Дерек Ланди
Тленни обвивки (40)

40.
Планът

Кино „Хибърниън“ беше запечатано отвсякъде. Вратите бяха барикадирани, прозорците — закрити. Всички по-маловажни крила от научната лаборатория бяха заключени и изолирани. Кенспекъл не оставяше нищо на късмета.

Валкирия седеше в медицинската лаборатория. Беше тук от часове, цялата сутрин дишаше парата от купата с неизвестна течност, която Кенспекъл й беше пъхнал в ръцете.

— Срещу настинката — рязко беше рекъл той и беше отишъл да се занимава с други работи.

Флетчър седеше до нея, гледаше новините по телевизията, Танит и Гастли пък седяха един до друг на отсрещното легло. Чайна стоеше в ъгъла, непрекъснато набираше телефонни номера, на които никой не отговаряше и се стараете да стои възможно най-далеч от Кларабел, която пък изглежда беше очарована от могъщата магьосница и само се навърташе около нея. Скълдъгъри влезе, шапката му беше дръпната ниско над очите — единствен белег, сочещ колко е притеснен.

— Чайна? — рече.

— Нищо — дойде отговорът. — Всички са изпаднали в пълна паника.

— Не се обаждай повече — каза скелетът. — Щом не вдигат досега, значи можем да приемем, че вече са компрометирани. От този момент нататък няма да се доверяваме на никого!

— Колко са? — обади се Танит. — Щом нито една Останка не е останала в хотел „Среднощ“, за колко гадини говорим?

— Не знаем — отвърна Гастли. — Хиляда. Може би две хиляди. Никой никога не е успявал да ги преброи точно.

— Две хиляди Останки — пое рязко дъх Танит. — Какво искат? Какво търсят?

Валкирия побледня.

— Търсят Даркесата — обади се Скълдъгъри, преди момичето да успее да отвори уста да си признае. — Така поне са казали на Валкирия. Явно една от тях е обладала долавящ, който е провидял някаква версия на бъдещето. Е, Останките вече си имат кого да боготворят.

Танит се навъси.

— Значи твърдиш, че гадовете си имат цел? Останки с цел? Това е нечувано. Това си е… ужасяващо е, за Бога.

— По новините говорят само за тях — обади се Флетчър. — Има репортажи за безредиците в нощния клуб, сбивания из целия град, още безредици в Голуей.

— Не — каза високо Кенспекъл и прекрачи прага на лабораторията. — Голуей не е дело на Останките. Там се намесих аз.

Валкирия вдигна очи.

— Моля?

Професорът приглади престилката си.

— След проблема с Останката преди пет месеца, разработих един внимателно контролиран вирус. Той засилва агресията и антисоциалното поведение на заразените, ефектът му трае минути, после изчезва и оставя болния в безсъзнание, а след събуждането заличава всички спомени на човека за случилото се. Поставихме метални контейнери с вируса на тайни места из цялата страна, където те чакаха подходящия момент да се задействат. Моментът настъпи тази вечер.

Флетчър го зяпна.

— Защо? Искам да кажа… Защо, за Бога?

— За прикритие — отговори Скълдъгъри. — Така цивилното население ще повярва, че съществува рационално обяснение на цялата лудница, като в същото време ще е достатъчно изплашено да си стои по къщите със здраво заключени врати. Ще ни оставят да действаме необезпокоявани.

— Мислех си, че рано или късно ще имаме нужда от подобен план — кимна Кенспекъл. — Е, вярно, смятах, че това няма да стане през следващите десетилетия, но ето, нещата се развиха другояче, добре че не отложих разработката на вируса за по-късно.

— Професорът казва, че вирусът не може да навреди на никого — радостно заяви Кларабел.

