Дерек Ланди
Тленни обвивки (54)

54.
Врагове

— Топлото — обади се майката на Валкирия. — Топлото!

Татко й изскочи в антрето и момичето го чу да затваря входната врата, за да спре течението. Валкирия не можеше да откъсне поглед от Танит.

— Какво правиш тук?

— Колата ми се повреди — усмихна се Танит. — Спомних си, че ми беше разказвала, че живееш тук, та си помислих, дали да не се отбия да почакам на топло, докато дойдат да ме вземат. Ти как си? Изглеждаш ми малко шокирана.

Таткото на Валкирия се върна в гостната.

— Не минаваш през турски гробища! Заклевам се, Танит, не знам на кого се е метнала.

Танит се разсмя.

— Не се тревожи, Дез, в училище е същата. Може да съм учителка само по заместване, но съм прекарала с техния клас достатъчно време, за де се убедя, че Стефани влиза и излиза от стаите така, сякаш вратите ще се затворят сами зад гърба й.

Всички се изкикотиха, с изключение на Валкирия.

— Танит — попита майка й, — ти зарази ли се с този Вирус на лудостта? По новините звучеше ужасно!

— О, Мелиса, ужасно си беше! Аз не, но съседът ми се зарази! Направо откачи. Слава Богу, не нарани никого, но беше толкова страшно! Точно като по телевизията. Но вече оздравя, горкичкият.

— Било е организирано нападение — каза бащата на Валкирия. — Такива неща не се случват по естествени причини. Който и да го е виновникът, е използвал Ирландия като опитно поле. Сега е ред на Америка, ще видите. Или на Лондон.

Съпругата му поклати глава.

— Някои хора казват, че всичко се дължало на халюциногенни вещества, сипани в централните водоизточници. Смятат дори, че е било дебелашка шега. Шега, представяш ли си!

— Сигурна съм, че си права — кимна Танит. — Но беше направо кошмарно преживяване. През цялото време не посмях да си подам носа от къщи, камо ли да изляза!

— Умно си постъпила.

— О, извинявайте — каза изведнъж Танит, измъкна телефона си от джоба и погледа екрана. — Превозът ми е тук.

— Много бързо.

— Това им е хубавото на гаджетата — идват веднага, щом им звъннеш. Не съм много сигурна как да се върна при колата си обаче, просто завих по една от тия улички…

— О, сигурна съм, че Стефани няма да има нищо против да те изпрати.

— Разбира се — рече Валкирия. — Готова ли си да вървим? Да вървим, хайде.

Танит се изправи и отново се усмихна.

— Няма търпение да разкара учителката от вкъщи! Дез, Мелиса, много ви благодаря за гостоприемството. Надявам се да се видим на следващата родителска среща.

Докато родителите й се сбогуваха с гостенката, Валкирия побърза да я избута навън.

— Ако възнамеряваш да ме подпалиш — рече й тихо Танит, — предлагам ти да изчакаш, докато завием зад ъгъла.

Валкирия хвърли поглед зад гърба си. Татко й стоеше на стълбите и гледаше след тях. Продължи да изпуска топлината от къщата още няколко секунди, след това се прибра и затвори вратата зад себе си.

Валкирия на секундата се дръпна от Танит.

— Защо си дошла?

Танит продължи да крачи, принуждавайки по този начин момичето да крачи подире й.

— Ние сме приятелки, Вал. Просто ми се прищя да се отбия, да ти кажа „здрасти“.

— Гастли е Старейшина. Накарал е всички ни да мислим по какъв начин можем да ти помогнем.

Танит се усмихна.

— Че откъде ви хрумна, че ми е нужна помощ? Погледни ме — не ти ли изглеждам щастлива?

— Ти си Останка.

Завиха зад ъгъла и продължиха към кея. Вече никой от къщата не можеше да ги види.

— А ние, Останките, сме щастливи създания — отвърна Танит. — Значи Гастли е станал Старейшина, а? Е, радвам се. Никак не ми се искаше да прекара остатъка от живота си съвсем сам в онази жалка шивашка работилничка. Сега може би ще срещне някое добро момиче, ще се устрои…

— Той те обича.

— Той е една душичка.

Валкирия спря на място.

— Какво искаш, Танит?

Танит също спря и се обърна:

— Дошла съм да ти кажа, че няма да убия родителите ти. Защото ти за това се тревожиш, нали? Е, недей да се тревожиш повече. Току-що ми се беше отворила прекрасна възможност да ги убия, но аз не ги убих. Всъщност, смятам изобщо да оставя семейството ти на мира.

— Защо?

