Дерек Ланди
Тленни обвивки (52)

52.
Новогодишната нощ

Ирландия беше под карантина, всички полети от и за страната бяха отменени. Корабите и фериботите не пътуваха, дори рибарските лодки нямаха право да напускат пристанищата. Европа беше нащрек даже сега, когато вече беше открита ваксина срещу така наречения Вирус на лудостта. Учените му бяха дали някакво, друго, техническо име, но тъй като и те нямаха ни най-малко понятие откъде изобщо беше тръгнала заразата, никой не си правеше труда да помни термините им.

Малка група изследователи беше налучкала формулата на ваксината и сега обираше цялото внимание и похвалите на световната общественост. Тези лекари бяха спасили страната от странен, тайнствен нов патоген, смутил учените по целия свят. Заразата беше избухнала, после беше отшумяла, а медицината постепенно беше успяла напълно да я заличи.

Някои смятаха, че е ставало дума за терористична атака. Други мислеха, че са тайни правителствени експерименти мнения, които определено вгорчиха живота на държавните служби. Имаше ранени хора, материални щети, масова амнезия. Броят на загиналите беше много по-малък от потенциално предвидения — факт, за който всички бяха благодарни. Но за посрещането на тази Нова година нямаше да има никакви партита и празненства. След последните няколко дни на цяла Ирландия й се искаше да се свие на кълбо и да се спотаи в тишината на спокойствието.

Валкирия от своя страна не чувстваше дори благодарност. Беше ужасно студено, жестоко, безмилостно студено, а Роърхейвън беше последното място, където й се искаше да посрещне новогодишната нощ. Копнееше да се прибере отново у дома, където беше прекарала последните дни, грижейки се за родителите си.

Скълдъгъри беше уредил група Секачи да осигурят охраната на семейство Еджли, в случай, че на Танит й хрумнеше да се отбие в Хагард, но въпреки това Валкирия се тревожеше и изобщо не беше в настроение да кисне в Роърхейвън и да гледа как големите си играят на политика.

Убежището в магьосническия град представляваше лабиринт от коридори, които се виеха спираловидно от периферията към центъра на постройката. Тя беше по-малка от старото дъблинско Убежище, никой не се беше погрижил да я направи приветлива, нито пък — както се оказа впоследствие — да я отопли по какъвто и да било начин. Тежки врати водеха до помещения с най-разнообразни размери и предназначения. Повечето коридори тънеха в мрак, а други бяха осветени, но толкова слабо, че и в тях човек можеше спокойно да си извади очите.

Пристигнаха пред централното помещение. Скълдъгъри бутна двойната врата, Валкирия и Гастли пристъпиха след него. Ревъл им кимна за поздрав, но не прекъсна разговора си с Джофри Скрутинъс и Филомена Рандъм. Валкирия видя много познати лица, които беше мернала още на предното събрание, когато бяха избирали Върховен маг. Всички мълчаха и изглеждаха много уморени.

Некромантите стояха, както винаги встрани от останалите, и си приказваха само помежду си. Отдясно на тяхната група съвсем сам се беше изправил Изтезанието. Общото настроение беше погребално. Очите бяха сведени към пода. Хората избягваха да срещат погледите си. Атмосферата беше натежала от срам, съжаление и вина.

Коривъл Двойни беше сред загиналите. Остана неизвестно кой го беше убил — практически вече беше невъзможно да се установи истината за смъртта му. Този факт обаче беше пратил всички планове на магьосническата общност на кино. Валкирия не познаваше Двойни толкова отдавна, колкото останалите, но също чувстваше силно загубата му. Всички бяха гледали на Коривъл като на нова надежда, като на лидер, достатъчно силен да убеди международната общност, че ирландското магическо общество може да отстоява позициите си без ничия помощ. А сега тази надежда се беше стопила.

Постепенно разговорите стихнаха. Ревъл се прокашля:

— Ами, да започваме. Добре дошли на всички. Миналата седмица преживяхме много и аз съм неимоверно щастлив да видя толкова много от вас днес тук. Изгубихме приятели, изгубихме роднини, видяхме как цялата ни страна затъва в кошмар, от който можем само да се надяваме, че ще се възстанови. Разбира се, не можем да си позволим лукса да губим време в жално близане на рани и оплакване на загиналите. Намираме се в извънредно положение. Доверен източник в немското Убежище ме осведоми, че през няколкото дни, в които ние тук се борехме да овладеем положението, международната общност, начело с американските магьосници, е била в пълна готовност да връхлети и да ни спаси от самите нас. Да, окуражаващо е да мислим, че имаме приятели по света, но трябва да сме наясно, че ако те ни бяха дошли на гости, едва ли щяхме да бъдем в състояние изобщо да ги изгоним.

