Дерек Ланди
Тленни обвивки (43)

43.
Който нож вади…

Къщата на Бургунд Дарлимпъл не беше хубава. Ако зависеше от Чайна, тя би я определила като съборетина на границата на окончателното срутване. Стърчеше си самотно — едно бунгало край пуст път. От два прозореца се процеждаше болнава светлина. Дворът представляваше джунгла от буренаци и високи треви. В интерес на истината, Чайна не можеше да види кой знае какво от пейзажа в тъмното и беше искрено благодарна за това. За мизерията нямаше извинение.

Валкирия се обади, точно когато Скълдъгъри изключи двигателя на буса. Чайна изчака, докато разговорът по телефона приключи. Очевидно първата част от ключа е била намерена. Скелетът нареди на момичето двете с Танит да го чакат, после активира фасадната си татуировка и кимна на Чайна. Двамата слязоха и се отправиха към къщата.

Входната врата беше открехната.

— Махайте се! — долетя отвътре мъжки глас.

Скълдъгъри и Чайна спряха, на фалшивото лице на скелета се изписа усмивка.

— Здравей, Бургунд — рече детективът.

— Аз не съм Бургунд — рече мъжът отвътре. — Аз съм някой друг. Махайте се.

— Бургунд — повтори Скълдъгъри, — искаме само да си поговорим. Отдели ни една минутка и си тръгваме.

— Аз не съм Бургунд!

— Ти си Бургунд Дарлимпъл — изрече Чайна. — Майстор на меча и герой от войната.

Смехът на мъжа прозвуча като лай.

— Герой от войната? Никой не ме смята за герой от войната!

— Е — рече Чайна и прекрачи вън от сенките, за да може мъжът да види лицето й, — зависи на коя страна си воювал.

Настъпи миг тишина, после гласът дрезгаво каза:

— Ти си Чайна Сороуз.

— Да, а това е Скълдъгъри Плезънт. Ако имаш малко време, бихме искали да си поприказваме с теб за Останките.

— Аз… Имам време…

— Може ли да влезем? — попита Скълдъгъри.

— Ами… може. Но не позволявам вкъщи да се внасят оръжия. Въоръжени ли сте?

— Не.

— Покажете ми. Разтвори си сакото.

Скълдъгъри се поколеба.

— А — рече, — имаш предвид дали сме въоръжени. Да, аз съм въоръжен. Мъничко въоръжен съм. Имам само един пистолет. В ръцете на точните хора би могъл да бъде наречен оръжие.

— Извади го и го остави отвън.

Скълдъгъри с мърморене се подчини.

— Окей — рече гласът. — Влизайте.

Стъпиха на верандата. Старите гнили дъски изскърцаха под тежестта им. Скълдъгъри бутна входната врата и я отвори. Посрещна ги мъждиво осветена зала. В мига, в които прекрачиха прага, фалшивото лице на скелета се нагъна на вълнички и се оттегли, оголвайки черепа му. Детективът се закова на място и погледна Чайна.

— Внимавай — рече й тихо. — Къщата е изолирана.

Чайна също го усети с първата крачка — невидимите татуировки, които украсяваха тялото й, угаснаха и силата им пресъхна.

— Вътре, вътре — обади се мъжът.

Закрачиха бавно и влязоха в гостната. Беше изненадващо голяма, почти без никакви мебели. Огромна маса за хранене в средата с няколко стола около нея. Една-две лампи. Това беше всичко. Стените обаче бяха украсени с безброй разновидности на фехтовачни мечове, шпаги и рапири. За разлика от прахоляка наоколо, остриетата им лъщяха, прекрасно поддържани.

Бургунд Дарлимпъл седеше на най-отдалеченото място на масата. Беше доста кльощав, имаше нужда от подстрижка и от едно хубаво бръснене, а вероятно и — помисли Чайна — от един най-обикновен душ.

— Аз съм Бургунд Дарлимпъл — рече нервно мъжът.

— Имаме нужда от помощта ти — започна направо Скълдъгъри. — Знаем за историята ти с Останките, знаем какво влияние е оказала върху целия ти живот.

— Окей — бавно рече Дарлимпъл. — Слушам те.

— Знаем също, че си намерил едната половинка от ключа, който задейства Вместилището.

— Досега щях да съм издирил и втората половина — кимна Дарлимпъл, — но хората спряха да разговарят с мен преди десет-петнайсет години и вече никой не иска да отговаря на въпросите ми. Защо питате? Какво искате?

— Искаме да ни дадеш твоята половинка от ключа — изрече Чайна.

