прозорец на гърба на постройката и влезе. Откри капака на пода зад бара и се спусна по стъпалата надолу до обзаведените за живеене помещения. Лампите долу светеха, но квартирата мазе беше празна. Тесеракт зачака.

След малко по-малко от три часа се дочу шум от механизъм, едната от стените в съседната спалня се плъзна встрани. Тесеракт не помръдна. Стената се плъзна на мястото си, после се чуха стъпки, които спряха в малката гостна. Засвири музика. Тесеракт познаваше тази група, името им беше „Карпентърс“, не беше сигурен за заглавието на песента. Май беше „Царят на тишината“. Последната песен, която Изтезанието щеше да чуе през живота си. Тесеракт се надяваше да му е любима.

Тихо влезе в гостната, но когато прекрачи вътре, я завари празна.

— Не искам да те плаша — обади се иззад гърба му Скълдъгъри, — но съм насочил пистолет към главата ти.

Тесеракт се извъртя с протегната ръка и успя да блъсне ръката на Скълдъгъри точно в момента, в който детективът натисна спусъка. После удари ръката му още веднъж, пистолетът отхвърча, но в този момент скелетът направи марка и малко остана да събори руснака на килима.

— Просто се предай, а? — рече Скълдъгъри и го ритна. — Толкова ще ме улесниш!

Тесеракт улови крака му при втория ритник, но Скълдъгъри направи пирует във въздуха и се изскубна от хватката. Опита се да измести въздуха, но руснакът го блъсна и го избута назад. За това получи лакът зад ухото, зави му се свят, но успя да се удържи на крака. Скелетът му вкара две крошета в лицето, после един подъл удар в ребрата. Тесеракт усети как нещо в него изпука и изръмжа.

Скълдъгъри се изплъзна от първия му замах, блокира втория, но не можа да избегне третия. Тесеракт го сграбчи, натисна главата му надолу, за да го ритне с коляно, после бръкна с два пръста в лявата очна орбита на скелета и завъртя тялото му из цялата стая. Скълдъгъри се удари в дивана, преметна се и падна от задната му страна. Тесеракт го вдигна и тресна главата му в стената. Повтори още два пъти същото упражнение, докато се убеди, че детективът е окончателно замаян, после го пусна.

Чу шума от отместващата се стена и безшумно напусна гостната. От спалнята се появи Изтезанието, влезе в гостната и древните му очи се разшириха леко.

— Разбирам — произнесе старецът. — Няма смисъл да те разубеждавам, нали?

— Няма — призна Тесеракт. — Ти се опита да ме убиеш, а и не ми плати. Поведение, което не мога да приема.

— Трябваше да ти прережа гърлото.

— Да, трябваше.

Тесеракт притисна леко длан към челото на Изтезанието и раздроби черепа му. Тялото на стареца се свлече, руснакът го прекрачи. Чуваше движенията на Скълдъгъри, скелетът беше отново на крака, без съмнение и пистолетът беше отново в ръката му. Тесеракт се шмугна в спалнята, хлътна в тайната врата и забърза по мрачния коридор зад нея. След няколко мига чу тичащите стъпки на Скълдъгъри зад гърба си.

Тунелът беше дълъг и тъмен. Появи се наклон, Тесеракт започна да се изкачва, тъмнината отстъпи пред неопределен сумрак, в който се очерта друга врата. Тесеракт я отвори и се озова в един от широките коридори на новото Убежище. Инстинктът го тласкаше да се придържа към сенките, но коридорите напред изглеждаха по-светли, а това означаваше, че водят към изхода. Руснакът хукна натам.

Куршумът закачи палтото му в мига, в който Тесеракт чу изстрела. Хвърли се надясно и нахлу в някакво помещение. Не обърна внимание на магьосника вътре и се втурна към вратата на отсрещната стена.

Озова се в друга стая, пълна с кашони и неотворени сандъци. Сграбчи един захвърлен наблизо железен лост и се прилепи до стената вдясно от вратата. Скълдъгъри нахълта и Тесеракт го препъна. Скълдъгъри залитна и падна. Лостът го удари, скелетът изохка, но Тесеракт го изправи на крака само с един ритник. После замахна и го удари втори път с лоста, право в бузата. Скълдъгъри се олюля и отстъпи несигурно назад.

