Дерек Ланди
Тленни обвивки (5)

5.
Дилемата на Валкирия

Утринното слънце полагаше повече от скромни усилия да процеди лъчите си през прозорците, а мъртвият чичо на Валкирия седеше, събрал върховете на пръстите си като колибка, втренчил над тях очи в племенницата си. Докато беше жив, той често седеше по този начин в някое кресло, като позата, заедно с кръстосаните крака, му придаваше вид на мъдър мъж, потънал в дълбок размисъл. Сега, когато беше мъртъв, и вече не можеше да има досег с материалния свят, позата му придаваше вид единствено на човек, който отчаяно се нуждае от стол, тъй като виси във въздуха.

— Узнала си истинското си име — рече той.

— Да — отвърна Валкирия.

— И истинското ти име е „Даркесата“.

— Точно така.

— А Даркесата е онази магьосница, която долавящите виждат във виденията си. Онази, която ще унищожи света.

— Правилно.

— Значи ти ще унищожиш света.

— Така изглежда.

— И кога установи всичко това?

— Преди около пет месеца.

— И защо ми го казваш чак сега?

— Гордън, трябваше ми време да спра да се паникьосвам от самата мисъл. Имам нужда от помощта ти.

Гордън закрачи из стаята. Тя беше голяма, стените бяха покрити с лавици с книги и готически рисунки. Над камината висеше портрет с маслени бои на полуголия Гордън с тяло, напращяло от мускули, каквито той никога не беше притежавал приживе, с очи, втренчени в хората в стаята с погледа на някакъв велик и ужасен във властта си бог. Макар Валкирия да беше наследила и къщата, и земята наоколо, тя така и не можа да се накара да свали картината. Беше твърде смешна.

— Осъзнаваш ли какво означава това за теб? — попита Гордън от отсрещния ъгъл на стаята. — Магьосник, който знае истинското си име, има достъп до сили, за които останалите магьосници могат само да мечтаят.

Образът му започна да избледнява и Валкирия се прокашля високо. Гордън спря, завъртя се на пета и се върна по стъпките си. Фигурата му на секундата стана отново плътна. Ехо-камъкът, който приютяваше съзнанието му след смъртта, лежеше кротко в обкова си на масичката за кафе, греейки с мека синя светлина.

— Изобщо не ме интересуват никакви сили — отвърна Валкирия. — Как не разбираш, аз видях едно от онези видения. Видях горящ град, видях приятелите си ранени, видях как Даркесата… Тоест, видях как аз самата убивам собствените си родители.

— Чакай малко. От онова, което ми разказваш за видението на Касандра Фарос, излиза, че твоето бъдещо Аз и Даркесата са две отделни същности.

— Така е, защото в нито един момент от видението не се видях аз лично да наранявам някого. Видях късчета от онова, което предстои. Всички видяхме Даркесата, тоест мен, като фигура в далечината, как се бие, как убива и убива, а после видяхме мен, тоест бъдещото ми Аз, да се приближава и да чувства страшна вина за случващото се, което беше похвално, без съмнение, но си беше и малко смахнато. Виж, отне ми известно време да се успокоя достатъчно, за да поразсъждавам логично и стигнах до заключението, че очевидно някой друг също ще узнае истинското ми име и след това ще го използва, за да ме контролира.

— Значи трябва да сложиш печат върху името си — каза Гордън.

— Знаеш ли как се прави това?

— Не — призна той. — Приживе пишех за магията, но никога не съм имал никакви реални способности или склонност към нея. Нещо толкова сложно като запечатването на истинското име е умение, което владеят само неколцина специални магьосници.

— Не мога да питам Скълдъгъри — тихо каза Валкирия. — Не искам той да знае.

Гордън спря да крачи и я загледа кротко.

— Той ще разбере, Валкирия. Скълдъгъри е преживял ужасно много неща.

— След като е такъв разбиращ и толерантен, защо не ми позволяваш да му кажа, че съществуваш?

— Е — намусено отвърна Гордън, — това е друго. Не е заради Скълдъгъри или заради някой друг. Всичко опира до мен самия и собствените ми страхове.

— От които смъртта би трябвало да те е излекувала, нали?

Той се поколеба.

— Теоретично…

— Значи няма да има проблем да кажа на Скълдъгъри, че си говоря редовно с тебе?