Гласът на Дарлимпъл изстина:

— Не. Не. Пазя я, за да не може вече никой да плени Останките. Ако можех, досега щях да съм унищожил парчето злато, но то е доста издържливо. Защо ви е притрябвало?

Скълдъгъри килна глава на една страна:

— Не знаеш ли?

— Щях ли да питам, ако знаех?

— Трябва да включим Вместилището, Бургунд. Останките са на свобода.

Дарлимпъл се втренчи в Скълдъгъри и мълча няколко протяжни мига.

— Къде… — изрече най-после и гласът му прозвуча като глас на човек, който има нужда от глътка вода. — Къде са?

— Трябва ни половинката от ключа, Бургунд.

— Мислех, че я искате само за да я изследвате или нещо подобно. Да я подложите на опити, да установите какво представлява, как работи… Но да използвате Вместилището? Защо да ви помагам? Аз точно този момент чакам през целия си живот!

— Не искам да те заплашвам в собствения ти дом — рече Скълдъгъри, — затова какво ще кажеш да излезем за малко отвън, за да мога да те заплаша там с чиста съвест?

— Отвън? — изсумтя презрително Дарлимпъл. — Вън, където можете да използвате магията си? Където можете да ме замерите с огън и после да свалите половинката от ключа от овъгления ми врат?

— А, значи я носиш на врага си?

Дарлимпъл отиде до стената и взе от там един меч.

— Искаш половинката? Ела си я вземи.

— Много по-лесно ще бъде, ако ми я дадеш.

— Хайде! — изръмжа Дарлимпъл. — Да те видим колко струваш.

— Наистина не ми се ще — рече Скълдъгъри.

— Ако ме победиш, можеш да вземеш ключа от обления ми в кърви труп!

— Нали ти казвам, че перспективата никак не ме привлича.

— Да видя острието ти!

Скълдъгъри въздъхна, отиде до колекцията на стената и взе един меч с ръкохватка, инкрустирана със скъпоценни камъни. Дарлимпъл прекрачи напред и внезапно нападна. Остриетата се сблъскаха и Дарлимпъл започна да обикаля дебнешком около скелета.

— Наистина не е необходимо да го правим — обади се Скълдъгъри. — Не ти желая злото. Ни най-малко.

— Аз пък ти желая злото — изръмжа Дарлимпъл. — Много даже ти го желая. Направо ти е бедна фантазията.

— Ти си много странен тип.

Чайна наблюдаваше схватката. Дарлимпъл мушна три пъти рязко напред. Скълдъгъри парира първите две атаки, а от третата отскочи встрани, замахвайки с контраудар, който Дарлимпъл лесно парира. Отново и отново се нападаха, остриетата бляскаха и пееха при всеки сблъсък. Дарлимпъл държеше едната си ръка сгъната високо зад гърба си в класическата фехтоваческа стойка. Свободната ръка на Скълдъгъри беше ниско пред тялото му — много непредставително, но значително по-практично.

— Добър си — рече Дарлимпъл.

— Безкрайно си любезен — отговори скелетът.

— Не съм се дуелирал с толкова добър противник от повече от сто години.

— Много мило от твоя страна.

— Не се ласкай толкова. Всъщност, аз изобщо не съм се дуелирал с никого през последните сто години.

Дарлимпъл натисна, Скълдъгъри заотстъпва, едва успявайки да държи свистящото острие на противника далеч от тялото си.

— Остарял съм — продължаваше Дарлимпъл. — Изгубил съм форма. Стойката ми е изцяло погрешна.

— На мен ми изглежда добра.

— Отпуснал съм се — Дарлимпъл подпря острието на Скълдъгъри, приведе го към пода и замахна към главата на скелета. Скълдъгъри рязко се дръпна, препъна се и падна. — В най-добрите си години досега щях да съм ти отнесъл главата.

Скелетът се надигна и се изправи на крака.

— Сигурно се чувстваш неудобно да се представяш толкова зле пред непознати.

— Имаше времена в живота ми, когато дуелът беше единственото, което имаше смисъл.

— Е, всеки има нужда от хоби.

— Да, имаше смисъл, но въпреки това беше изгубено време — Дарлимпъл почти изхлипа. — Самотно време — Скълдъгъри нападна, опитвайки се да се възползва от раздвоеното внимание на противника, но не можа да пробие защитата на Дарлимпъл. — И тогава Останката влезе в мен и самотата си отиде — мъжът рязко замахна и сряза ръкава на Скълдъгъри.

Скелетът бързо отстъпи.

— Но ти не си спомняш нищо от обладаването — каза.

— Подробностите не са необходими. Спомням си чувството. Чувството да бъдеш най-после цял. Завършен. Това си спомням. Това е, което ми липсва. Това е, което искам да ми се случи отново.

