Дерек Ланди
Тленни обвивки (49)

49.
Ключът сочи пътя

Танит надигна глава и видя как Чайна и Гастли отфучават с буса по пътя, отвеждайки Валкирия със себе си. Виеше й се свят и я болеше всяка става.

— Някой ще ми помогне ли да стана? — проговори Сангуайн, проснат възнак на асфалта. Танит не му обърна грам внимание. Скълдъгъри приближи с бавна крачка, подаде й ръка и я изправи на крака. Замайването отново я връхлетя. Тя се олюля и се подпря на стълба на една улична лампа.

— Отведоха Вал — промърмори, чакайки светът пред очите й да спре да се върти. — Защо Чайна просто не я уби? Защо им е притрябвала жива?

— Валкирия е Даркесата — изрече Скълдъгъри.

— Какво?

— Дълга история, но ще се наложи да положим всички усилия да не би да вземе да се сбъдне. Вместилището сега е единствената ни възможност. Добре ли си? Можеш ли да се биеш?

— Винаги — Танит се отблъсна от стълба и остана права. — Но Чайна взе ключа. Можеш ли да задействаш машината без него?

— Ехо? — повика пак Сангуайн. — Чува ли ме някой?

— Според Гордън ключът е задължителен — отвърна Скълдъгъри. — Трябва да си го върнем.

— Значи с бой ще си пробием път през обладаните, ще се доберем до Чайна, ще й вземем ключа, а после пак с бой ще се върнем до Вместилището? Като всяко добро момиче и аз си падам по качествените въргали, Скълдъгъри, но просто няма да се справим. Трябва ни друг план.

— Нямаме друг план. Останките вече са в планината. Нямаме и време да се опитваме да задействаме насила някаква машина, която никой от нас дори не е виждал.

Сангуайн изсумтя тежко.

— Хубаво. Не ми помагайте. Дали ми пука, а? Просто ще си лежа и ще замръзна кротко.

Танит се извъртя към него.

— Що не млъкнеш?

Сангуайн й се усмихна.

— Най-сетне се поддаде на чара ми, а?

— Ако не можеш да добавиш нищо по същество — каза му и Скълдъгъри, като едва овладяваше гнева си, — съм съгласен с Танит. Млъкни.

— О, ама аз мога да добавя нещо по същество. Красавице с меча, моля те, помогни ми да стана и веднагически ще ви реша всички грижи и проблеми, кълна се в скъпата ми майчица, лека й пръст.

Танит отиде при него, хвана протегнатата му ръка и рязко изви до откат китката му, докато Били Рей не скочи на крака сам, виейки от болка.

— Готово — рече магьосницата. — Доволен ли си?

Тексасецът изсъска срещу й.

— Трябва да поработим върху общуването помежду ни, зайче-байче.

— Та, да се върнем към съществения детайл, който можеш да добавиш към разговора ни — пресече го Скълдъгъри. — Сега е идеалният момент да го споделиш.

Чу се звук, сякаш в далечината гръмна ауспух. Сангуайн се намръщи и се хвана за рамото. Когато я отдръпна, дланта му беше обляна в кръв.

— Ей — рече. — Май ме простреляха.

Танит се огледа и видя, че към тях тича мъж. Едната му ръка беше отпусната в превръзка на шията, в другата държеше пистолет и стреляше тичешком.

— Този ме простреля! — възкликна отново Сангуайн.

Тичащият не стреляше много точно, но колкото повече приближаваше, толкова по-близо до тримата магьосници свистяха куршумите. Танит застана зад Скълдъгъри, а той протегна ръка и издигна стабилна въздушна стена между тях и непознатия. Сангуайн пое дълбоко въздух и потъна в земята.

— Останка? — попита Танит.

— Дарлимпъл — отвърна Скълдъгъри.