Гордън облиза устни.

— Не мисля, че сега е най-подходящият момент за това. И без това ти се е струпало много на главата, не смятам, че ти трябва още някой, който да те разсейва с проблемите си.

— Просто те е страх.

— Не ме е страх, предпазлив съм. Не знам как ще реагират приятелите ми. В края на краищата, аз не съм истинският Гордън Еджли, а само записано копие на личността му.

— Но…? — вдигна въпросително вежди Валкирия.

— Но — избъбри Гордън, — това не означава, че не съм и самостоятелна личност със свои права, със своя идентичност и ценностна система.

— Отлично — усмихна се Валкирия. — Виждам, че мислиш по въпроса.

— Ами имам достатъчно време за себеутвърждаване, докато си клеча в тоя син кристал и чакам да се наканиш да се отбиеш.

— Това ли ти е дипломатичният начин да ми кажеш, че трябва да идвам по-често?

— Когато не си тук, аз на практика спирам да съществувам — каза Гордън. — Нямам намерение да бъда дипломатичен.

Телефонът на Валкирия изпищя.

— Флетчър ще дойде скоро — каза момичето и вдигна Ехо-камъка. — Най-добре да се прибираш вече.

Гордън я последва вън от гостната и нагоре по стълбите.

— Събранието е днес следобед, нали?

— Да — промърмори Валкирия. — След всичко, което стана в последно време, и с всичко, дето ми виси на главата, трябва да си губя времето и с тъпото събрание. Скълдъгъри казва, че е важно да видя как се играят политическите игри.

— Късметлийка си — завистливо каза Гордън. — Когато бях жив, мечтаех да ме поканят на такова събитие.

— Просто тълпа хора, които ще дрънкат един през друг какво трябва да се направи, за да възстановим Убежището. Аз как да се впиша в обстановката.

— Не знам. Ще създаваш общо намръщена атмосфера.

— Е, това го мога.

Влязоха в кабинета, но вместо да последва Валкирия през тайната врата, която водеше в специалната стая, отделена за най-ценните му притежания, Гордън отиде до една от полиците с книги до прозореца.

— Как е Флетчър напоследък?

— Супер.

— Запозна ли се вече с вашите?

Валкирия се намръщи.

— Не. И няма защо да се запознава с тях.

— Смяташ, че няма да го одобрят ли? — продължи Гордън, без да откъсва поглед от книгите.

— Смятам, че ще започнат да задават всякакви конфузни въпроси. А и не мисля, че ще им хареса да имам за гадже момче, което е по-голямо от мен.

— Той е на осемнайсет, а ти — на шестнайсет години — отбеляза Гордън. — Не намирам разликата за толкова драстична.

— Ако поискам да кажа на нашите за Флетчър, ще им кажа. В момента Скълдъгъри се е нагърбил със задачата да зададе всеки един възможен конфузен въпрос, който нашите биха задали, така че не се тревожи, нещата са под контрол.

— Ето я — каза Гордън и измъкна тънка тетрадка. — Тук съм записал информацията за жената, която вероятно е в състояние да ти помогне.

— Тя може да сложи печат върху името ми?

— Не тя лично, но смятам, че познава този, който може да го стори.

— Коя е тя?

— Не е важно коя е, а какво е. Тя е банши.

— Сериозно?

— Повечето банши са безопасни — продължи Гордън. — Просто осигуряват една услуга, това е.

— Каква услуга?

— Когато чуеш писъка на банши, това е предупреждение, че предстои да умреш. Не съм сигурен какви точно са предимствата на подобна услуга, но си е услуга, няма две мнения. Двайсет и четири часа след като чуеш писъка, идва Дулахан да те отведе.

— Какво е Дулахан?

— Безглав конник, служи на баншите.

— Безглав?

— Да.

— Ама сериозно ли?

— Да.

— Значи няма глава?

— Това обикновено е значението на думата „безглав“.

— Ама никаква глава?

— Лепна се за тая глава, а?

— Просто ми се струва глупаво, дори за магьосническата общност.

— Ти прекарваш дните си с жив скелет, Валкирия.

— Скълдъгъри поне има глава.

— Вярно.

— Че и една резервна в добавка.

— Може ли вече да прекратим темата за главата?

— Да. Прощавай. Разказвай нататък.