— Пробвал ли си някога да се сприятеляваш с други хора?

Дарлимпъл изръмжа хищно, запристъпва бързо напред, острието му търсеше Скълдъгъри, който полагаше отчаяни усилия да се изплъзва от сипещите се удари.

— Подиграваш ми се.

— Нищо подобно — настоя скелетът, докато продължаваше да отстъпва.

— Присмиваш ми се.

— Смятам, че е грубо човек да се присмива на мъж с гол меч в ръката.

Остриетата отново се срещнаха и Дарлимпъл рязко извъртя китката си. Мечът на Скълдъгъри изхвръкна от хватката му и скелетът трябваше да се хвърли на пода, за да избегне поредния убийствен замах. Детективът се претърколи встрани, за да си отвори малко свободно пространство.

— Бургунд — тихо рече Чайна и свали от стената една рапира. — Дали би възразил аз да заема мястото на Скълдъгъри за времето, оставащо до финала на този дуел?

Дарлимпъл се огледа и присви очи.

— Това, че съм влюбен в теб, не означава, че ще пожаля живота ти — предупреди той. — Знам какво представляваш. Това не е истинска любов.

— Разбира се, че е истинска — отвърна магьосницата и размаха рапирата, за да провери баланса. — Всяка любов е истинска — нападна, бърза като змия, но Дарлимпъл отби удара. — Иначе не би била любов, нали? Не би имала смисъл. Разхищение на време и енергия. А аз мразя разхищението.

Сега беше ред на Скълдъгъри да гледа как Дарлимпъл напада Чайна, а тя парира, как после му отговаря със замах и мушкане, които той на свой ред парира, да слуша пронизителните удари на остриетата едно в друго, изграждащи свой ритъм, докато телата на дуелистите се движеха елегантно из помещението.

— Искаш да ме объркаш — каза Дарлимпъл.

— Няма такова нещо. Любовта, която чувстваш, е искрена и истинска. Фактът, че не е споделена, не намалява важността й дори на косъм.

— Ти не ме обичаш — изсумтя Дарлимпъл.

— Нали точно това ти казвам.

Мъжът направи крачка напред.

— Ако знаеше какво е усещането, нямаше да се биеш сега с мен. Усещането, когато тялото си е съд, в който е влязла Останка. Тогава няма да имаш нужда от евтините си трикове, с които караш хората да се влюбват в теб. Просто няма да се нуждаеш от ничия любов.

Чайна отстъпи, без да спира да отблъсква ударите му. Качи се леко на един от столовете, после стъпи върху масата, Дарлимпъл я последва, звънът на остриетата се издигна до кресчендо. Отгоре беше опасно, нямаше място за маневри, а ударите на Дарлимпъл ставаха все по-ожесточени и точни. Чайна беше наистина впечатлена. Китката дори започваше да я наболява.

С ъгълчето на окото си мерна как Скълдъгъри вдигна меча си и закрачи към масата.

— Бургунд — рече скелетът. — Аз твърдо вярвам в честните схватки. Наистина. Но ние не сме дошли тук, за да изгубим двубоя. Дойдохме да вземем половинката от ключа, която ти си откраднал, и нямаме никакво намерение да си тръгнем без нея. Така че, боя се, ще трябва да включим в боя някои мръсни номера.

Докато Дарлимпъл парираше атаките на Чайна, детективът посегна в опит да го мушне в крака, но острието на мъжа се стрелна и отби подлото нападение.

Чайна примигна и пак атакува, Скълдъгъри направи втори опит да нарани Дарлимпъл, но мечът на стария фехтовач отново се премести с неуловима за окото скорост, отблъсна замаха на скелета и пак се върна към основната си противничка. Ако не го беше видяла с очите си, магьосницата нямаше да повярва, че подобна скорост е възможна.

— Не е лесно да те измами човек — промърмори Скълдъгъри.

Дарлимпъл скочи на пода. Чайна го последва, докато скелетът обикаляше и избираше подходящ момент за атака. Двамата едновременно притиснаха Дарлимпъл, а той се защитаваше с плашеща пъргавина и ловкост. Чайна му мина отляво, а Скълдъгъри — отдясно, боят продължаваше, но дори и при обединени сили двамата не успяваха дори да одраскат Дарлимпъл. Развоят на събитията започваше да става неприемлив. Чайна можеше всеки момент да започне да се поти!