Мъжът, Дарлимпъл, захвърли празния пистолет и с боен вик изтегли рапирата от ножницата на колана си. Една ръка изникна от пръстта, стисна го за глезена и го спъна. Сангуайн се надигна от земята над него и изрита изпуснатия меч надалече. Дарлимпъл го нападна, но Били Рей заби коляно в корема му, после го стисна за ухото и заизвива. Дарлимпъл запищя, а американецът го повлече след себе си по асфалта. Блъсна го в краката на Скълдъгъри, после отново се съсредоточи върху раненото си рамо.

— Много боли — промърмори. — Надявам се, че ще убием този тип. Нали ще го убием?

— Моля ви — захълца Дарлимпъл. — Пуснете ме да ида при тях. Съжалявам, че стрелях по вас. Просто ми бяхте застанали на пътя. Помислих, че ще поискате да ме спрете.

Скълдъгъри вдигна глава и се взря накъде в далечината зад гърба на Дарлимпъл. Танит проследи погледа му. Обладаните навярно се готвеха да попречат на всеки, който се опита да влезе при Вместилището, а това означаваше, че най-вероятно са се струпали всичките съвсем близо до пещерата. Погледна Скълдъгъри и се сети какво му се върти в главата.

— Остави оръжията си тук — рече детективът на Бургунд. — Няма да ти сторим нищо. Няма да те спрем.

Сангуайн вдигна очи.

— Какво? Пускаме го да си върви?

— Това не те засяга, Сангуайн.

— Ама аз съм простреляният!

— Тръгвай, Дарлимпъл. Веднага.

Дарлимпъл погледна детектива с пълни със сълзи очи, сякаш чакаше Скълдъгъри да размисли и да го задържи. Тъй като никой не обели и дума повече, Бургунд се изправи трескаво на крака и хукна.

— Е, не е истина — поклати глава Сангуайн. — Бас ловя. Че ако вас бяха гръмнали, нямаше да му простите толкова бързо.

Танит го изгледа.

— Бе ти глупав ли си?

Сангуайн я зяпна обидено.

— Не.

— Помисли малко, идиот такъв. Никой от нас не знае къде е Вместилището. Никой не знае къде са Останките. Може да са навсякъде. Планината е голяма.

— Не е чак толкоз голяма.

— Той ще ни заведе право там, където искаме да отидем. Забеляза ли, че е тръгнал пеша? Значи е наблизо и той знае пряк път.

— И ние… ще го проследим?

— По-бавно ли трябва да говоря?

— Ей, стига си ме обиждала, става ли? Простреляха ме, вътрешностите ми са на топка от болки, изгубил съм кръв. Но не съм идиот. Всъщност, мога да ви осведомя, че идиотите сте вие двамата. Планирате да преследваме този човек, който да ни отведе до гнусарите и до някаква си машина, която щяла да ни спаси, но пък нея не знаете дори как да я включите, нали? Е, като я намерим, какво ще я правим? Ще й се порадваме колко е лъскава и хубава? Това ли ви е планът?

— По-добра идея ли имаш? — попита Скълдъгъри.

— Разбира се, че имам. Аз съм от Тексас. Всичките най-добри идеи идват все от Тексас. Та, идеята ми е такава: преследваме тоя нещастник, дето ме гръмна, стигаме до пещерата, в която е грамадният Капан за души и го задействаме с ключа, който отмъкнах от джобчето на госпожица Чайна Сороуз — Сангуайн извади златния ключ и го подхвърли на Скълдъгъри. — Кажете сега: какво мислите за моя план?

 

 

Държаха се на почетно разстояние, но се оказа, че предпазливостта им е излишна. Дарлимпъл беше толкова пренапрегнат от желание да открие любимите си Останки, че не хвърли дори един поглед назад. Сангуайн непрекъснато се оплакваше от болката в раненото си рамо. Дъвчеше болкоуспокояващи листа, за да му поразмине, но беше очевидно, че едва се държи и отслабва с всяка крачка. На половината път до пещерата Скълдъгъри съвсем забави темпото, за да помогне на американеца да преодолее един скалист участък. Сангуайн беше твърде изморен и дори не попита защо детективът изведнъж си беше сменил отношението към него, но Танит се досети, че скелетът сигурно има нужда от тексасеца за още някоя последна задача, преди да го захвърли да пукне.