— Вирусът се контролира на психично ниво — обясни Кенспекъл. — Ако стане ясно, че заразеният се кани да нарани себе си или някой друг, заболяването веднага го кара да потъне в дълбок сън. Направих каквото беше по силите ми да минимализирам риска от каквито и да било инциденти, но най-важното е, че нападенията на Останките и обладаванията ще бъдат смесени с ефектите от моя вирус, така че всичко ще изглежда като общо избухване на една-единствена заразна болест. Когато решим същинския проблем и заключим гадовете на сигурно място, аз анонимно ще подхвърля формулата за ваксината срещу вируса ми на неколцина млади и нахъсани смъртни лекари, които мечтаят да направят света по-добро място за живеене. Те ще спасят всички, ще станат герои и другите проекти, по които работят, начаса ще получат финансиране за още десет години напред. Както се казва, всички ще бъдат доволни.

— А сега вече трябва да се заемем с решаването на същинския проблем — обади се Скълдъгъри.

Валкирия остави купата с лековитата течност настрани.

— Такова нападение е имало и преди — рече. — Разказвали сте ми. Преди години, в Кери.

— През 1892-ра година беше — кимна Скълдъгъри. — Обладаха целия град. За залавянето им беше построен огромен Капан за души под планината Макгиликъдис Рийкс.

— Какъв „рийкс“? — попита Флетчър.

— Планинска верига в противоположната част на страната. Тази машина — Вместилището — е единствената ни възможност да спасим положението сега.

— Добре — продължи Танит, — значи примамваме обладаните там, включваме машината, Останките биват изсмукани от човешките тела и затворени във Вместилището. Край на проблема.

— Както обикновено — намеси се Чайна, — нещата са малко по-сложни. Първо, ще ни бъде малко трудно да примамим Останките на единственото място на света, където те знаят, че могат да пострадат. Веднъж се хванаха в капана, втори път обаче едва ли ще се хванат. Второ, напълно съм сигурна, че в момента на света няма човек, който да знае как изобщо да задейства Вместилището.

— Няма такъв човек — съгласи се Скълдъгъри, — не и жив. Гордън Еджли беше единственият от познатите ми, който знаеше отговора на този въпрос.

— Мога да се поровя из бележките му — каза Валкирия. — В кабинета му са. Той записваше всичките си проучвания.

Скълдъгъри поклати глава:

— Много е опасно.

— Флечтър ще ме телепортира, ще намеря всичко необходимо и ще сме се върнали след няма и три минути.

— Всички заедно ще се телепортираме — отвърна Скълдъгъри.

— Ъм, забелязала съм, че намирам неща по-бързо, когато съм сама.

— Край на дебатите, казах.

— Чайна е права — намеси се и Гастли. — Задействането на Вместилището е едно на ръка, но как ще накараме обладаните да се приближат до него?

Скълдъгъри погледна Флетчър.

— Колко човека можеш да телепортираш едновременно?

— А — отвърна Флетчър. — Не знам. Десетима?

— Ще се наложи да телепортираш доста повече от десетима. Ако примамим всички заразени на едно място, някъде на тясно, където да ги накараме да се докосват един друг, да бъдат свързани, може би да стъпят на някаква обща плоскост, например, ще можеш ли да ги телепортираш едновременно до Кери?

Флетчър зяпна.

— Две хиляди души? Две хиляди зли човека?

— Смяташ ли, че ще се справиш?

— Не. Няма начин.

— Но по принцип е възможно — продължи Скълдъгъри. — Пред очите ми Камерън Лайт телепортира цяла бална зала пълна с хора на другия край на света, без да му мигне окото.

— Е, това го е можел Камерън Лайт — отговори Флетчър. — Аз практикувам само от няколко години. През половината време все още дори нямам представа как изобщо се получава телепортирането. Освен това никога не съм бил в Кери, а не мога да се телепортирам на места, които не съм виждал!

— Да караме поред. Първо трябва да разберем дали можем да задействаме Вместилището. Флетчър, телепортирай нас осмината в дома на Гордън.