Тя се наведе напред с дълбок мах, който мъжът парира, но магьосницата премести острието светкавично и бодна пак с удар, който за малко не откъсна ръката на Дарлимпъл от китката. Сега майсторът фехтовач заотстъпва. Скълдъгъри нападаше ниско, а Чайна — високо, после се размениха, после отново се размениха, пречейки на Дарлимпъл да предвиди следващите им движения.

— Предай се — рече Скълдъгъри.

Дарлимпъл не отговори веднага, твърде зает да се защитава.

— Изглежда ме победихте — каза най-после.

— Така изглежда, да. Но ако е вярно, защо се усмихваш?

— Защото — отговори Дарлимпъл, — знам нещо, което вие не знаете.

— И какво е то? — попита Скълдъгъри.

— По принцип аз не съм десняк — отвърна Дарлимпъл и прехвърли меча в лявата си ръка. Чайна изруга и рязко заотстъпва пред удвоената сила на ударите на противника, а Скълдъгъри извика, когато острието отнесе парченце кост от дясната му ръка. Чайна замахваше отчаяно, за да държи Дарлимпъл на разстояние, но неговият меч се движеше много по-бързо от нейния и тя усети, че губи равновесие. Падна и се подпря на една ръка, продължавайки да се дуелира с другата, докато се мъчеше да изпълзи встрани.

Скълдъгъри нападна Дарлимпъл в гръб, мъжът се завъртя и прободе скелета в гърдите. Скълдъгъри застина и сведе поглед към острието, пронизало дрехите му. Дарлимпъл завъртя злобно рапирата и я изтегли навън, одрасквайки гръдната кост на детектива, а Скълдъгъри изви от болка и се свлече на пода.

Чайна замахна към врата на Дарлимпъл, но фехтовачът се наведе, извъртя се, острието му се сблъска с нейното и изведнъж ръката на Чайна се оказа празна. Мъжът я изрита в гърдите и магьосницата падна.

Дарлимпъл се надвеси отгоре й и опря връхчето на рапирата до гърлото й.

— Ето — рече, леко задъхан. — Победена си. Сега ти ще отговаряш на моите въпроси. Къде са те? Къде са Останките?

— Не знам — отвърна Чайна.

Острието се притисна в кожата й.

— Говори или ще те убия.

Скълдъгъри все още лежеше на пода, свит на кълбо, с ръце, обвити около раненото му тяло. Чайна въздъхна.

— Добре. Ще ти кажа. Но ако просто си беше включил телевизора или радиото, щеше сам да си узнал отговора отдавна.

— Нямам доверие на модерните технологии — информира я Дарлимпъл.

— Защо ли не съм изненадана? В такъв случай си пропуснал новините за десетки случаи на безредици из цял Дъблин. Из цяла Ирландия.

Ченето на Дарлимпъл увисна.

— Всичките са на свобода? Останките? Всичките Останки? Това е… Това е…

— Това е, което си чакал цял живот?

Очите на мъжа се наляха със сълзи.

— Да.

— Чакаш го повече от сто години?

Той бързо закима.

— Да.

— Тогава тази вечер е най-щастливата в живота ти, Бургунд. По-добре побързай, иначе всички Останки ще си намерят гостоприемници и няма да остане нито една, която да обладае теб.

— Да — погледът на мъжа се размъти. — Да. Аз… Трябва да тръгвам вече.

Връхчето на рапирата се отмести, Чайна нападна, скъпият й ботуш се заби в коляното на Дарлимпъл. Той падна, Скълдъгъри скочи, сграбчи въоръжената му ръка и я заизвива зад гърба му, докато я счупи. Дарлимпъл изрева и изпусна меча, а скелетът го изрита надалеч.

— Дай ми половинката от ключа — изрече Скълдъгъри, а гласът му беше леден, нечовешки.

Дарлимпъл хлипаше от болка. Опита се да побегне, но Скълдъгъри го препъна. Стъпи върху счупената ръка на мъжа и натисна. Дарлимпъл запищя пронизително и след миг просто припадна. Чайна се изправи бавно, докато Скълдъгъри претърсваше фехтовача. След малко напипа половинката от ключа, закачена на верижка около шията на мъжа.

— Добре ли си? — попита скелетът Чайна, докато оглеждаше златния къс.

— Да — отвърна тя. — Ти как си? Той те нарани сериозно, както видях.

— Просто драскотина.

— Драскотина, която те накара да си изгубиш цялото чувство за хумор?

Скелетът вдигна поглед.

— Само временно, уверявам те. Вече съм съвсем добре. Имаме едната половина от ключа, другата е у Валкирия. Може дори да се преборим и да излезем победители от цялата работа, въпреки всички неблагоприятни обстоятелства.

Чайна сви рамене.

— И по-странни неща са ставали.