— Спрете — каза най-после Скълдъгъри и остави Дарлимпъл да се изгуби от погледа им. Златният ключ грееше в облечената му в ръкавица длан. Скелетът бавно се завъртя до момента, в който блясъкът на златото видимо се усили.

— Насам. Танит, отваряй си очите за Дарлимпъл.

Скълдъгъри практически метна Сангуайн на гръб и пое надясно. Танит затича към мястото, където за последен път бяха мернали Бургунд. Стъпи на една издигната скална площадка, клекна и незабелязано надникна над ръба й. Под нея, на широка поляна, обрасла с хвойна, се бяха струпали две хиляди обладани. Магьосницата видя Дарлимпъл да тича към тях, после се приведе съвсем ниско, преди някой да я е усетил. Приведена забърза назад и се върна при Скълдъгъри, точно когато той подпираше Сангуайн за почивка до една отвесна скала.

— Определено ми се вие свят — промърмори американецът.

— Всички са там — докладва Танит. — Искам да кажа, всички са на куп. Цяла армия са. Това ли е пещерата? Къде е вратата?

— Мисля, че това е вратата — отвърна скелетът. — Забелязваш ли колко прави са ъглите, които сключват помежду си тези цепнатини? Виждаш ли? И ръбовете не са се оронили. Не са разрушени от стихиите.

— Е, и? Какво означава това?

— Означава, че са омагьосани да бъдат устойчиви на климатични промени. А вратата към изключително важната пещера на Вместилището трябва да бъде особено устойчива.

— Ей — Танит подритна Сангуайн с връхчето на ботуша си. — Можеш ли да ни вкараш вътре?

— Остави го да си почива — прекъсна я Скълдъгъри. — Скоро ще ни потрябва за друго. Сигурен съм, че можем да влезем и сами.

— Как ще отворим входа? С магическа дума-заклинание може би?

— Надявам се, че не! Допускам, че ключът активира машината и отключва вратата, но…

— Къде е ключалката?

— Взе ми думите от устата.

Скелетът почука с ключа по скалната повърхност. Нищо. Танит притисна длан към камъка и направи магията, с която можеше да отвори всяка ключалка на света. Пак нищо.

— Сигурен ли си, че това е вратата? — попита магьосницата. — Не виждам нито сглобки, нито панти, нищо подобно. Как се отваря въобще? Завърта ли се, плъзва се настрани или пък нагоре, или как става? Ако знаехме това, щеше да ни е по-лесно да измислим начин да влезем.

Скълдъгъри отново заоглежда скалата.

— Не е лесно да се сетиш как да я отвориш, но когато схванеш номера, вече ще бъде съвсем просто. Би трябвало всеки, който има нужда от Вместилището, да може да влезе, иначе не биха оставили ключа отвън.

— Може би става дума за комбинация — предположи Танит. — Онзи, който носи ключа, трябва да каже и магическата дума.

— Възможно е, но дори и да е така, това не ни помага. Думата може да е всяка, може да е от всеки магически или от смъртен език. Не можем да я познаем.

— Ами, какво да кажа, ти си детективът. Помисли и може да се сетиш.

Скълдъгъри въздъхна и отново замислено загледа скалата.

— Отвори се — каза високо. — Oscail. Oscailte amach^[1]. Влез. Mellon. Сезам, отвори се. Останка. Капан за души. Вместилище. Опасност.

— Леле — въздъхна Танит. — Доста време ще ни отнеме.

Сангуайн, седнал до краката на Скълдъгъри, бавно вдигна глава.

— Има нещо написано на златото — провлачи той, сливайки думите. — На ключа. Вгледайте се.

Скълдъгъри обърна златния къс от обратната страна и Танит се надвеси над него, но не различи нищо особено. Гладко злато.