Кенспекъл се заоглежда нервно:

— Какво? И аз ли идвам?

— Трябва да стоим винаги заедно — обясни Скълдъгъри.

— Но аз не желая да ходя у Гордън! Противна ми е самата идея за телепортирането!

— Извинявайте, професоре, но в случая нямам намерение да ви давам избор. Ще останем там само минутка.

— Аз искам да се телепортирам! — заяви Кларабел с развълнувана усмивка. — Да си сменя ли обувките? Имам едни гумени ботуши с кравички по тях.

— Обувките ти са идеални — каза Скълдъгъри. — Хайде всички, приближете се и се хванете за ръце. Флетчър?

Флетчър изчака всички да се докоснат един до друг и в следващата секунда ярко осветената медицинска лаборатория се смени с мрачната гостна в дома на Гордън Еджли.

— Ооо — простена Кенспекъл. — Не ми е добре.

— Ще повърна! — засмя се Кларабел.

— Чакайте ме тук — каза Валкирия. — Ще отида да надникна в кабинета.

— Идвам с теб — каза Чайна.

Скълдъгъри вдигна ръка.

— Там горе няма нищо, което да представлява интерес за колекцията ти, Чайна. Валкирия ще се справи по-бързо сама.

Чайна извъртя очи.

— Все ме подозираш — но остана на мястото си.

Валкирия забърза нагоре по стълбите, палейки всички лампи по пътя си. Беше късен следобед и вече беше мръкнало. Стигна до площадката, на която беше затворената врата към кабинета на Гордън. Момичето бързо прекоси помещението, нахълта в тайната стая и сложи пръст на устните си, когато образът на Гордън от ехо-камъка изплува пред очите й.

Той повдигна въпросително вежда.

— Гости ли имаме? — прошепна.

— Всички са долу — прошепна в отговор Валкирия. — Гордън, имаме сериозен проблем. Останките са се освободили, а ти си единственият, който знае как може да се задейства грамадният Капан за души под Макгиликъдис Рийкс.

— Останките са се освободили? Ама как, всичките ли?

— Така изглежда. Знаеш ли наистина как да активираш машината, с която можем да ги изловим?

— Вместилището? Да, доста е просто. Трябва ви само един специален ключ, аз знам къде е. Как планирате да примамите обладаните там?

— Още мислим по въпроса. Скълдъгъри предлага Флетчър да ги телепортира всичките едновременно в Кери, но Флетчър твърди, че не може да пренесе толкова много хора наведнъж.

— Разбира се, че може. Трябва да прочете романа ми „Яко дим“. Това е не само една от най-добрите ми книги, пълна с опасности, напрежение и интриги, но е и носител на наградите „Брам Стокър“, „Хюго“ и „Небюла“. Докато събирах материал за нея, проведох много интервюта с телепортатори. В романа има няколко глави, които могат да помогнат на Флетчър значително да разшири обхвата на възможностите си.

— Гордън, да ти кажа, нямаме време за четене в момента.

Чичо й поклати тъжно глава.

— Това му е проблемът на съвременния свят — никой няма време за една добра книга.

— Всъщност, проблемът на съвременния свят е, че Останките са на свобода и искат да избият всички.

— Не знам. Все пак продължавам да мисля, че вече на никого не му се чете.

— Гордън, искам да ми направиш една услуга.

— За тебе всичко.

Валкирия се поколеба.

— Искам да дойдеш с мен и да поговориш със Скълдъгъри и останалите.

— Всичко, освен това.

— Време е да се завърнеш триумфално.

— Не е време — отвърна Гордън.

— Имаме нужда от теб.

— Ще ти кажа всичко, което искате да знаете, а ти ще го кажеш на Скълдъгъри и другите. Така ти ще излезеш героинята.

— Излизам героинята достатъчно често, Гордън. Нямаме време да вършим нещата, както ги вършим обикновено. Ти знаеш всичко, което ще ни бъде от полза в момента. От какво се страхуваш?

