Дерек Ланди
Тленни обвивки (47)

47.
Необичайни съюзници

Ровещият звук замлъкна и Валкирия усети ледената пръст около себе си. Беше тъмно като в рог и в гърлото й се надигна клаустрофобичен ужас. Пръстите на дясната й ръка се притиснаха един в друг.

— Ако смяташ да светнеш с едно пламъче и да се поогледаш — каза Сангуайн, — ще си позволя да ти предложа вариант, който няма да ни изгори всичкия наличен кислород.

Жълта светлина обля тясната кухина, в която бяха спрели, и Валкирия се озова взряна в собственото си отражение, което я гледаше от тъмните очила на Били Рей. Американецът й подаде фенерчето.

— Грабнах го, докато идвах към теб — каза и великолепните му бели зъби блеснаха в усмивка.

— Какви ги вършиш? — прошепна Валкирия.

— Ми, не съм много сигурен, така като ме питаш… — отвърна Били Рей. — Ама, струва ми се, то може и да не съм прав, де, ама струва ми се, че ти спасявам живота. Дамм… Точно това правя.

Валкирия се смръщи неразбиращо:

— И не си един от тях?

— От кои, бе, от Останките ли? Нее, не са ме докопали още. Бая са гнусни тез гадинки, не смяташ ли?

Валкирия се размърда. В тялото й болезнено се забиваха поне десетина остри камъчета.

— Защо си дошъл?

— Сега, преди да минеш на агресивната вълна, бързам да ти кажа, че изобщо не съм забравил последната ни среща и много добре си спомням какво ми обеща да ми сториш, като ти се мерна пак пред погледа.

— Обещах да те убия.

— Е, нали туй викам, де, много добре си спомням даже! — озъби се Сангуайн. — Няма нужда пак да ме заплашваш, само за да се намираш на приказка. Смятах да те забравя веднъж завинаги, ама изникна тая работица, а на мене ми трябваше… така де, сухо ми трябваше.

— Как се забърка в тази история?

— Първо на първо, аз съм на страната на добрите, ако ония от Роърхейвън могат да бъдат наречени така. Те ме наеха да помогна срещу гнусните гадинки. Аз се поогледах, светна ми, че съществата през цялото време преследват само тебе, и реших, че най-лесният начин да ги накарам да се гърчат, е като им отнема онова, което искат най-силно. Признавам, мина ми през ума да те убия направо и така да те отнема от Останките завинаги, направо се бяха навил на тая работа, но се отказах поради две причини. Първата причина гласи, че доколкото разбирам, гнусните те преследват, тъкмо за да те убият, така че, ако те убия аз направо им правя една огромна-огромна услуга. Втората причина е, че аз лично искам да си поживееш още малко. Нямам търпение да се полюбувам на мъките и болката, които те очакват в бъдещето.

— Значи си на наша страна?

— Еми май точно туй е, дето се опитвам да ти го обясня.

— Значи… Ще ни помагаш?

— Ще се чувствам малко странно като няма да се мъча да ти прережа гърлото, обаче да, ще помагам.

Валкирия прогони от съзнанието си всички въпроси, съмнения и колебания.

— Окей, хубаво. Трябва да се върнем в лабораторията, да измъкнем Кенспекъл и Кларабел, а след това да стигнем до буса, дето е паркиран срещу входа на киното.

— Секундичка ми дай.

Валкирия зяпна.

— Давай да вървим.

— Ти какво, да не си ми нещо шефка, Каин? Ако искаш да знаеш, това защитно поле, дето сте го вдигнали, ме принуди да копая много по-дълбоко, отколкото предвиждах, за да успея да го заобиколя, а това пък от своя страна означава, че се наложи да се трудя много по-усилено, отколкото ми се струваше необходимо отначало. Ще движим, когато съм в състояние да се движа.

— Ти още не си оздравял както трябва значи.

— Не, не съм — отвърна тексасецът и устата му се изкриви в грозна презрителна усмивка. — Още ме боли — раната там, дето ти ме поряза с проклетия меч. Все още не мога да копая с нормална скорост и сила. Ако този факт ти създава неудобства, моля те да приемеш искрените ми извинения. Още веднъж обаче искам да подчертая, че за това си виновна ти и само ти!

Изразът на лицето на мъжа и омразата в гласа му предупредиха Валкирия да внимава и да не приказва повече. Били Рей беше психопат убиец и момичето знаеше, че дори и да им е станал съюзник, окото няма да му мигне да я зареже да умре под земята.