— Никой не ми е платил, за да те убия — изрече Тесеракт. — Легни на пода и не се изправяй повече. Не е нужно да умираш днес.

Скълдъгъри щракна с пръсти и в шепата му лумна пламък. Тесеракт замахна пак и лостът тресна детектива между очите. Скелетът падна като покосен. Светлината в стаята примигна и Тесеракт се смръщи. По стените се носеха сенки, надигаха се от ъглите, пълзяха по пода. Руснакът се огледа, за да види кой ги призовава. Сенките се обвиха около тялото му като гигантски нокът, чието острие потъна дълбоко в гърба му и рязко дръпна плътта му. Руснакът се завъртя и за момент помисли, че дори ще има сили да остане прав. Краката обаче го предадоха и той рухна.

Някога познаваше човек, който му беше казал, че човешкият живот виси на косъм, че нещата в света се променят само за миг. Тесеракт, както и всички хора по земята, отлично знаеше, че това е истина. Сещаше се за нея всеки път, когато му беше нужна секунда, за да отнеме нечий чужд живот. Знаеше също така, че е само въпрос на време, преди косъмът и на неговия живот да се прекъсне също така бързо. Сенките бяха разкъсали тялото му отвътре. Тесеракт усети как самите му органи спират да работят, един по един.

В стаята беше тихо. Магьосникът от съседното помещение, онзи, когото беше подминал на идване, очевидно беше избягал. Тесеракт се съмняваше наоколо да има някой друг, зает със среднощни задачи. Все пак Убежището още не работеше на пълни обороти. За това щяха да бъдат необходими още няколко седмици.

Видя как Скълдъгъри посегна към пистолета си, прибра го, после се надигна от пода и се изправи. След миг зърна падналия Тесеракт, плувнал в локва от собствената си кръв. Детективът килна глава настрани, както правеше винаги, когато беше объркан и заинтригуван. После вдигна поглед и се втренчи в нещо зад руснака.

Тесеракт чу стъпки, но не можеше дори да мръдне глава. Гледаше само Скълдъгъри. Видя как скелетът бавно започна да отстъпва.

— Не — рече Скълдъгъри.

После стреля три пъти бързо едно след друго. Стъпките дори не забавиха хода си.

Сега Тесеракт видя как някой, облечен в черно, бавно прекрачи напред и изплува на ръба на периферното му зрение. Сянка се изстреля напред и изби пистолета от ръката на детектива. Скелетът се опита да измести въздуха, но друга сянка блъсна замахващата му ръка в последния момент. Скълдъгъри нападна, черната фигура го изчака да наближи, после пусна сенките.

Те се плъзнаха под дрехите на Скълдъгъри — Тесеракт ги виждаше как изпълват пространството зад костите на детектива там, където някога е била плътта му, виждаше ги как се въртят вътре, как пъплят. Бяха вътре в самия скелет, обвиваха костите му, течаха между ребрата, а Скълдъгъри запищя в агония, когато сенките го повдигнаха от пода. Мрак бликна и потече от отворената уста на детектива, от празните му очни кухини, запросмуква се от ръкавите му и между копчетата на ризата му. Тялото на Скълдъгъри беше напълно сковано, докато тъмнината го опипваше отвътре, кънтеше само писъкът му.

Фигурата в черно наблюдаваше неподвижно, оставяйки сенките да вършат цялата работа. После всичко приключи. Скълдъгъри падна на земята, а сенките се оттеглиха и потънаха обратно в бронята, която господарят им носеше.

— Не може да си тук — изрече Скълдъгъри. — Ти умря. Ти си мъртъв.

Изглежда фигурата каза нещо в отговор, но Тесеракт не чу нито дума.

— Това е лудост — отвърна Скълдъгъри. После напрегна всичките си сили и застана на четири крака. — Не може да си тук. Това е… Не може да си тук.