— Страхувам се, защото аз не съм точно аз, Валкирия. Аз не съм Гордън, независимо колко упорито се преструвам на него. Аз съм просто един запис.

— И смяташ, че предишните ти познати ще се разочароват от теб?

— Не, не, аз просто… Ти се отнасяш към мен така, както си се отнасяла винаги, и аз ценя това много високо. Но в очите на всички други, в очите на старите ми приятели ще изглеждам… унизително. А моето его, колкото и могъщо и велико да е, няма да понесе подобен удар.

— Няма да ни помогнеш заради егото си?

— Мила ми племенничке, егото ми представлява голяма част от собствената ми личност, от това, което всъщност съм. Самоувереността се преминава в арогантност, а арогантността ме държи изправен, когато не ми е останала и капка сила.

— Гордън, трябва да ни помогнеш. Трябва да се пожертваш.

— Никога не съм си падал по саможертвите. Предпочитам малките, но навременни дарения.

— Сигурна съм, че Останките се гласят да започнат да ме боготворят.

Чичо й повдигна вежда:

— Сериозно?

— Ами ако това е пътят, по който ще се превърна в Даркесата? Ами ако запечатването на името изобщо не може да промени бъдещето? Ами ако започна да върша ужасите, които ми предричат, именно защото две хиляди смахнати зли сенки ми нареждат да ги върша? Не искам да убивам никого, Гордън. Не искам да наранявам родителите си. Моля те. Помогни ни.

Гордън омекна.

— Добре, Стефани. Хайде, да вървим при другите.

Момичето взе ехо-камъка заедно с кутийката му.

— Благодаря ти.

Чичо й кимна. Момичето почука с пръст камъка, изображението примигна и се стопи, а тя пое надолу по стълбите. В гостната всички разпалено приказваха, обсъждаха идеи и планове. Когато Валкирия влезе, всички млъкнаха и я проследиха с поглед как оставя кутийката с камъка на масата.

— Искам да се срещнете с един човек — каза малко нервно момичето. — Преди да го сторите обаче, искам да знаете, че никак не ми беше приятно да пазя всичко това в тайна.

Тя почука ехо-камъка отново и Гордън изплува пред всички.

— Здравейте — рече.

Очите на магьосниците се разшириха. Челюстите им увиснаха. Само Скълдъгъри остана напълно спокоен.

Гордън побърза да заговори:

— Валкирия не е виновна. Аз настоявах да не казва на никого, че съм тук. Тя много пъти се опита да ме убеди да си променя мнението, но аз не исках. Предполагам, че се смущавах, срамувах се от сегашната си форма на съществуване. Не желая дори да си помислям да претендирам, че именно аз съм мъжът Гордън Еджли, когото някога сте познавали, но въпреки това бих искал да бъда от помощ в днешната беда. Отнасяйте се с мен като с книга или като с някакъв друг вид запис на информация.

Гордън замълча и зачака укорите.

— Време беше — рече Скълдъгъри.

Сега беше ред на Гордън да се изненада.

— Знаел си?

— Разбира се.

Валкирия се намръщи.

— Знаел си? И как така?

— Всеки път, когато имахме нужда от информация, която само Гордън би могъл да притежава — отговори търпеливо Скълдъгъри, — ти идваше тук, съвсем сама, и само след две минутки се връщаше с точния отговор.

— Значи не си ми вярвал, когато ти казвах, че сама съм направила проучването по съответния въпрос?

— Не.

— Значи си мислел, че мамя?

— Ами ти мамеше.

— Но ти си си мислел, че мамя! Това е по-лошо от факта, че наистина мамех! Значи си се съмнявал в мен!

— Логиката ти е смайващо сбъркана.

— Защо не си казал нищо? — попита Гордън.