— Бас ловя, че никога не си мислила, че можем да се бием на една страна двамата с тебе — продължи американецът, вече с нормална усмивка. — Бас ловя, че никога не си предполагала, че точно аз ще ти спася кожата.

— За какво говориш?

— А бе, бъбрим си, бе. Мъча се да се разсейвам, щото в момента много ме боли. Животът се обръща много странно, а? Да вземем например твойта приятелка. Дамата с меча имам предвид.

— Танит?

— Първия път като се срещнахме с нея, се опитахме да се убием един друг, помниш ли? Но при всяка следваща среща усещах, че между нас има… някаква химия.

— Какво?

— Химия. Французите казват, че между двама души „има химия“, когато… А бе, идея си нямам какво казват французите по тоя въпрос, ама знам ние американците какво казваме! „Химия“ означава скрит от другите поток от наелектризиращи чувства.

— Знам какво означава „химия“, но ми се струва, че Танит не споделя мнението ти по тоя въпрос.

— Ти си още детенце. Какво ти разбира главата от отношенията между мъжете и жените? Как мислиш, защо тя непрекъснато ме заплашва? Че това си е жив флирт!

— О, Господи — пребледня Валкирия. — Ти харесваш Танит!

— Не я харесвам, просто…

— Падаш си по Танит. Това е отвратително!

— Какво? Защо да е отвратително?

— Защото ти си наемен убиец.

— Това не прави нещата отвратителни, прави ги просто… необичайни. Тя споменава ли ме?

— Моля ви, някой да ме застреля.

— Какво казва за мен? Че съм достоен противник, нали? Говори ли за мен с такъв един… изпълнен с желание глас, а?

— Не искам да коментираме това.

— Казва ли неща от рода на: „Само ако той беше от добрите…“?

— Млъкни. Млъкни веднага. Престани. Тя си има приятел.

Физиономията на Били Рей се изопна.

— Познавам ли го? — попита мрачно.

— Може и да те е удрял веднъж-дваж, не си спомням вече.

— Тя нали не… Тя нали не излиза със скелета? Това си е направо невъзможно, да не говорим, че е… отблъскващо. Той няма кожа, нито устни, нито… А бе, нищо си няма. И говори. Боже милостиви, говори и никога не млъква!

— Не става дума за Скълдъгъри.

— А, хубаво, ама кой тогава може да е? Не е оня грозният, нали? Просто не може да е той.

— Не го наричай „грозен“.

— Значи е той! Но той е целият в белези! Е, да, и аз нямам очи, но като се абстрахираме от това, поне лицето си е моето! А то си е съвсем окей. По-хубаво е от неговото. Той е ужасен, все едно са го изпуснали в месомелачка като е бил малък. Ти сериозно ли? Танит му е гадже?

— Сериозно, разбира си, и не си ти тоя, дето ще ги раздели. Не, защото няма да се опиташ да го сториш, а защото няма да успееш. Виж, поразмина ли ти вече? Може ли да вървим?

— Готово — сопна се Били Рей. — Но тоя разговор да си остане между нас, нали? Ухажването ми няма да успее, ако тя е предупредена.

— Няма и думичка да спомена за това до края на живота си, повярвай ми!

Сангуайн пое дълбоко дъх и стисна зъби, а Валкирия се хвана здраво за него. Потънаха надолу, а ревът на ронещата се пръст направо гърмеше в ушите на момичето. Тя държеше очите си плътно затворени и от време на време плюеше кал. Най-сетне почувства, че посоката на движение се сменя. Сега пълзяха нагоре, но все по-бавно и по-бавно с всяка секунда.

Най-сетне излязоха на светло. Не бяха точно в лабораторията, но не бяха и далеч. Валкирия се изправи, а Били Рей се отпусна задъхано на колене до нея.

— Стой тука — каза момичето. — Почивай си. Ще се върна след минута.

— Вече… ми липсваш — изсъска той.

Валкирия затича. Повика Кенспекъл по име, после и Кларабел. Знаеше, че професорът за нищо на света няма да допусне да бъде обладан повторно, но не можеше да предвиди докъде би стигнал, за да попречи на Останките да го доближат. Дали би посмял да се нарани сам? Или нещо още по-лошо?

— Кенспекъл! — извика Валкирия. — Трябва да се махаме от тук! Кларабел!