— Нищо не виждам — каза.

— Аз виждам — промълви Скълдъгъри. Наклони ключа на една страна, за да улови светлината под определен ъгъл. — Бледо е, но се вижда.

Магьосницата се втренчи още по-отблизо.

— Сигурен ли си, че въображението не ти играе номера?

— Когато въображението ми играе номера — отвърна Скълдъгъри, — обикновено те са много, много по-елегантни.

— Кълна се, че не виждам нищичко.

— Това е, защото гледаш с живи очи — каза й Сангуайн, а главата му клюмаше от изтощението. — А аз и скелета изобщо нямаме очи.

— Пише „Разруши се“ — прочете Скълдъгъри.

Танит вдигна поглед към скалната стена.

— Нищо не става — отбеляза.

Скълдъгъри помисли за миг, после изрече:

— Creim.

Стената започна да се руши пред очите им.

Танит зяпна.

— Получи се. Получава се. Какво каза?

— Creim — повтори скелетът. — Така е „разруши се“ на ирландски.

Прониза я облекчение и магьосницата се усмихна широко, когато вратата рухна окончателно и последните й парчета се пръснаха на облак прах, който й напълни очите и устата. Танит отстъпи крачка, закашля се и изплю. Прахът се беше полепил по косата и дрехите й. После зрението й се проясни и тя видя Скълдъгъри, застанал до входа на пещерата в защитен от прахта въздушен мехур.

— Ох — каза скелетът, като забеляза колко изпоцапана е Танит. — Прощавай.

Закрачи през облака, който се разделяше от двете му страни, без нито една прашинка да падне върху палтото му. Танит се навъси и пое след него, като пътем помогна на Сангуайн да стане и тримата влязоха в гърлото на подземния вход.

— Дали би ме прегърнала с една ръка? — обади се американецът. — Усещам, че може да припадна.

— Припаднеш ли, падаш — обобщи Танит ледено.

От двете страни на коридора светеха факли, окачени в скоби по стените. Тунелът продължаваше около двайсет метра, после зейваше истинската пещера. Скълдъгъри беше застанал вече в самия край на ходника, обърна се, изчака Танит и Били Рей също да се приближат.

— Е? — попита Танит. — Това ли е, което ни трябва?

Скълдъгъри не отговори. Нямаше нужда.

Глобус, подобен на стъклените сфери-преспапиета, но с диаметър сто метра, беше монтиран в клетка от дървени и метални подпори, прикрепени към стените с плетеница от въжета и вериги. Архитектите, инженерите или който там беше конструирал това чудо, бяха използвали естествените скални издатини на подземната кухина, за да укрепят машината. Самата пещера приличаше на част от масивното устройство, сякаш нарочно поставено тук, за да изпъкнат още повече размерът и формата му. Вместилището приличаше на нещо, което е тук открай време, нещо, родено в недрата на планината от съюза между магията и древните науки.

— Яко — рече Танит.

Облегна Сангуайн на стената на коридора и последва Скълдъгъри, който се запъти да разгледа контролния пулт. Беше отрупан с циферблати, клапи, лостове, а в средата му зееше черен правоъгълен отвор. Без да се церемони, скелетът пъхна ключа в него. Машината мигновено се събуди. Скълдъгъри сграбчи един лост и го премести рязко надолу. Нищо не се случи.

— Ами — чу Танит гласа на Сангуайн, — туй си е направо разочарование.

— Не — прекъсна го Скълдъгъри. — Вижте. Движи се.

Танит също видя движението. Глобусът беше започнал да се върти — много, много бавно. С проскърцване.

— Не е бил използван повече от век — каза Скълдъгъри. — Трябва му малко време да загрее. За да може Останките да бъдат всмукани вътре, трябва да накараме обладаните да се приближат още насам.

— И как точно — попита Сангуайн — предлагате да стане таз работа?

Скълдъгъри го погледна и килна глава на една страна. Физиономията на Сангуайн се опъна.

— Мътните го взели — промърмори.