— Ако бях прав — продължи Скълдъгъри, — ако Гордън наистина е направил копие на съзнанието си върху ехо-камък, бях убеден, че новата му, записана личност ще е много чувствителна по въпроса за идентичността си. Когато сам стигнеше до тази идея, ти по своя воля щеше да ми се обадиш. Бях готов да чакам. Радвам се да те видя, стари приятелю.

Гордън примигна.

— Аз… да. Аз също се радвам да те видя.

Гастли се усмихна от отсрещния ъгъл на стаята.

— Добре дошъл обратно. Бих ти стиснал ръката, ако можех.

— Гастли, страхотно е да се срещнем пак — отвърна Гордън. — Чух, че известно време си бил статуя. Сега изглеждаш много добре. Чайна… По-красива от всякога.

Усмивката на Чайна също беше топла:

— Здравей, скъпи.

Танит направи крачка напред. Облиза устни, а когато заговори, гласът й трепереше:

— Аз съм — рече, — ваша голяма почитателка.

— О — отвърна Гордън, очевидно поласкан. — Благодаря.

— Чела съм всичките ви книги. Всичките. „И се възцари мрак“ е страхотна. Любимата ми е след „Флийс, полковникът страхливец“ и „Дъвкачът на мозъци“.

— Винаги съм знаел, че Флийс е най-добрият ми персонаж. Вие трябва да сте Танит. Валкирия много ми е разказвала за вас, но аз бях слушал за подвизите ви още докато бях жив. Знаете ли, че един от разказите ми се основава върху сюжета на една история с ваше участие?

Усмивката на Танит стана необятна.

— Стига любезничене — обади се Кенспекъл. Танит кимна виновно и отстъпи назад. — Гордън, и аз се радвам да те видя, но нямаме време за празни приказки.

— Обсъждахме работата ми — парира Гордън. — Това не са празни приказки.

Кенспекъл въздъхна.

— Все едно. Давайте да поговорим за нещо, което може да помогне в сегашното бедствено положение. Колкото повече време прекарваме в разговори колко страхотни или скапани са книгите ти, толкова повече хора загиват.

— Разбира се — отвърна Гордън. — Веднага сменяме темата. Веднага след като всички тук се съгласят, че книгите ми са страхотни, а не скапани.

— Окей, съгласни сме — изръмжа Кенспекъл. — Хайде сега да стане дума за нещо полезно.

— Готово. Валкирия ми обясни плана ви и ми разказа за притесненията на Флетчър. Четири седмици интервюирах телепортатори за една от книгите ми и със сигурност мога да споделя всичко, което научих от тях. Задачата е лесно изпълнима. Ъм… здрасти.

Докато Гордън говореше, до него се беше приближила Кларабел и в момента го зяпаше хипнотизирано от упор. Леко дъвчеше долната си устна, сякаш се мъчеше да реши някакво много трудно уравнение, после полека се приведе напред до момента, в който главата й потъна в брадичката на Гордън.

— А — рече Гордън.

— О, за Бога! — промърмори Кенспекъл. — Кларабел, спри веднага.

Асистентката се изправи и започна да обикаля Гордън, изследвайки колко плътно и стабилно изглеждаше тялото му, подобно на холограма. Гордън от своя страна само се усмихваше и полагаше героични усилия да не й обръща внимание.

— Можеш да научиш Флетчър как да телепортира хиляда души едновременно? — попита Скълдъгъри.

Гордън кимна.

— О, да. Не е до техника, нали разбирате. Всичко опира до настройката на съзнанието. Телепортацията е представа за състояние на света, която трябва да бъде разбрана и приета. Сигурен съм, че ако обясня на Флетчър нещата така, както бяха обяснени на мен, момчето ще схване същината и ще бъде в състояние да извърши онова, което се очаква от него, при това още утре.

— Идеално. Чудесно е, че си пак с нас, Гордън.