Не получи отговор, затова претича по дължината на целия коридор и свърна по следващия. Повика Кенспекъл отново, после профуча покрай поредния тъмен кабинет със зейнала врата.

Кап.

Застина на място и се обърна. Бавно се върна няколко крачки назад. Заслуша се напрегнато.

Кап. Кап. Кап.

Притисна рамо до стената на сантиметри от отворената врата на тъмното помещение, което току-що беше подминала.

— Ехо? — повика тихо. — Кенспекъл? Кларабел?

Кап.

— Кенспекъл. Аз съм. Валкирия. Вътре ли си?

Никакъв отговор. Никакъв звук, освен неравното капене.

— Влизам — каза високо момичето и пристъпи в кабинета. Магията й се изля в пламък, който лумна бясно в ръката й, озарявайки оборудването и медицинските шкафове в четирите ъгъла на помещението. Топлият примигващ светлик огря Кенспекъл Граус, проснат неподвижно върху една операционна маса, а Кларабел, асистентката му, клечеше върху гърдите му с по един кървав скалпел във всяка ръка. Очите на професора бяха широко отворени, невиждащи, а онова, което Кларабел правеше, припомни на Валкирия дисекцията, която Най беше извършил върху самата нея преди ден-два. Кенспекъл беше плувнал в кръв, която капеше от масата на пода, където се беше събрала цяла локва.

Кларабел изврещя неразбрано, устните й бяха черни, вените пълзяха по лицето й. Тя скочи като животно от трупа на стареца и се стовари върху Валкирия. Двете се затъркаляха по пода, изхвърчаха в коридора, скалпелите в ръцете на обладаната се стрелкаха към момичето като змии. Валкирия улови едната китка на Кларабел, мъчейки се да я държи далеч от себе си, едновременно блокирайки ударите на другата, но не можа да се справи, едното острие се заби в бузата й и се плъзна по костта на скулата. Бликна топла кръв. Валкирия изпищя от болка, гневът я прониза и й даде сила да отхвърли Кларабел настрани.

Изправи се, сграбчи един захвърлен наблизо стоманен медицински поднос и удари асистентката по тила. После още веднъж и още веднъж, за да не й позволи да стане на крака. Продължи да я удря, докато Кларабел рухна на пода и не помръдна повече. Валкирия захвърли подноса и побягна.

Коридорите се виеха като лабиринт. Ръката на момичето притискаше лицето й, кръвта шуртеше между пръстите й. Тя задъхано забави крачка и дочу гласове. Прокрадна се напред и надникна иззад ъгъла. Страха и Тесеракт вървяха точно към нея, следвани от още неколцина магьосници, в това число и Флетчър.

— Ще се наложи да я пречупим — обясняваше Флетчър. — Вие не я познавате така добре, както аз.

— Остави ние да се оправим с Даркесата — отвърна Тесеракт.

— Ето, точно в това е проблемът! Тя не е Даркесата, поне още не. Още си е Валкирия. Никога няма да я принудим да приеме своето истинско Аз на масова убийца, ако не прережем всяка нейна връзка с нещата, които обича и в които се е вкопчила.

— Какво предлагаш? — попита Страха.

Валкирия се плъзна в мрака зад поредната зейнала врата, когато наближиха.

— Ще отида да прибера родителите й — чу тя гласа на Флетчър и стомахът й се сви. — Ще ги доведа тук и ще ги убия пред очите й.

— И какво ще постигнеш? — обади се Тесеракт. — Тя ще ни намрази още по-силно и никога няма да се предаде. Не, Валкирия трябва да прегърне Даркесата доброволно. Засега няма да закачаме семейството й.

Валкирия не помръдваше и мускулче, остана клекнала в мрака, докато обладаните отминаха, мъчейки се да овладее и дишането си. Ръцете й трепереха неудържимо, докато се опитваше да измъкне телефона от джоба си. Натисна бутона за бързо избиране и се обади на отражението си.

— Изведи родителите ми от къщата — прошепна в слушалката.

Гласът на отражението беше студен и безчувствен, както винаги.

— Защо?

— В опасност са. Флетчър е обладан. Отведи ги някъде. Не у Берилия, Флетчър знае къде живеят близначките. Все едно е къде ще ги заведеш, само ги махни от къщата.

— Здрасти, мило — рече Флетчър точно зад гърба й.