— Благодаря ти. Та, значи, Дулахан кара Каретата на смъртта, която човек може да види единствено когато спре пред него, за да го отведе. Дулахан не е никак приятна личност.

— Вероятно, защото си няма глава.

— Може и да има връзка между двете, да.

— Значи това банши — каза Валкирия, — от безопасните ли е или от опасните?

— Е, това вече не знам. Най-често баншите просто са потайни и избягват всички. Но ако не се зарадва да те види, то…

— Да?

— Препоръчвам ти да си запушиш ушите, ако я видиш да си отваря устата.

Валкирия го изгледа.

— Хубаво — рече. — Благодаря.

— Кога смяташ да я посетиш?

— Скоро. Имам предвид, при първа възможност. Искам да приключа с това. Мисля да отида… тази вечер.

— Сериозно?

— Да. Трябва да го направя, Гордън. Ако започна да отлагам, никога няма да се реша. Ще измисля нещо за пред Скълдъгъри. Няма да му липсвам.

— Валкирия, доколкото знам, запечатването на името е страховита процедура. Ако ще го правиш, трябва да си сигурна, че това е най-доброто решение.

— Измислила съм как да се уверя напълно. Помниш ли, когато Дъск ме ухапа? Той вкуси нещо в кръвта ми, нещо, което ме белязва като различна. Мисля, че е имало връзка с това, че съм Даркесата. Сега ще отида да потърся второ мнение по същия въпрос.

Гордън се смръщи.

— Ще накараш някой друг да вкуси от твоята… О, сетих се. Имаш предвид него.

— Сийлън ще може да ми каже какво е усетил Дъск. Ако се окажа права и Даркесата тече в кръвта ми, няма да имам нужда от повече подканяне. Просто трябва да запечатам името си.

— Хубаво — нежно каза Гордън.

Валкирия кимна и усети прилив от страх и вълнение. Остави ехо-камъка в тайната стая, взе тетрадката и запрелиства, докато намери информацията за банши. После я пъхна в джоба на палтото си и се върна в дневната. Телефонът й отново бипна и секунда по-късно Флетчър Рен се изправи до камината. Руса коса, стърчаща във всички посоки, устни, винаги готови за целувка или подигравателна усмивка, едната ръка зад гърба, а другата с палец, пъхнат хъшлашки в една от гайките на колана на джинсите му.

— Аз съм великолепен — каза.

Валкирия въздъхна.

— Не думай.

— Понякога, когато ме гледаш, не си ли мислиш: „Боже, той е великолепен“? А, не си ли мислиш така? Аз си го мисля, постоянно при това. Разбира се, мисля, че ти също си великолепна.

— Благодаря.

— Имаш прекрасни тъмни коси и прекрасни тъмни очи, и хубаво личице и така нататък, сещаш се. Обожавам това, че се обличаш в черно, обожавам и новите ти дрехи.

— Това е палто, Флетчър.

— Обожавам новото ти палто — настоя Флетчър. — Гастли е ушил едно наистина прекрасно, прекрасно палто.

И се ухили.

— Изглеждаш ми напълно буден — каза Валкирия. — Никога не си напълно буден толкова рано сутрин.

— Зает съм с едно малко проучване. Ти не си единствената, дето чете книги. Явно е възможно способностите ми да се засилят, ако поработя върху тях, така че реших да се пробвам. Дочух, че в Италия можела да се намери книга, писана от един известен телепортатор — вече покойник, както е ясно — която би ми била от полза, така че отскочих да я потърся.

— Браво.

— Обаче тя се оказа на италиански, така че я оставих обратно на рафта в книжарницата и се отбих до Австралия за сладолед — момчето измъкна другата си ръка иззад гърба. Държеше вафлена фунийка. — Донесох един и за теб.

— Флетчър, зима е.

— Не и в Австралия.

— Ние не сме в Австралия.

— Ще те заведа до Сидни за пет минути, там ще хапнеш сладолед на топло, докато гледаш залеза, а после веднага се връщаме в нашата мизерия.

Валкирия въздъхна.

— Ти си живо прахосване на магьоснически способности.

— Способностите ми са номер едно. Всеки иска да има моите способности.

— Аз не искам да имам твоите способности. Много си ми харесва да мога да размятам хора наляво-надясно, само като измествам въздуха.