Гордън се усмихна, накани се да каже нещо скромно, но в този момент от челото му щръкнаха два пръста и се размърдаха насам-натам.

— Кларабел — сърдито се обади Кенспекъл, — махни си ръката от главата на господин Еджли.

Кларабел се нацупи и дръпна ръката си.

— Следващият въпрос — продължи Скълдъгъри. — Вместилището.

— Да, разбира се. То се задейства с помощта на ключ, който след финала на последния инцидент е бил разчупен на две половини, а те съответно са били скрити. Не си представяйте обикновен ключ: ключът за Вместилището представлява продълговат къс чисто злато с дължина и ширина колкото човешка длан. Резките, инкрустирани върху златото, задействат машината.

— Знаеш ли къде са парчетата? — попита Скълдъгъри.

— Едното се намира в Дрогеда — отвърна Гордън, — в църквата „Свети Петър“. Знам само, че е прикрепено към урната на Плънкет. Второто парче било скрито някъде в Нюгрейндж, докато впоследствие не го откраднал мъж на име Бургунд Дарлимпъл. В момента той живее в покрайнините на Мийт.

— Дарлимпъл — намеси се Чайна. — Чувала съм за него. По време на войната беше съюзник на Меволент. Добър фехтовач.

— Повече от добър — отвърна Гордън. — Майстор на меча. Когато войната свършила с поражение на неговата страна, той се адаптирал доста по-добре от много други, предвид ситуацията. При последния инцидент с Останки през 1892 година бил един от обладаните. Останката била извадена от него при Макгиликъдис Рийкс, заедно с всички други, но Дарлимпъл… След случката започнал да среща някои затруднения.

— Какви затруднения? — попита Скълдъгъри.

— Когато Останката бъде измъкната от някой обладан, след известно време човекът се събужда и не може да си спомни нищо от травматичното си преживяване. При някои случаи обаче у него остават смътни спомени за усещанията, докато е бил обладан. Дарлимпъл си спомня усещането, че докато е бил с Останката, не е бил сам, усещането, че е принадлежал към нещо по-голямо, по-важно от самия него. Оттогава досега той се опитва да си възвърне това усещане. Чака Останките да се върнат и е откраднал парчето от ключа, защото иска да е сигурен, че когато рано или късно отново бъде обладан, никой вече няма да може да задейства Вместилището и да го раздели с любимата му гадинка.

— А самата машина? — намеси се Чайна. — Виждал ли си я?

Гордън поклати отрицателно глава.

— Скрита е в тайна пещера. Не знам как да я намеря, нито дори как да стигна до нея. Но казват, че била смайващо съоръжение. Говорил съм с някои от магьосниците, които са участвали в построяването й и те ми разказаха достатъчно, че да възбудят въображението ми.

— Защо не са ти казали как може да се стигне до нея? — попита Флетчър.

— Вместилището е спасило света — отвърна Гордън, — било е последното, отчаяно оръжие срещу Останките. Когато ги победили, магьосниците, които боравили с него, положили клетва да го запечатат, така че никой да не може да го бърника излишно, да го разглобява или пък да го повреди. Единият от тях ми каза, че когато си имаш работа с магия, никога не можеш да разчиташ на това враговете ти, веднъж победени, да си останат победени или дори мъртви. Искали да са сигурни, че когато се наложи отново да се изправим срещу гадовете, ще разполагаме с оръжие.

— Нямаме време за губене — намеси се Скълдъгъри. — Флетчър, върни ни в „Хибърниън“.

Валкирия вдигна ехо-камъка и всички се хванаха за ръце. За едно мигване на окото бяха отново в медицинската лаборатория на професора.

— Този път беше много по-добре — грейна Кларабел. — Повърнах съвсем мъничко, но го глътнах обратно.

Скълдъгъри се обърна към Гордън.

— Сигурен ли си, че можеш да научиш Флетчър на всичко необходимо?

Гордън се усмихна и кимна.