— Значи трябва да обединим силите си колкото е възможно по-скоро — изкоментира Скрутинъс. — От тук пък следва, че трябва да изберем нов Съвет на Старейшините.

— Гласуване — изрече Шакра. — Веднага. Тази вечер. На фона на случилото се сега трябва да демонстрираме сила и решителност.

— Ърскин — намеси се Скълдъгъри, — очевидно е, мисля, че трябва да изберем теб за Върховен маг.

Ревъл трепна:

— Моля?

— Съгласен съм със Скълдъгъри — каза Гастли. — Ти разбираш от политика, знаеш как се играе тази игра. Всъщност, аз съм на мнение, че международната общност би работила с теб с по-голяма готовност, отколкото с Коривъл. Ти беше негова дясна ръка от години, споделяш някои от възгледите му, но не си толкова краен.

Ревъл уморено потърка челото си.

— Дали ви интересува фактът, че аз изобщо нямам интерес да се ангажирам с тази задача?

— Не ни интересува — отговори Скълдъгъри. — Отчаяните времена изискват отчаяни мерки.

— Гласуваме — каза високо Скрутинъс. — Кой е „за“ Ревъл да стане Върховен маг?

Десетки силно изречени За изпълниха помещението.

Ревъл въздъхна.

— Добре. И за да останем в духа на отчаяните мерки, Скълдъгъри ще заеме поста на първи Старейшина в Съвета.

Скелетът поклати глава.

— Няма да стане.

— И защо ти да можеш да отхвърлиш предложената позиция, а аз да не мога?

— Защото аз съм аз.

— Имам предложение — проскърца Изтезанието. Всички очи се обърнаха към него. — Ние вече отстъпихме нашата сграда за общите нужди на Убежището, а вие приехте с благодарност тази щедрост от наша страна. Въпреки това гражданите на нашия прекрасен град вече изразиха пред мен някои свои опасения. Те чувстват, че тук се злоупотребява с нашата добра воля и желанието ни да сътрудничим.

— Продължавай — каза Ревъл с подозрение в гласа.

— Нашето мнение е, че Съветът на Старейшините трябва да се състои от трима магьосници с коренно различни способности. Твърде дълго нашите Старейшини бяха избирани така, че да мислят по еднакъв начин, да споделят сходни възгледи и предубеждения. Ако Ърскин Ревъл наистина е вече наш Върховен маг, аз настоявам негов първи Старейшина да стане Мадам Мист.

Ревъл направо подскочи:

— Но Мадам Мист е Дете на Паяка.

— Също като мен — изрече Изтезанието. — И по тази причина не може да бъде Старейшина, така ли?

— Не, нямах това предвид, просто… Децата на Паяка винаги са били прикрити и саможиви. Дори повече от некромантите.

Изтезанието закима бавно, като някакъв стар мъдрец.

— Време е да променим поведението си. Мадам Мист не просто ще представлява жителите на Роърхейвън — а вие се нуждаете от тяхната подкрепа, не отричайте! — но ще защитава интересите на всички, които в последно време бяха пренебрегвани.

— В Убежището се зачита мнението на всички! — контрира Ревъл.

— Мадам Мист ще се погрижи тази безценна традиция да продължи — отвърна Изтезанието. — Съжалявам да го кажа, но този въпрос не подлежи на обсъждане. Ако молбата ни бъде отхвърлена, ще бъдем принудени да оттеглим всяка друга помощ, която сме предложили досега, а вие ще трябва да напуснете тази сграда.

— Това е изнудване — обади се Флеъринг. — Няма начин общността да приеме подобно поведение.

— Извинете ни за момент — намеси се Скълдъгъри и привлече вниманието на всички върху себе си. После дръпна настрани Ревъл, Гастли и Валкирия.

— Не можеш да обмисляш сериозно предложението му! — прошепна остро Ревъл. — Не може да очакваш от мен да работя рамо до рамо с Мист!

— Те планират това от самото начало — отговори Скълдъгъри. — Още когато ни предложиха сградата, знаехме, че има уловка.

— Мист е нещо повече от уловка! — каза Ревъл.

— Съветът ще има нужда от нея, за да може изобщо да оцелее в Роърхейвън.

— Ако Децата на Паяка са замислили това отдавна — намеси се Валкирия, — значи просто се придържат към предварителния си план. Възможно ли е да знаем това и да приемем предложението им? Спомни си, става дума за Изтезанието, за Бога!

Скълдъгъри поклати глава.