Валкирия се извъртя, но него вече го нямаше. Нещо я удари по ръката и телефонът й излетя незнайно къде. Тя замахна, но не можа да го улучи, естествено, той се озова зад гърба й и дланта му се стовари в основата на шията й. Валкирия падна на четири крака, косата й влезе в очите, цялото й тяло се скова. Флетчър я сграбчи и я повлече, преметна я над една операционна маса и я блъсна да падне от другата й страна. Преди още да се е ударила в пода, той вече се беше телепортирал до нея и я изрита, Останката в него придаваше допълнителна сила на всеки замах. Валкирия се сви на кълбо, борейки се за въздух.

— А бе стори ми се на мене, че ти чух гласчето — рече Флетчър. Усмихваше се. Сладката усмивка, която тя толкова харесваше. — Когато казах, че се каня да убия вашите, ми се счу, че някой ахна. Знаех си, че си била ти.

Валкирия бавно се претърколи, стенейки от болка.

— След малко ще те заведа при другите — продължаваше Флетчър. — Не се тревожи. Просто ми се прииска да останем насаме няколко минути. Реших, че може да искаш да си поприказваме.

Валкирия рязко замахна, измествайки въздуха и запрати масата в противоположния ъгъл на стаята. Но не улучи Флетчър. Него вече го нямаше. Тя го почувства зад гърба си, но беше твърде бавна да му стори каквото и да било, момчето се наведе, сграбчи я с две ръце за врата и я повлече по пода.

— Знаех, че се преструваш — каза той. — Познавам те много добре. Не можеш да ме баламосаш, мило.

Валкирия стисна китките му, за да намали натиска, набра се, използвайки ги за опора, и ритна с двата си крака право нагоре. Изрита го с двата си ботуша право в лицето и той я пусна, псувайки. Тя скочи на крака, събра сенките от стаята и те повдигнаха Флетчър и го треснаха в насрещната стена. Момичето хвърли поглед към вратата, но обикновен човек не може да изпревари телепортатор и тя много добре го знаеше.

Ритна отново към главата му, но той се премести в последната секунда, претърколи се, опита се да я нападне отново, но коляното й го фрасна в брадичката. Момчето падна по гръб и Валкирия се хвърли отгоре му. Ако му дадеше само секунда свобода, той щеше да се телепортира. Тя се вкопчи в него откъм гърба, обви врата му с ръка и започна да го души. Флетчър се наведе назад, но Валкирия не пускаше. Той се приведе бързо напред, вдигна я от пода, помъчи се да я отърси от себе си. Тя се долепи още по-плътно. Останката в него може и да не се нуждаеше от въздух, но обладаното тяло не можеше да не диша. След още няколко мига Флетчър щеше да изпадне в безсъзнание.

Момчето спря да се мъчи да откопчи пръстите й, вместо това тежко закрачи към един стол, изправен до стената. Сложи единия си крак на седалката. Валкирия се замята, като се стараеше да го извади от равновесие, но едновременно с това не смееше да отхлаби хватката на шията му. С ръмжене Флетчър полека се качи на стола, повдигайки Валкирия със себе си.

Съзнанието й пищеше ругатни, но самата тя не можеше да стори нищо. Флетчър постоя несигурно изправен, после се хвърли на пода. Докато падаха, Валкирия стисна очи и зачака удара. Стовари се тежко на земята, главата й откънтя в пода, под клепачите й избухнаха звездички. Дори не можа да осъзнае, че е освободила момчето от хватката си. Не виждаше Флетчър, който се беше изправил до нея. Просто лежеше.

— Леле, каква си била корава — чу гласа му. Глух, далечен глас. — Но аз не ти се сърдя. Наистина. Това е добре. Даркесата трябва да бъде корава, прав ли съм?

Образът му изплува на фокус пред очите й.

— Още малко и щеше да ме довършиш. На косъм беше. Ако нямах допълнителната сила, вече да съм изстинал. Харесва ми, да ти кажа, харесва ми гаджето ми да е по-силно физически от мен. Не бих го признал — искам да кажа, старото ми аз не би го признало — но сега вече съм много по-уверен.

Валкирия изстена и Флетчър коленичи до нея. Нежно повдигна главата й от пода, после безжалостно я тресна обратно в бетона. Ръцете му се плъзнаха по тялото й, претърсвайки джобовете.

