Дерек Ланди
Тленни обвивки (44)

44.
Обсадата на кино „Хибърниън“

Скълдъгъри и Чайна пристигнаха в Дрогеда и Танит и Валкирия побързаха да се напъхат в топлия бус. Танит веднага разказа как Валкирия пребила един свещеник и една безобидна старица. Чайна се разсмя, а скелетът подаде на Валкирия втората половинка от ключа, която бяха взели от Дарлимпъл. Момичето притисна двете части една към друга, те се съединиха и се оказа, че е невъзможно да бъдат отново разделени.

Излязоха на магистралата и караха, без да срещнат други коли чак до разклона за Балбригън, където два автомобила бяха спрени на средата на платното. Вратите им зееха и наоколо нямаше жива душа.

— Катастрофа? — обади се Танит, докато бавно подминаваха изоставените коли. Валкирия не видя следи от сблъсък и внезапно я изпълни неприятното чувство, че някой ги наблюдава.

Скълдъгъри натисна газта.

— Няма да спираме — каза. — За никого.

Танит и Валкирия премълчаха.

Стигнаха центъра на Дъблин и се понесоха по пустите улици, без да обръщат внимание на светофарите. Пред Тринити Колидж един снегорин беше спрян край платното с работещ двигател и включени фарове. От шофьора нямаше и следа. Докато заобикаляха „Сейнт Стивънс Грийн“ видяха към тях да тича човек, размахал бясно ръце. Валкирия отвърна поглед от него, бусът го подмина и той остана някъде назад.

Градът край тях бе мъртъв, задушен от студ и от страх.

— Блокада — каза Скълдъгъри и фасадната татуировка покри лицето му.

Валкирия надникна и видя мигащите сини светлини на спрените напряко през платното полицейски коли. Четирима полицаи със светлоотражателни жилетки им махаха да спрат.

Валкирия и Танит легнаха на пода между задните седалки. Бусът спря, а сърцето на Валкирия биеше бясно. Тя чу как прозорецът откъм страната на детектива се спусна, после как единият от полицаите поиска от Скълдъгъри шофьорската му книжка. Чайна попита какъв е проблемът. Полицаят със заекване й отговори, че става дума просто за рутинна проверка и че място за тревога няма. Смаяното обожание, с което мъжът реагира на присъствието на Чайна, си беше напълно нормално. Добро начало. Но когато Скълдъгъри обясни, че не носи шофьорската си книжка, полицаят му нареди да слезе от буса.

— Нещо случило ли се е? — попита скелетът.

— Просто слезте от буса, господине — отвърна полицаят.

— Не съм карал с превишена скорост, полицай.

— Господине — прекъсна го мъжът и в гласа му вече се долавяше раздразнение, — искам да слезете от буса. Можете или да се подчините доброволно, или ще ви измъкнем насила и ще ви арестуваме.

— Няма нужда от заплахи — отвърна Скълдъгъри. Валкирия чу как вратата се отвори и детективът слезе. Вратата се затвори.

— Четирима са — прошепна Чайна. — Един до моя прозорец и трима около Скълдъгъри.

Почукване на стъклото до Чайна. Магьосницата свали прозореца.

— Здрасти — чу Валкирия гласа на полицая.

— Здравейте — отвърна Чайна. В тона й се долавяше усмивка.

Валкирия забеляза, че Танит се премести с няколко сантиметра. Светлината от уличните лампи блесна за миг, отразена в стоманата на голото острие в ръката й. Момичето преглътна.

Отвън се чу кратък вик, после нещо се тресна отстрани в буса, в същата секунда Чайна отвори вратата от своята страна с един премерен ритник. Звукът, с който вратата цапардоса полицая по главата, не можеше да бъде сбъркан с нищо. Без да слиза, Чайна внимателно дръпна вратата и я затвори, Скълдъгъри пък се върна на шофьорското място и настъпи газта.

— Проблеми? — попита Танит и седна нормално.

— Разреших ситуацията с няколко дипломатични реплики — отвърна скелетът.

Валкирия надникна през задното стъкло към сгърчените тела на полицаите на асфалта.

— Обладани ли бяха?

— Едва ли — каза Чайна. — Не ми се видяха особено силни.

— Достатъчно е Останка да е обладала някой влиятелен човек с власт в града — обади се детективът. — По всичко изглежда, че цялата полиция е на крак и търси именно нас. Сега се дръжте — ще караме още по-бързо.

Педалът на газта потъна до ламарината и бусът с рев се понесе напред.

