Дерек Ланди
Тленни обвивки (41)

41.
Главата в кутията

Центърът на град Дрогеда беше осветен, но по уликите не се мяркаше нито един човек, който да оцени коледната украса. Беше твърде студено за разходки, платната бяха заледени и беше опасно и да се шофира. Флетчър остави Танит и Валкирия на главната улица, целуна бързо приятелката си и се обърна, за да целуне и русата магьосница. Валкирия го фрасна по рамото и той изчезна с престорено обидена физиономия.

— Дори на очите ми е студено — рече Танит. — Лоша работа.

Закрачиха бързо в опит да се стоплят.

— Казват, че тази зима била най-студената за последните шейсет години — промърмори Валкирия. — Трябват ми вълнена шапка и ръкавички с един пръст.

— Ръкавички — мечтателно повтори Танит. — Да висят от ръкавите ми, вързани на връвчица…

— И наушници ми трябват — реши Валкирия. — От пухкавите. Ушите ми са червени, нали?

Танит хвърли един поглед.

— Да. Но не чак толкова червени, колкото носа ти. Ще помоля Гастли да ми ушие дрехи като твоите. Тогава само ръцете и лицето ми ще мръзнат.

— Не ти ли е минавало през ум, че студуваш, защото… Как да ти кажа… Просто не носиш достатъчно дрехи? Например защо не облечеш нещо под палтото?

Танит се загърна по-плътно с палтото си.

— Дизайнът на палтото ми е такъв, Валкирия, че не се предполага под него да има нищо друго, освен мен самата.

— Тогава не се чуди, че мръзнеш.

Стигнаха черквата. Сградата беше колкото внушителна, толкова и плашеща, шпиловете й се извисяваха в нощното небе като заострени копия. Вратите бяха заключени, но се отвориха с щракване, когато Танит ги докосна.

Основното осветление беше угасено, така че вътрешността на черквата си беше направо страшничка. Подминаха гробница, на чиято каменна плоча бяха издълбани скелети, завити в савани. Вляво от масивния олтар се издигаше постамент за мощи, чиято централна част представляваше пиедестал, върху който беше поставена стъклена урна, инкрустирана със злато и заобиколена от високи свещи. Над урната се издигаше бронзова островърха конструкция, чийто връх се извисяваше на повече от три метра. В урната имаше мумифицирана човешка глава, кожесто-кафеникава, с празни очни гнезда и дребни жълти зъби. Танит се взря отблизо.

— Кой е този? — попита.

— Оливър Плънкет — осведоми я Валкирия. — През хиляда шестстотин и не знам си коя си година бил обесен, удавен и разсечен на четири затова, че проповядвал и разпространявал католицизма в Ирландия. Екзекутирали го англичаните, разбира се.

— Разбира се — тържествено повтори Танит. — Ние на нашия остров ужасно съжаляваме за това.

Валкирия кимна:

— Така и трябва.

— А защо главата му е изложена в черква? — продължаваше Танит.

— Че къде иначе би могла да бъде изложена една глава?

— Ами не ти ли се струва зловещо? Искам да кажа, ние с тебе сме свикнали на тия неща, но тук идват обикновени хорица с надеждата да се помолят, да коленичат, да си помърморят и да се прекръстят и, не щеш ли, вдигат очи и какво да видят — нечия отсечена глава се мъдри в стъклена кутия насреща им! Доста мрачна атмосфера създава, да не споменавам, че лично на мен ми се вижда направо извратено.

— Извинете? — обади се глас зад тях.

Двете магьосници се обърнаха. Шкембест свещеник на средна възраст стоеше насред черквата и ги гледаше.

— Аз съм отец Рейнолдс — обяви. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Валкирия отпусна ръце край тялото си, готова да изтласка въздуха в момента, в който забележи дори една черна вена на лицето на мъжа.

— Отбихме се само за малко, господин Рейнолдс — рече момичето.

Свещеникът се стегна.