— Не. Планът е бил Мист да стане Старейшина заедно с Ърскин под ръководството на Коривъл Двойни. Положението обаче се промени междувременно. Сега Ърскин е Върховен маг, така че какъвто и да е бил първоначалният план на Паяците, сега се налага да го преосмислят.

— Значи е задължително вторият Старейшина да е на наша страна — намеси се Гастли. — Той ще следи Мист да се държи прилично.

— Точно така — каза Скълдъгъри. — По тази причина този втори Старейшина трябва да бъдеш ти.

Очите на Гастли се разшириха.

— Да не си полудял?

— Че защо не? Хората те обичат, уважават те, всеки знае за смелостта ти на бойното поле. Това е твоят шанс да оставиш следа в историята.

— Аз не съм политик — каза Гастли. — Аз съм шивач.

— Ами можеш да шиеш костюми в свободното си време, но, право да ти кажа, имаме нужда от теб в Убежището. Не ми отказвай.

Ревъл кимна тържествено.

— Съдбата те зове, приятелю мой.

— Не е съдбата, вие двамата ме зовете. И ако смелостта на бойното поле ви е основният критерий, защо не помолите Антон или Векс, или някой друг от Мъртъвците? В групата не влизахме само ти, аз и Скълдъгъри, ако не си забравил.

— Антон Страха плаши хората, а Декстър Векс е на другия край на света и си гледа приключенията.

— Гастли, помисли само какво означава твоят избор — продължи Скълдъгъри. — Когато станеш Старейшина, ще можеш да откриеш Танит, да я заловиш, без да я нараниш, да я прибереш тук, а после да назначиш екип от специалисти, които да измислят начин да извадят Останката от нея. Кой друг, ако не ти, би се занимавал изобщо с тази задача? На кого му пука въобще за нея?

Гастли затвори очи.

— Добре.

— Е? — попита Изтезанието, когато групичката се върна при останалите. — Достигнахте ли до някакво решение?

— Да — отговори високо Ревъл. — Ще трябва да се срещна с Мадам Мист и да обсъдя с нея широка гама от важни въпроси, но ясно заявявам, че за мен ще бъде чест да работя заедно с нея, стига, разбира се, никой да не възразява срещу нашата номинация за втори Старейшина. Предлагаме това да бъде Гастли Биспоук. Не? Няма възражения? Отлично. В такъв случай, нашият нов Съвет на Старейшините вече е налице. Мисля, че аплодисментите са задължителни.

Всички заръкопляскаха, Валкирия също. Почака да поемат към изхода, издебна да остане насаме със Скълдъгъри, преди да заговори:

— Възможно ли е? — попита го тихичко. — Да помогнем на Танит?

— Не — отвърна скелетът. — Доколкото познаваме Останките, онази, която я облада, вече се е свързала с тялото й завинаги. Не можем да й помогнем. Вече не.

— Значи ти излъга Гастли.

— Гастли отлично знае истината — рече Скълдъгъри и в гласа му се прокрадна тъга. — Просто не иска да я приеме.

 

 

Флетчър чакаше отвън. Когато Скълдъгъри се отдалечи, той подаде на Валкирия чифт слънчеви очила.

Тя се смръщи.

— Къде отиваме?

— В Австралия — усмихна се момчето и я хвана за ръка. В следващия миг вече стояха насред зелен парк под утринното слънце на Сидни. Срещу блясъка му не помагаха дори очилата, а жегата блъсна Валкирия като юмрук.

— Леле! — възкликна тя.

Завъртя се, видя двойки и семейства с деца да се разхождат спокойно. Видя върховете на сградата на Операта, скрита зад дърветата, после се обърна и впери поглед в белия град.

— Стори ми се, че имаш нужда от малко промяна — каза Флетчър и също си сложи тъмни очила.

Валкирия съблече палтото си и седна на тревата, после легна по гръб и се усмихна широко, напук на всички ужаси, които се бяха случили през последните дни.

— Трябва по-често да те карам да ме водиш на такива места — каза момичето. — Късите панталонки и банския, и… съм готова.

Флетчър седна до нея.

— Как ще обясниш на вашите, че си хванала тен посред зима?

— Сигурна съм, че ще измисля нещо.

— Защо тогава?

— Какво защо?

— Защо не ме караш по-често да те водя на такива места?

— Не знам. Трябва да те карам. Не знам. Непрекъснато съм заета.

— Е — засмя се момчето, — или това е истинската причина, или просто предпочиташ да си прекарваш времето със Скълдъгъри, а не с мен.

— Знаеш, че това не е вярно.

— Наистина ли?

— Е, отчасти е вярно — призна Валкирия.

Флетчър кимна.