— През последните дни обладавах телата на няколко различни хора. Бях Финбар, Страха, Тесеракт. И трябва да ти кажа — само не ме разбирай криво — че май предпочитам да си бъда аз. Предпочитам да си бъда Танит. Просто съм по-красива, сещаш ли се? И ухая хубаво. Когато обаче бях Финбар, получих видение за теб, видях те в бъдещето, и страшно се развълнувах. Започнах да обмислям различните начини, по които ние, Останките, можем да ти помогнем. Отначало решихме, че трябва само да те боготворим, после опитахме да те обладаем, но не се получи. Случайно да си говорила с други долавящи напоследък? Знаеш ли, че те все така продължават да получават видения за Даркесата? Каквото и да си сторила, Вал, явно не си успяла да промениш бъдещето. Запечатала си името си, но единственото, което си гарантираш по този начин, е, че утре съвсем сама ще избереш да направиш съзнателния избор да избиеш всичко живо, а не просто да се подчиниш на нечий чужд контрол, защото контрол над тебе вече не е възможен. Това означава, че по собствената си свободна воля ще убиеш родителите си. Ето, вече сигурно се досещаш защо нямам намерение да наранявам никого от семейството ти. Искам нещата да се развият по естествен начин, искам да се случат така, както им е предопределено да се случат. А това значи, че засега родителите ти трябва да останат живи и здрави, за да са готови за времето, в което ти ще си ги убиеш собственоръчно.

— А ти какво ще правиш? — попита Валкирия. — Просто ще седиш и ще чакаш момента, за да му се насладиш?

— Е, аз не съм от ония, дето седят и чакат, нали си ме знаеш. Спокойно, имам намерение да се забърквам в най-различни неприятности. Ще те насочвам в правилната посока, ще те подбутвам непрекъснато. От време на време ще получаваш от мен по някой неочакван тласък, не много силен, но достатъчен, че да си припомняш кой е твоят истински път в живота.

— Никога няма да стана Даркесата.

— Ти вече стана Даркесата, Вал, беше Даркесата в продължение на три минути и беше прекрасна. Аз разбрах защо Даркесата се обърна срещу моите братя и сестри. За нея всички са равни, всички са достойни за убиване, тя не прави разлика между жертвите си. Даркесата е чистата, истинната сила на разрушението. Следващият път, когато тя се появи, аз имам намерение да съм наблизо.

— По-скоро ще умра — отговори Валкирия. — Ще се самоубия.

— Не — каза Танит. — Няма да се самоубиеш.

— По-скоро бих умряла, отколкото да нараня семейството си.

— Така е, но няма да се самоубиеш. Просто не си такъв тип.

— Нямаш представа какъв тип съм.

— Е, и да нямам представа, скоро ще разберем точно каква си — усмихна се Танит. — Между другото, как е моето семейство? Другото ми семейство?

— Останките са пленени и заключени. Намерихме ново място, където да ги държим. Никога няма да ги откриеш.

— Може пък и да ги открия. Тепърва предстои да разберем. Всеки трябва да има нещо, което да очаква с нетърпение. Засега, тук и сега, можем само да се наслаждаваме на времето, което ни е отредено — Танит разпери ръце. — Прегръдка?

Валкирия не помръдна и русата магьосница скръсти ръце.

— Наистина трябва малко да се отпуснеш, Вал. След като споделих съзнанието на това тяло, аз се отпуснах напълно. Сега единственото, което искам, е да се забавлявам.

— Танит — каза Валкирия, — моля те. Ние сме ти приятели. Аз съм ти приятелка. Обичам те като сестра.

— И аз те обичам, Вал. Истински и искрено. Когато аз си бях самичка в тялото, без Останката, ти беше най-любимият ми човек в целия свят. Бях готова да умра за теб. А сега, когато Останката е с мен, те обичам още повече. Сега бих убила заради теб.

Валкирия не издържа. Сълзите потекоха от очите й.

— Знам, че не искаш да нараниш никого.

— Не — нежно се усмихна Танит. — Напротив. Много, много искам да наранявам.

— Искам си приятелката обратно. Искам си сестричката. Не искам ти да бъдеш врагът.

— О, Вал, само след няколко седмици ще си имаш друга сестричка, истинска сестричка. Тогава вече няма да ме помниш и няма да имаш нужда от мен. А с мен всичко ще бъде наред. Лесно се сприятелявам. Като стана дума за това, искам да се запознаеш с новото ми гадже.

Стената на къщата до тях се напука и започна да се рони, а миг по-късно от нея излезе Били Рей Сангуайн. Валкирия инстинктивно отстъпи назад, но американецът не я и погледна. Танит се обърна към него и двамата страстно се целунаха, от което Валкирия усети как цялата изстива отвътре. Актът, простият акт на целувката, беше по-въздействащ от всяка демонстрация на насилие. Танит вече я нямаше. Тя си беше отишла.

— Не се разстройвай толкова — обади се Сангуайн и Валкирия осъзна, че той й се хили по обичайния си начин. — Аз ще се грижа за нея.

— Благодаря ти, мили — рече Танит и сгуши глава в извивката на рамото му. — Хайде да си ходим вече, а?

— Веднага, зайче-байче, стига да носиш от ония, хубавите обезболяващи.

Танит бръкна в джоба си, извади едно обезболяващо листо, тексасецът го пъхна в устата си и задъвка.

— Окей — рече. — Готов съм.

Валкирия ги видя как пристъпиха до стената, пред ръката на американеца плъзнаха стотици малки пукнатини. Сангуайн мина пръв и стената го глътна.

— Ще те търсим — каза Валкирия.

— Знам — отвърна Танит. — Нали затова са приятелите? О, Вал? Честита Нова година.

После тя също потъна в стената и Валкирия остана сама.