— Отец Рейнолдс — отвърна.

— О, извинете — помоли Валкирия. — А как ви е малкото име?

— Казвам се отец Деклън Рейнолдс, а вие, млада госпожице, сте влезли с взлом в Божи храм.

— Радвам се да се запознаем, Деклън — продължи Валкирия, подминавайки обвинението. — Аз съм Валкирия, а това е Танит. Може би ще можеш да ни помогнеш. Търсим един предмет: плоско парче чисто злато, дълго горе-долу колкото дланта ти. Да си го виждал?

Свещеникът се намръщи срещу й:

— Изгубили сте къс злато?

— Не сме го губили — обясни Танит, — само го търсим. Един приятел ни каза, че може би е скрито някъде близо до главата в стъклената кутия. Допускаме, че това тука е единствената глава в кутия, с която разполагате, освен ако, разбира се, не сте скрили още някоя на някое тайно местенце.

— Аз съм нов в енорията, но доколкото ми е известно, друга глава в стъклена кутия нямаме. Само тази ни е. Съжалявам, ако това е някаква шега, просто не разбирам кога трябва да ми стане смешно.

— Плосък къс злато — повтори Валкирия. — Виждал ли си го?

— Не знам за какво говорите — отвърна свещеникът и се обърна кръгом. — Вероятно ще обясните по-ясно проблема си на полицаите, когато пристигнат.

Ако мъжът очакваше двете момичета да протестират или да се втурнат подире му, определено грешеше. Направи няколко крачки, но неканените му гостенки не реагираха въобще на заплахата му, така че той раздразнено се обърна и видя, че те са го забравили напълно и продължават с интерес да разглеждат кутията с главата.

— Дръпнете се веднага от там!

Валкирия прокара длани по основата на урната.

— Момент само — рече.

— Съдът не може да се пипа! — извика свещеникът и се втурна към тях. Юмрукът на Валкирия го улучи под брадичката. Мъжът залитна назад, коленете му се огънаха и той изгуби съзнание. Рухна и остана да си лежи неподвижен.

— Ох — рече момичето. — Помислих, че е обладан!

— Да, бе! — ухили се Танит. После притисна с ръка златната основа на урната и се чу едно тихо щрак. Русата магьосница натисна по-силно, завъртя пръсти по часовниковата стрелка, един плосък къс злато се отдели от инкрустацията и се плъзна право в дланта й.

— Мътните ме взели! — промърмори си Танит. — Колко съм добра!

 

 

Обадиха се на Скълдъгъри да му кажат, че са намерили едната половинка от ключа. Скелетът им заръча да тръгнат към автогарата на Дрогеда и да го чакат там.

Навън улиците бяха все така мразовити и пусти. Пътната настилка блестеше, сякаш някой по невнимание я беше посипал цялата със ситни кристалчета. Паркираните коли бяха покрити със скреж, а предните им стъкла — направо заледени. Коледните лампички излъчваха неземно сияние в надигналата се мъгла, някъде в далечината се включи аларма.

Валкирия и Танит закрачиха на юг към автогарата. Момичето вървеше със скръстени ръце, пъхнала длани под мишниците си. Ушите й замръзваха, носът й беше аленочервен и течеше. Стъпи на заледена локва, краката я подведоха и за трети път през последните десет минути се приземи по задник на тротоара. Танит я погледна през рамо и въздъхна. И на нея вече не й беше смешно.

Пресякоха някакъв мост, като гледаха да не стъпват много-много по заледения тротоар. На платното се хлъзгаше по-малко. Досега не бяха чули дори шум от автомобили, не бяха мернали нито една кола да се движи по улиците. Автогарата беше осветена, автобусите стояха подредени отпред, тихи и студени. Танит бутна стъклената врата към чакалнята. Една старица вдигна поглед към тях от пейката, на която седеше.

Валкирия предпазливо й кимна, а Танит се приближи до касите за билети. Там цареше същата тишина и студ, каквито властваха и навън.