— Не те виня, сериозно. Скълдъгъри никога не ти е посягал, никога не би го сторил. А аз ти посегнах.

Усмивката на Валкирия се стопи.

— Не беше твоя вината.

— Да, но го сторих.

— Но не си спомняш нищо, нали?

— Това означава ли, че не трябва да се чувствам виновен?

— Всички се чувстваме виновни, Флетчър.

Момчето вдигна очи към нея, но тя не издържа и отвърна поглед. Вдясно някаква яркозелена птица, вероятно папагал, ядеше лакомо изхвърлен сандвич. Момичето я наблюдаваше, докато сандвичът свърши. Папагалът се огледа и подскокна към Валкирия. Тя застина напълно неподвижна. Птицата подхвръкна и кацна на палтото й. Беше толкова близо, че можеше да я докосне, но не посегна, дори не помръдна.

Флетчър също гледаше птицата неподвижно, после се засмя:

— Ето затова обичам Австралия. Ако бяхме в Дъблин или в Лондон, това щеше да е някой тъп сив гълъб, който веднага щяхме да изгоним. Но тук всичко е по-пъстро, по-ярко. По-весело. Трябва да те заведа на Златния бряг. Ще покараме сърф.

— Почакай, докато се науча по-добре да управлявам водата — отговори Валкирия. — Тогава ще карам сърф.

— Е, тогава няма да бъде забавно.

Птицата подскокна и кацна на крака на Валкирия. Закрачи нагоре, докато се намърда на корема на момичето и наклони глава, за да огледа обстановката. Флетчър се ухили още по-широко:

— Май си намери нов приятел.

— Иска да му дам нещо за ядене. Нямам нищо за тебе, птиче. Виж, въобще не ми обръща внимание. Ако ми кацне на главата, заклевам се, че…

— Усмихни се — каза Флетчър и полека вдигна телефона си. Направи три снимки, а на последната папагалът или каквото там представляваше, изглеждаше направо чудесно.

— Ето, тази стана хубава — показа той снимката на Валкирия. — Спокойно можеш да я покажеш на вашите.

Птицата изпляска с криле. Валкирия изписка и обърна инстинктивно глава настрани, а когато отново погледна, папагалът беше кацнал на главата на Флетчър. Момичето избухна в смях и се претърколи в тревата, ровейки за телефона си, за да хване момента. Смееше се толкова силно, че ръката й трепереше, но успя да направи поне десетина снимки на Флетчър с ужасена физиономия.

— Моля те, не цвъкай по мен — каза момчето на птичето.

Зеленото създание пак изпляска с криле, подхвръкна и кацна на тревата, а Флетчър трескаво се зае да си оправя прическата. После рязко посегна в опит да измъкне телефона от ръката на Валкирия, но тя го дръпна към гърдите си и се сви на кълбо, като при това се смееше толкова силно, че не можеше и думичка да каже. Най-после се предаде и се отпусна по гръб.

— Моля те, не показвай снимките на никого — каза Флетчър.

Валкирия пъхна телефона в джоба си, претърколи се и легна плътно до момчето.

— Никакви обещания — рече.

Флетчър легна също и я прегърна.

— Трябва по-често да правим това. Трябва ти почивка, Вал. Ваканция. Кога за последен път си била във ваканция? Бас ловя, че е било поне преди няколко години. Трябва ти една седмица, в която да се махнеш от всички и от всичко. Една седмица на място, където никой няма да се опитва да те убие, където ще ти бъде топло, ще бъдеш щастлива и в пълна безопасност.

Валкирия го целуна по бузата.

— Ти винаги се грижиш за мен, нали? Затова те обичам.

Усети как тялото на момчето се стегна в прегръдката й.

— Обичаш ме?

Усмивката й помръкна.

— Престори се, че не си ме чул — Флетчър рязко се дръпна от нея, седна и я погледна. Валкирия стисна очи. — Денят е прекрасен, моментът е прекрасен. Моля те, не разваляй всичко.

— Добре — отвърна Флетчър. Поколеба се за миг, после пак легна до нея. — Добре.

Полежаха още така, на тревата, под слънцето.

— Да се връщаме ли вече?

— Дай ми още половин час — отвърна Валкирия. — Тъкмо започнах да се стоплям както трябва.

 

 

Полежаха мълчаливо още половин час, после се телепортираха обратно в Ирландия. Студът обгърна Валкирия от всички страни, тя простена високо и върна слънчевите очила на Флетчър. Обади се на Скълдъгъри да дойде да я вземе с колата и когато слънцето залезе, Бентлито с двамата детективи спря пред входа на некромантския Храм.