— Е, всеки магьосник без склонност към насилие иска да има моите способности. По-добре ли ти звучи?

Валкирия се смръщи.

— Аз не съм склонна към насилие.

— Удряш хора всеки ден.

— Не всеки ден.

— Вал, знаеш, че те мисля за страхотна, мисля, че ти си най-яката мацка, която съм срещал и най-хубавото момиче на света, но не можеш да отречеш, че се забъркваш в прекалено много схватки. Водиш живот, пълен с насилие, приеми го.

Момичето се накани да спори, но после осъзна, че никакви аргументи не й идват на ум. Флетчър видя, че тя няма да вземе сладоледа и сам се зае да го облизва, вече напълно забравил разговора, който водят. Валкирия си погледна часовника, насилвайки съзнанието си да се върне към настоящето.

— Ще ми купиш ли подарък за Коледа? — попита Флетчър и накара Валкирия да се усмихне въпреки цялото напрежение.

— Ще ти купя. Гледай и ти да ми купиш.

Момчето сви рамене.

— Разбира се, че ще ти купя.

— Гледай да бъде нещо страхотно.

— То се знае. Ей, догодина по това време ще си имаш още някого, за когото да купуваш подаръци. Кога трябва да се роди бебето?

— В средата на февруари. Нали се сещаш, че ще ме карат да го бавя. Просто не знам как ще успявам да се справям.

— Накарай отражението си да те отмени и в това.

— Няма да оставям бебето на грижите на някакво си отражение! Чуваш ли се какви ги говориш? От друга страна дори не знам как трябва да се гушкат малките бебета. Имат толкова големи глави. Не съм сигурна, че ще бъда добра кака. Надявам се сестра ми да не тръгне по моите стъпки. Бих искала да има истински приятели.

— И ти имаш приятели.

— Бих искала тя да си има приятели, които да не са с няколко стотици години по-стари от нея!

— Осъзнаваш ли, че непрекъснато говориш за бебето като за „нея“?

— Така ли? Не съм забелязала. Щом казваш. Просто ми се струва, че ще бъде момиче.

— Смяташ ли, че ще има магически сили?

— Скълдъгъри казва, че е напълно възможно. Разбира се, това изобщо не означава, че тя някога изобщо ще разбере, че на света съществува магия. Виж например братовчедките ми — в пълно неведение са.

— А, да, печално известните Отровни близначки.

— Те са наследнички на последния от Древните точно както съм и аз, но никога няма да узнаем дали владеят магията, тъй като те от своя страна дори не подозират, че магия въобще съществува.

— Значи, ако ти не искаш сестричката ти да се замесва в откачения ти начин на живот, просто не трябва да й казваш за него. А след има-няма двайсет и пет години тя ще те погледне и ще рече нещо от рода на: „Ей, сестричке, ние двете с тебе изглеждаме на съвсем еднаква възраст. Как става тая работа?“ Тогава например ще й кажеш ли, че магията забавя остаряването?

— Сигурно ще й кажа, че вродената ми хубост ме прави да изглеждам вечно млада. Тя ще бъде малката ми сестричка все пак — ще вярва на всяка моя дума!

— Честно да ти кажа, Вал, във възторг съм от това, че ще си имаш братче или сестриче. Когато се роди, ти вече непрекъснато ще си знаеш, че то ти се възхищава и взима пример от теб. Тогава ще започнеш сериозно да се позамисляш, преди да се втурнеш през глава в най-опасните ситуации.

— Аз и сега се замислям сериозно преди опасните ситуации.

— И после се втурваш през глава в тях.

— Но все пак се замислям!

Флетчър се усмихна.

— Понякога се тревожа за теб.

— Трогната съм.

— Дори и за момент не ме взимаш насериозно, нали?

— Не мога да те взема насериозно, Флетчър, имаш сладолед по носа. Освен това сме водили този разговор вече сто пъти. Ако ще още сто пъти да го водим, това няма да ме спре да върша онова, което върша.

Флетчър лапна последната хапка от сладоледа и си избърса физиономията с ръкав.

— Толкова силно ли си решена да бъдеш герой-закрилник на доброто?

Валкирия го целуна и не отговори на въпроса. Флетчър грешеше, естествено. Изобщо не ставаше дума за това да бъде закрилник на доброто, вече не. Просто трябваше да се постарае да не се окаже в ролята на злодея.