— Тук няма никого — рече старицата. — Проверих и в кабинетите по коридора. Празно е.

Танит хвърли поглед към Валкирия и тръгна да се увери сама. Когато русата магьосница изчезна, възрастната жена премести поглед към момичето.

— Гледахте ли новините? Ужасно, нали? Всички тези заразени хора.

— Ужасно — съгласи се Валкирия.

— Седя тук от часове. Опитах се да се свържа със сина ми, но той не вдига.

— Просто телефоните не работят.

— Така ли било? Надявам се момчето ми да е добре. Надявам се да не се е заразил. Той има деца. Едното е на десет, а другото — на четири годинки.

— Сигурна съм, че са добре — отговори Валкирия.

Старата жена направи усилие да се усмихне.

— Просто искам да се прибера у дома. Всичко това не е на добре. Този град никога не е бил толкова тих. Къде са хората? Всички ли са болни? Човекът по новините каза, че заразените са склонни към насилие. Ако тук всички са болни, значи навън е много опасно. Искам просто да се прибера вкъщи.

— Ние също.

— Как се казваш, дете?

Старицата не приличаше на човек, когото някоя Останка би искала да обладае. Не беше нито млада, нито здрава или пък силна. Беше дребничка, стопена, с побеляла коса и дори под дебелите дрехи, с които се беше увила, личеше колко е слабичка и крехка.

— Казвам се Валкирия.

— Какво необикновено име! Френско е, нали?

— Ъм, скандинавско, доколкото знам.

— Много е хубаво.

Танит се върна.

— Тук няма никого — обяви.

— Нали ви казах — отвърна старицата. — В чакалнята съм от три часа и вие двете сте първите хора, които виждам. Благодарна съм, че не приличате на онези, които показаха по новините.

— Къде живеете? — попита Валкирия.

— В Дулик — каза жената. — Знаете ли го?

— Видяхме указателни табели за него из улиците.

— Автобусът за Дулик трябваше да замине в седем и десет, но отвън на паркинга нищо не помръдна. Никой не замина. Не видях и никакви шофьори. Не знам как да се прибера.

— Всеки момент очакваме да дойдат да ни вземат с кола — каза Валкирия. — Бихме могли да ви…

— Вал — прекъсна я Танит с напрегнато изражение.

— Много сте мили — усмихна се старицата, — но не се притеснявайте за мен.

— Не можем просто да я оставим тук — каза тихо Валкирия на Танит.

— Защо не? — парира русата магьосница. — Никой няма да я пипне с пръст. Тук е в по-голяма безопасност, отколкото ако дойде с нас.

— Тук е супер студено!

— Е, и? Тя има ръкавици с един пръст — Танит се обърна към възрастната жена. — По принцип не би имало проблем да ви поканим с нас, но при настоящата ситуация не сме сигурни дали не сте заразена.

— Аз? — възкликна изненадано старицата. — Виждате ли ме да тичам насам-натам и да наранявам хората?

— Не. Но като нищо можете и да започнете.

Старицата примигна срещу им, после някак си се смали и потъна в дебелите си дрехи.

— И без това е по-разумно да остана тук. Синът ми сигурно ще ме търси.

Танит си рамене и погледна към Валкирия.

— Видя ли? Проблемът се реши.

Електричеството угасна.

— Чудесно — промърмори Танит в тъмното.

Няколко секунди цареше пълен мрак. После очите на Валкирия започнаха да привикват и тя започна да различава очертанията на предметите. Също и фигурата на Танит, която се отправи към прозорците, за да надникне навън.

— Целият град е тъмен — отбеляза тя. — На километри наоколо не се вижда светлинка.

— Може би в кабинетите може да се намери фенерче — проговори старицата с уплашен глас.

— Аз имам запалка — каза Валкирия и щракна с пръсти. Обви пламъка с шепа, прикривайки факта, че той гори направо върху дланта й.