 

 

Докато стигнат „Хибърниън“, Валкирия вече беше уплашена и потисната. Тревожеше се за родителите си, естествено, но за първи път в живота си се тревожеше и за братовчедките си. Чудеше се как ли се справят близначките с това, което им се беше наложило да узнаят през последните двайсет и четири часа. Събитията, на които бяха станали свидетелки, заедно с безумието, развихрило се из града, а и из цялата страна, бяха достатъчни да пречупят всеки, особено пък две бездруго пренапрегнати тийнейджърки.

По радиото съобщаваха, че по разбираеми причини цялата страна е изпаднала в пълна паника. Властите бяха заринати със сигнали за изчезнали хора. Някои от коментаторите твърдяха, че става дума за вирус, засягащ нервната система, други настояваха, че Ирландия е жертва на атака с биологично оръжие, трети пък обясняваха — това беше любимата версия на Валкирия — че болестта е Божие наказание, изпратено, защото хората спрели да ходят на църква. Някои от безредиците определено бяха предизвикани от Останки, но други очевидно се дължаха на вируса на Кенспекъл.

И двете причини обаче произвеждаха еднакъв ефект. Хората не смееха да излязат на улицата, стояха си по къщите с плътно затворени врати и прозорци, изолирайки се напълно дори от съседите си. Съобщаваше се за екипи от хора в бели лабораторни биозащитни костюми, които кръстосват градовете и събират проби. Цялата страна беше полудяла, а останалата част от света чакаше със затаен дъх дали болестта няма да нападне и тях.

Скълдъгъри паркира буса на Гастли срещу киното така, че да не бие на очи. Четиримата се увериха, че никой не ги наблюдава, след което притичаха до заключения заден вход на сградата. Скритата там камера ги снима и след секунди вратата се открехна. Вмъкнаха се вътре, зад гърба им с тежко щракане стоманените резета се плъзнаха на местата си, активирайки наново алармената система, която Кенспекъл сам беше изработил и монтирал.

— Гастли се обади — започна професорът без предисловие. — Каза, че ако имат късмет, до три часа са в Кери.

Скълдъгъри прати Танит да провери защитите на горните етажи, той и Валкирия се заеха да оглеждат партера.

— Кога смяташ, че обладаните ще дойдат да ни търсят тук? — попита момичето, докато крачеха.

— Всеки момент. Честно казано, изненадан съм, че още ги няма.

— Не обичам чакането — рече Валкирия. — Тогава мисля излишно. Мисля за всичко, което би могло да се обърка в нашия кошмарен план.

— Е, нещо може и да се обърка, но няма да е всичко.

— Никак не те бива да вдъхваш кураж, това известно ли ти е? Ако си истински приятел, сега трябва да ми кажеш, че след няколко часа от Останките няма да има и следа и всичко ще си бъде пак постарому.

— Твърдиш, че истинските приятели са онези, които те лъжат при всяка отворила им се възможност? — попита скелетът.

— Всъщност да, точно така.

— Ами добре, да бъде както искаш. Нищо в нашия кошмарен план не може и няма да се обърка. След няколко часа Останките ще бъдат заловени във Вместилището, всички обладани ще оздравеят и нещата ще си бъдат пак постарому. Ще продължим да спорим кои да бъдат новите Старейшини, аз ще продължа да търся оня тип Тесеракт, ти ще продължиш да взимаш уроци по некромантия и да излизаш на спокойни срещи с Флетчър, докато Сийлън зеленее от ревност по тъчлинията.

Ръцете му изпробваха здравината на металните решетки върху един отдавна неизползваем вход.

— Всичко забелязваш — тихо каза Валкирия.

— Не всичко, но доста.

— Той ми каза, че ме обича — каза момичето. — Сийлън.

Продължиха да крачат.

— Не ти трябва влюбен в тебе вампир, Валкирия.

— Той не е лош човек.

— Защото изобщо не е човек.

— Не ми ги пробутвай тия — подразни се момичето. — Всички все това разправят. Той е животно. Не може да му се има доверие. Ами че той самият говори така за себе си! Сам се нарича животно, за Бога!

— А ти какъв мислиш, че е, ако не животно? Разстроен? Неразбран? Той е убиец.

— Сийлън е различен от другите вампири.

— Така е, права си.

Валкирия се намръщи:

— Съгласен си с това?

— Абсолютно съм съгласен. Другите вампири са брутални кръвожадни зверове, слабо ограничавани от бруталните кръвожадни правила, валидни само за собствената им общност. Колкото до Сийлън… Той е още по-лош.