Мъжът с черната броня бавно заобиколи детектива, който продължаваше да клати глава, сякаш да прогони истината, която не искаше да приеме.

— Ти си мъртъв. Не може да си истински. Ти си мъртъв.

Фигурата спря, а Скълдъгъри вдигна очи към лицето й, сякаш слушаше. На Тесеракт му се стори, че долавя тих шепот, после детективът изрева от ярост и скочи на крака. Юмрукът му удари фигурата, под удара плисна експлозия от мрак, вълна от сенки заля стаята, после всичко изчезна.

Тесеракт примигна, зрението му се поясни. Скълдъгъри стоеше на пода на колене, с отпусната на гърдите глава. От фигурата в черно нямаше и следа.

Руснакът направи гримаса от мъка и се обърна тежко на другата си страна. Бавно, много бавно се изправи на крака. Вече не чувстваше болката в гърба. Краката му губеха чувствителността си. Осъзнаваше колко кръв е изтекла от тялото му. Съзнанието му не се спря върху нито една от тези мисли. Вместо това той бавно се обърна към вратата и закрачи. Всяка стъпка беше отделна битка.

— Спри — произнесе Скълдъгъри зад гърба му.

Тесеракт спря. Не се обърна. Не беше необходимо. По звука се ориентира къде е застанал скелетът, най-вероятно отново с пистолет в ръката.

— Кой беше това? — попита руснакът.

— Никой.

— Раната на гърба ми казва друго. Познах бронята. Това е същата броня, която барон Венгос носеше преди три години, нали? Но човекът тук не беше барон Венгос.

— Арестуван си.

Под маската Тесеракт се усмихна.

— Аз съм мъртъв, детективе. Ако извадя късмет, ще живея още няколко минути. Той ме уби, а методът му беше изключително ефективен, не мислиш ли? Много ми се иска да узная поне името му. Той представи ли се?

— Представи се.

— И като кого се представи?

За момент Скълдъгъри помълча, после отвърна:

— Каза, че е лорд Вайл.

Тесеракт изскърца със зъби, после се пообърна настрани, за да погледне детектива през рамо. Скълдъгъри наистина стоеше зад гърба му, но държеше пистолета отпуснат надолу.

— И къде е убиецът ми сега? Или ти го срази с един могъщ удар?

— Отиде си. Не знам къде е. Ударих го и той… изчезна.

— Какво ти каза?

— Има ли значение?

— Наистина бих искал да узная.

Скълдъгъри поклати глава. Тесеракт почака, усещайки как безценните секунди живот изтичат от него съвсем, съвсем бавно. После Скълдъгъри заговори отново, а гласът му прокънтя кухо:

— Каза, че ще се върне за нея.

— За Валкирия?

— Сега трупа сили. Когато стане достатъчно силен, ще се върне и ще я убие. Каза, че ще убие Вестителя на смъртта, а после и всички други некроманти.

— И защо е решил да каже това точно на теб? Ти какво общо имаш с намеренията му?

Скълдъгъри не отговори. Бавно заизважда празните гилзи от револвера.

— Знам всичко за теб — тихо каза Тесеракт. — Правя си досие за всеки, срещу когото има вероятност да се изправя. Знам всичко за теб и затова ми е известно, че не съществува документиран случай, при който ти и лорд Вайл някога да сте се срещали преди днешния ден.

— Това е вярно — отговори Скълдъгъри. Започна да слага нови патрони в пълнителя.

— Никога не си се бил с него. Никога не си се изправял срещу него очи в очи. Когато той се е появил, теб те е нямало. Защо си решил точно тогава да те няма? Знаел си що за сила приближава?

— Мислиш си, че знаеш всичко за мен — отвърна скелетът, — но грешиш.

Още един патрон се плъзна в гнездото си.

— Ти се страхуваш от Вайл, нали, детективе? Познавам страха. Достатъчно често сам съм го изпитвал, още по-често съм го вдъхвал у другите. Ти се ужасяваш от Вайл толкова силно, че си побягнал и си се скрил при предишното му идване. Чудя се, дали и сега ще избягаш?