— Знаеш ли, паднах си по тебе в първия миг, в който те видях. Не исках да ти призная, защото ти беше още малка и, нали се сещаш, страшно ме дразнеше по едно време, но, да, определено си бях паднал по теб. Това между нас беше истинско, как мислиш? Връзката ни? Харесваше ми начинът, по който взимаш всичко толкова насериозно. Много беше смешна. А, ето ги — той разлюля под носа й собствените й белезници. — Страхотно беше да ти бъда гадже. Много ни беше весело заедно. Но това е нищо в сравнение с веселбата, която тепърва ни предстои.

Белезниците щракнаха около лявата китка на Валкирия. Флетчър се приведе да закопчее и дясната, когато някой го връхлетя откъм гърба и го блъсна. Двете фигури се изтъркаляха и се удариха в някакъв стол в тъмното.

Валкирия бавно се претърколи на една страна. Главата я болеше и й се гадеше, но с усилие присви крака под себе си, готова да стане. От тъмнината наоколо се носеха трясъци и шум от борба. Два силуета, които се блъскаха един друг в стените. Момичето пое дълбоко дъх, после още веднъж, стараейки се да не повърне. С всеки изминал момент силите й се възвръщаха. Светът идваше на фокус. Валкирия се надигна и се изправи.

Флетчър изхвърча от тъмното и се извъргаля до краката й. От мрака се чу ръмжене, обладаното момче се обърна и в този момент Сийлън отново се хвърли отгоре му и двамата изчезнаха.

Валкирия се намръщи, но едва започна да се чуди какво търси пък Сийлън тук, и й се зави свят толкова рязко, че едва се удържа на крака. Успя да остане права и със залитане се измъкна в коридора. Подпря се на стената и остана отново неподвижна, чакайки да събере сили, за да продължи. Измъкна от джоба си малко ключе, отвори заключената лява гривна на белезниците и захвърли и тях, и ключа настрани. Усети как по лицето й бавно се стича топла кръв.

Телефонът й лежеше на пода. Валкирия протегна ръка. Усещаше въздуха, усещаше магията, но й трябваше минута, докато успее да се съсредоточи дотолкова, че да може да го притегли към себе си. Телефонът се вдигна нагоре и легна в дланта й, момичето го пъхна в джоба на палтото си, после с усилие се отблъсна от стената. Чувството й за равновесие се беше възстановило. Силата й се беше върнала. Болеше я много, но се търпеше.

Върна се полека при Сангуайн, който повдигна едната си вежда, когато я видя такава изподрана, но не каза и дума. Притисна я към себе си и двамата потънаха в земята, бавно се добраха до улицата отвън. Американецът пълзеше напред през пръстта, дишаше тежко, борейки се със собствените си болки.

Най-сетне Валкирия чу викове. Ръце я сграбчиха и я изтеглиха на повърхността. Бяха излезли на отсрещната страна на главната улица, доста далеч от киното. Момичето отвори очи и видя как Гастли изтегля и Сангуайн от земята и го изправя насила на крака, а ръката му се свива в юмрук, готов да цапардоса тексасеца. Валкирия извика предупредително и шивачът я погледна объркано.

— Съюзник — изкашля едва тя, отпусната в прегръдката на Скълдъгъри. — На наша страна е.

Гастли се навъси и пусна Сангуайн. Американецът се свлече на колене, изтощен от болка. Валкирия дочу още крясъци.

— Забелязаха ни — каза Танит.

— Всички в буса — нареди Скълдъгъри.

Побягнаха, а Останките ги следваха по петите. Гастли скочи зад волана и потегли. Гумите на буса изсвириха по асфалта.

— Ще отидем до Макгиликъдис Рийкс с колата ли? — обади се Танит. — Знам, че бусът върви бързо, но идеята да караме като бесни четири-пет часа по заледените пътища никак не ми допада. А сега Флетчър е с тях. Би могъл да ги телепортира където си поиска по пътя от тук до Кери и ние да налетим право на някоя засада.

— Флетчър в момента е зает с друго — рече Валкирия. — Не знам колко време ще му трябва да се оправи. Сийлън дойде. Притече ми се на помощ. Кенспекъл е мъртъв.

В миг настъпи ужасна тишина, после Скълдъгъри побърза да я прекрати:

— Трябва да се мъчим да стоим винаги пред Останките, поне на първо време, докато намерим къде да отбием. После ще ги пуснем напред, ще ги оставим да стигнат преди нас в Кери, а ние няма да бързаме, за да обмислим хубавичко как да се прокраднем до тях.

— Трудничко ще бъде — промърмори Гастли.

— Както обикновено.