Валкирия въздъхна и поклати глава, но скелетът продължи:

— Той е погазил най-важния закон за тях — убил е друг от своя род, убил е друг вампир. Ако не е успял да спази дори това правило, ти как мислиш — възможно ли е да си сигурна в каквото и да било, когато става дума за него? Знаеш ли защо вампирите се славят като злопаметни? Защото, когато ги обхване страст към нещо — в случая със Сийлън това е била страст за отмъщение — тя започва да ги гори отвътре, завладява ги напълно. Отмъщение, омраза, любов. Всяка от трите причинява еднаква болка.

— Значи твърдиш, че той може да се вманиачи по мен?

— Щом ти е казал, че те обича, значи вече е вманиачен по теб.

— Ако си поговориш с него, ако просто спреш и му дадеш възможност да се изкаже, ще разбереш колко грешиш.

Скълдъгъри не отговори. Само я погледна и леко наклони глава на една страна. Валкирия отвърна поглед, без да може да спре червенината, която изби по бузите й.

— Какво си направила? — попита скелетът.

— Нищо не съм направила. Какви ги говориш?

— Аз с всички сили се мъча да опазя връзката ти с Флетчър, но ти нещо да не ме будалкаш? Още си гадже с това момче, нали?

— Разбира се.

— Не ходиш със Сийлън?

Валкирия поклати отрицателно глава.

— Нямаш никакви намерения или планове да започнеш да ходиш с него?

— Той е твърде стар.

— Това не е никакъв отговор!

— Ами не знам какво точно очакваш да ти отговоря! Искаш да ти призная, че съм се целувала със Сийлън? Защото да, веднъж се целувахме с него! Веднъж! Това е. И аз му казах, че това няма да се повтори никога вече, защото съм с Флетчър и Сийлън прие това. Какво още искаш да знаеш?

Скълдъгъри не отвърна нищо, само продължи да крачи. Момичето усети как вълната на справедливия й гняв се отдръпва, оставяйки след себе си срама от глупавото й детинско поведение и острото желание да си беше мълчала.

— Ясно — рече най-после скелетът.

— Не съм длъжна да ти давам отчет — каза Валкирия. — Не ми трябва позволението ти да целувам Сийлън, нито Флетчър, нито когото и да било!

— Правилно — тихо отвърна Скълдъгъри. — Не ти трябва. Но проблемът с влюбения в тебе вампир си остава.

— Казах ти вече, че това не е проблем.

— Не можеш да си позволяваш да го насърчаваш.

Момичето зяпна.

— Не го насърчавам!

— Значи целувките са били някакъв грешен сигнал, с който всъщност си искала да го отблъснеш.

Валкирия отвърна поглед, но не можа да измисли аргумент срещу това.

— Ами ако Флетчър узнае? — продължи Скълдъгъри. — Склонна ли си да изгубиш приятеля си заради подобна история? Сийлън може и да се държи идеално с теб, но уверявам те, силно мрази Флетчър! Достатъчно е вампирът да подхвърли само един намек за вас двамата, само една дума и ще унищожи връзката ти.

— Сийлън не би направил нещо подобно — каза Валкирия, но в гласа й нямаше увереност.

Светлините угаснаха. Резервният генератор се включи още преди момичето да успее да щракне с пръсти.

— Токът ли спря? — попита тя. — Или…

— Останките — отвърна Скълдъгъри. — Тук са.

Втурнаха се към останалите. В медицинската лаборатория имаше монитори, които в момента показваха кадри от улиците около киното.

Бяха стотици — мъже, жени, дори няколко деца, смъртни и магьосници, всички застанали на смразяващия студ с черни усмивки и нашарени с черни вени лица. Валкирия видя Страха, Рийт и Ревъл, позна и още неколцина. Около главния вход настъпи раздвижване и отпред се появи Тесеракт. Вдигна очи и се взря право в камерата.

Валкирия усети как страхът сви вътрешностите й, примесен с ледена вина. Част от нея, най-отчаяната част, запищя и заплака безмълвно, настоявайки, че те са дошли тук за нея, че тя е виновна за това положение, тя и никой друг.

Но това, разбира се, не беше истина. Освобождаването на Останките нямаше нищо общо с нея, поне доколкото й беше известно. Дори и да не я преследваха лично, те пак щяха да си вилнеят необуздано, да нараняват хората и да обладават телата им. Така поне не налитаха много-много на смъртните. Засега.

Видяха как обладаните се разделиха и обградиха сградата, стягайки обръча си като примка на врата на обесен.

Неколцина подходиха откъм западната страна. Един заразмахва пръчка във въздуха, докато улучи невидимата защита, с която Кенспекъл беше обвил сградата като пашкул. Защитният купол просветна в синьо там, където го докосна пръчката, сини вълнички се понесоха по повърхността му във всички посоки, докато полека изчезнаха, подобно на кръгове в тиха вода, в която е било хвърлено камъче. Обладаните нададоха одобрителни викове при вида на отличната защита.