— О, колко хубаво — облекчено въздъхна старицата. — Не искам да ви се натрапвам, но дали наистина приятелят с колата, когото очаквате, не би могъл да вземе и мен? Никак не ми допада идеята да остана тук съвсем сама.

— Сигурна съм, че ще измислим нещо — каза Валкирия. Виждаше Танит на трепкащата светлинка на пламъка. Приятелката й не изглеждаше никак доволна. — Ще ида да потърся фенерче.

Валкирия се отправи към административния коридор, претърси две бюра, после заоглежда лавиците. Намери фенерче и натисна копчето. Лъчът прониза мрака в кабинета.

— Намерих едно! — провикна се момичето.

Чу как Танит започна да се дави и страхът я прониза от главата до петите. Втурна се към чакалнята. Старицата беше обвила тъничките си костеливи ръце около шията на русата магьосница.

Валкирия изрева и се хвърли напред, а старицата изпсува на език, който момичето никога преди не беше чувало. Валкирия я връхлетя, но в последния момент крехкият юмрук на бабичката я фрасна така, че за малко не й откъсна главата. Фенерчето отлетя нанякъде, Валкирия го последва, инстинктивно се претърколи няколко пъти по пода, изправи се, без да е наясно какво точно става. Краката й леко трепереха и тя залитна, видя как старицата не спира да налага Танит.

Дланта на момичето замахна рязко, въздухът затрепери, бабичката се изстреля настрани и се преметна няколко пъти. Танит остана на пода в безсъзнание.

— Не можеш да избягаш — обади се старата жена. — А и няма причина. Очаква те славна съдба.

— Това не е моята съдба — кипна Валкирия и пристъпи крачка напред. — А дори и да е, аз я промених. Бъдещето няма да се случи така, както си го представяш.

— Ние точно затова дойдохме — обясни жената. — Дойдохме, за да се уверим, че нещата ще станат точно така, както трябва да станат. Даркесо, ние бяхме безполезни. Ние бяхме едно нищо. Бяхме гняв и омраза, и злъч. Но сега? Сега имаме цел. Сега имаме бъдеще. С теб.

— Ако искате да ви бъда водач, защо да не започнем още сега? В задния си джоб имам чифт белезници. Искам да си ги сложиш.

Старицата се позасмя и поклати глава.

— Трябва да ти покажем пътя — каза, — и ти ще проумееш силата си и доброволно ще приемеш короната си. Едва тогава ние ще ти се покорим. В момента обаче все още си мислиш, че си Валкирия Каин. Все още мислиш за приятелите си. Като тази тук например — старата жена коленичи до Танит и погали косата й. — Позволи ми да бъда твоя приятелка. Ще напусна това грохнало тяло и ще вляза в младата магьосница тук. Такава прекрасна форма, такова красиво лице, цялата е твърда, силна, жилава. Всичките тези мускули, всичките тези кожи.

— Спри да говориш за нея — пресече я Валкирия. — Отвратително е.

Старицата се нахвърли върху Танит, но русата магьосница рязко я удари и я събори. Валкирия също скочи, сграбчи обладаната изотзад, обви шията й с ръка и започна да я души. Старата жена се замята като риба на сухо, но Валкирия не пускаше. Не искаше да я наранява, не искаше да причинява на женицата истинска болка, просто искаше да я приспи за малко. Стегна още хватката си, тялото на обладаната омекна и главата й се отпусна напред. Валкирия я обърна леко на една страна, положи на пода и се изправи.

— Господи — рече глухо. — Пребих пенсионерка.

— Зла пенсионерка — поправи я Танит и с кашлица се заизправя едва-едва на крака. — Какви ги говореше това същество? Нещо ми се счу за Даркесата?

— Да. За Даркесата. Просто празни дрънканици. И половината не можах да разбера. Добре ли си?

— Всичко е наред. Само малко ми се вие свят. Страхотно дясно кроше! За бабичка.