Скълдъгъри с щракване затвори барабана на пистолета.

— Никакво бягство няма да има. Вече не. Ще остана и ще се бия.

— Та, каква е връзката ти с лорда? Защо се боиш от него? Каква власт има той над теб?

Скълдъгъри вдигна пистолета и запъна предпазителя.

Тесеракт бавно вдигна ръце към каишките, които придържаха маската към главата му и схванатите му пръсти неумело ги откопчаха. Маската се откачи, руснакът я остави да падне, усети хладния въздух върху съсипаното си лице. Стана му толкова хубаво. Прииска му се да се засмее.

— Последното желание на един умиращ — каза. — Отговори ми сега, детективе. Бил си убит, после си се завърнал. Знаеш ли как изобщо се е случило това? Познаваш ли някой. Който е достатъчно могъщ, че да отблъсне смъртта, истинската смърт? Некромантията ли те върна от мъртвите, Скълдъгъри? Лорд Вайл ли те върна?

Облеченият в ръкавица пръст на Скълдъгъри се сви около спусъка, но преди да го натисне, краката на Тесеракт отново го предадоха и той залитна. Подпря се на стената, като тежко удари рамото си и бавно се плъзна надолу. Нищо не го болеше, което беше добре, защото вече усещаше как гниещата болест пъпли по лицето му. Когато вдигна очи, видя, че скелетът е прибрал пистолета в кобура.

— Няма ли да ме убиваш?

— Само ще си похабя куршума.

— Съзнавам, че нямам право да те моля, но би ли бил така добър да ми помогнеш да изляза навън? Почти съмна, много искам да усетя слънцето върху лицето си.

Скълдъгъри наклони леко глава. После прекрачи напред, наведе се и преметна лявата ръка на Тесеракт около рамото си, после се изправи и вдигна руснака от локвата кръв.

— Проблемът, когато човек живее много, много дълго — рече убиецът, когато Скълдъгъри го поведе бавно към вратата, — е, че свиква да е жив. Гледаме как смъртните стареят, вехнат и умират край нас, гледаме как светът се променя и руши…, но каквито и трудности, болки и страдания да ни сполитат, избираме да продължим да живеем. Само по навик, мисля.

— Сега като те опознах, виждам, че си доста приказлив — отбеляза Скълдъгъри.

— Имам котка. Вкъщи.

— Знам. Когато уби Давина Мар, видях котешки косми по ревера на палтото ти.

— Нищо не ти убягва, а? Тя си няма име. Казва се просто Котка. Когато седна, се свива на гърдите ми и заспива. Надявам се, че няма да й е мъчно за мен. Защото на мен ми е мъчно за нея.

Излязоха в студената утрин. Зората щеше да изгрее всеки момент. Скълдъгъри намери една пейка и внимателно сложи Тесеракт да седне с лице към безмълвното езеро, загледан в далечината, към хоризонта. После седна до него.

— Съжаляваш ли за нещо? — попита детективът.

— Съжалявам, че преди минути ме раниха смъртно.

— Разбираемо е.

— Като изключим това, не съжалявам за нищо. Живях. Убивах. Моят живот си беше мой.

Гниенето се просмукваше в тялото му. Обърна ръка с дланта нагоре. Зарадва се, че не вижда добре в сумрака. Усещаше как плътта му се подува на мехури и бълбука, сякаш нещо в него вреше. Усилието да вдигне глава отново беше колосално.

— Ами ти? — попита. Не говореше, по-скоро мърмореше едва чуто. — Съжаляваш ли за нещо?

— За много неща — отговори Скълдъгъри.

Дъхът на Тесеракт дращеше дробовете му.

— Това му е хубавото да бъдеш жив. Можеш да поправиш миналите грешки.

— Или да натвориш чисто нови.

Тесеракт опита да се усмихне, но не му стигнаха силите. Главата му се отпусна, но Скълдъгъри леко я повдигна пак нагоре. Слънцето проблесна над хоризонта, лъчите му грейнаха и пронизаха небето с ивици оранжева и аленочервена светлина.