Откъм главната улица един магьосник запрати срещу киното вълна от енергия, която потъна беззвучно в купола, без да причини ни най-малка вреда. Огнените кълба избухваха и се стопяваха, когато докосваха синята повърхност, куршумите я удряха и падаха на асфалта, сенките се разпръсваха, когато стигаха до нея. Всички нападения причиняваха сини вълнички, които бляскаха безспир около малката защитена сграда на киното.

Неколцина обладани се отделиха от основната група и насочиха магиите си към земята под краката си.

— Искат да прокопаят тунел и да влязат отдолу — каза Валкирия.

— Доста надълбоко ще им се наложи да копаят — рече Кенспекъл. — Не сме в плътно затворен балон, но куполът продължава около десет метра надолу под земята. Няма да им е лесно.

— Колко време ще им трябва, докато пробият? — попита Танит.

— Куполът не може да бъде разрушен напълно — каза професорът, — но все пак в него ще се отворят процепи. Можем да очакваме неколцина да проникнат в киното във времевия интервал, необходим на защитата да се самовъзстанови.

— Ами нека влизат, нямам нищо против — отговори Танит. — Тъкмо няма да ни бъде скучно.

Валкирия не продума, но, вгледана в стотиците настървени лица с черни устни, си помисли, че за скука едва ли може да става дума.

— Разпръснете се — рече Скълдъгъри, — но не се отдалечавайте прекалено. Ще отбиваме атаките там, където стане нужда, но никой да не се опитва да отбранява определена позиция сам. Ясно ли е? Целта ни е единствено да се защитаваме и да ги отблъскваме, докато Флетчър се телепортира обратно при нас от Кери. Дотогава няма да почиваме и няма да спираме. Давайте.

 

 

Под непрекъснатите атаки в купола започнаха да се появяват процепи и обладани магьосници влязоха в киното. Там, разбира се, ги посрещнаха нови нива от защити, вътре по коридорите също имаше достатъчно капани, но малко по малко сградата се предаваше.

Валкирия беше в моргата, откъдето безпомощно наблюдаваше как трима магьосници отвориха дупка в стената на киното и нахълтаха вътре.

Скълдъгъри дотича да се разправи с тях. Измести въздуха и запрати единия обратно към защитния купол. Другите двама бяха елементали и знаеха как да посрещнат атака с въздушна вълна без да пострадат. По-едрият, грозен мъж с къдрава черна коса, блъсна Скълдъгъри с цяло тяло и го събори. Другият, облечен в костюм и вратовръзка — и двете опръскани с кал — се нахвърли на Валкирия.

Тя отскочи вдясно и го препъна. Когато мъжът падна, момичето го оплете със сенките и го запокити към моргата. Главата на обладания се фрасна в бетонния под с пляскащ болезнен звук.

Къдравият мъж удари Скълдъгъри по главата и изгрухтя от болка, когато ръката му се счупи. Скелетът го ритна, претърколи се и скочи на крака, като на секундата се плъзна встрани, за да избегне нападението на третия противник. Замахна, ударът попадна зад ухото на обладания и го накара да се олюлее. Валкирия измести въздуха под краката на магьосника, той падна, момичето изтича и го изрита с всички сили в главата.

Скълдъгъри заби лакът в носа на къдравия. Останките бяха силни и чувствителността им към болка беше значително намалена, но онова, което използваха, в крайна сметка си бяха обикновени човешки тела, а човешките тела реагират по определен начин на определени дразнители. Лакът в носа кара очите да започнат да сълзят, а това замъглява зрението. Ритник в пищяла изпраща до мозъка сигнали, които заповядват на ръцете да се протегнат надолу и да защитят удареното място. Коляно в брадичката отмята главата силно назад, от това мозъкът се удря в черепната стена, а това от своя страна предизвиква безсъзнание.

Мъжът с къдравата коса се свлече като чувал с картофи.

През дупката в стената Валкирия виждаше синия енергиен купол около киното, а през него — обладаните, струпани на улицата. Едва се сдържа да не им кресне нещо от рода на „Само толкова ли можете?“. Поривът дойде от страха й и от очакването на неизбежното, точно както, когато беше малка и играеше на криеница я обхващаше желанието да изскочи сама от скривалището си и да изкрещи „Тук съм!“.

Но сега вече не беше дете и подобни саморазрушителни пориви нямаха място в живота й, особено в критичен момент като настоящия.

Обладаните също я гледаха и й се усмихваха. Неколцина започнаха да напяват истинското й име. Валкирия просто стоеше рамо до рамо със Скълдъгъри и чакаше следващият враг да пробие защитата.