— Не би трябвало да е проблем.

— Тогава започвайте веднага — продължи скелетът. — Първо обаче Флетчър ще телепортира Валкирия и Танит до Дрогеда, за да претърсят черквата и да донесат едната половина от ключа. Чайна, ти идваш с мен на гости на тоя тип Дарлимпъл.

— Обожавам, когато започнеш да командваш — отвърна Чайна, а в гласа й не се долавяше и следа от сарказъм.

— Гастли — продължи Скълдъгъри, — двамата с Флетчър тръгвате с колата към Макгиликъдис Рийкс. Гордън, ти ще отидеш с тях. Нали нямаш нищо против?

Гордън примигна няколко пъти, а когато заговори, гласът му откънтя странно глухо:

— Разбира се. Ще се радвам да помогна.

Валкирия не каза нищо, но много добре разбра, че скелетът току-що беше направил на Гордън възможно най-големия комплимент — беше се отнесъл с него като с истински човек.

— Най-добре се молете Гордън да успее да обучи момчето за няколко часа — рече детективът.

— Той просто трябва да проумее фундаменталната истина, която се крие зад телепортирането — рече Гордън. — После вече ще бъде способен на всичко. Не би трябвало да е проблем.

— Кенспекъл, боя се, че ще се наложи да използваме киното за щабквартира — продължи Скълдъгъри. — Когато Гастли и Флетчър стигнат Макгиликъдис Рийкс и момчето види мястото, двамата ще се телепортират обратно тук, ще примамим заедно обладаните вътре в лабораторията, ще ги накараме да се струпат на едно място, после Флетчър ще телепортира всички ни — и тях, и нас — обратно до Вместилището.

— Как ще ги примамим? — попита за пореден път Гастли. — Навън е хаос.

Скълдъгъри поклати глава.

— Не е чак такъв хаос. Погледни нещата така: Останките са били заключени без тела много дълго. През първата си нощ на свобода някои от тях малко са прекалили. Но всъщност те имат цел и тази цел е Даркесата. Ще започнат да се групират. Останките нямат водачи, но човешките им гостоприемници имат. Ако накараме водачите да ни преследват и да дойдат при нас, останалите ще ги последват. А истината е, че Ърскин или Страха рано или късно ще се досетят къде се крием. И ще дойдат да ни търсят.

— Радост неземна — рече Танит.

— Трябва да измислим начин да осъществим физическа връзка между всички обладани — каза Флетчър.

— Аз мога да помогна — обади се Валкирия. Всички се извърнаха към нея, момичето махна с ръка и сенките от стаята се заиздигаха и накълбиха подобно на мъгла, покорни на заповедта й. — Това е едно от основните упражнения в некромантията — каза. — Когато са разпръснати, сенките не могат да наранят никого, но служат като физическа връзка между обектите. Флетчър трябва да телепортира само мен и всички, които моите сенки докосват, ще дойдат с нас.

— Помещението тук е сравнително малко — намеси се Чайна, — но ще успееш ли да оплетеш всички обладани?

Валкирия се поколеба само миг.

— Да — отвърна. — Ще успея.

— Отлично — възкликна Скълдъгъри. — Гастли, приготви колата, тръгвате веднага щом Флетчър телепортира Валкирия и Танит. В това време ще ви трябват четири-пет часа да стигнете до Кери, дори и с гумите на Бентлито.

Гастли примигна:

— Позволяваш ми да взема Бентлито?

— По-бързо е от твоя бус. Просто… грижи се добре за колата, чу ли?

— Обещавам.

Скълдъгъри замълча. Когато отново се обади, гласът му тежеше от неохота.

— Нито драскотина.

— Окей.

— Нито една драскотина, Биспоук.

— Ти се съсредоточи върху задачата да сглобите ключа. Аз ще бера грижа за колата.

— Аз съм всестранно развит, мога да мисля и за двата проблема едновременно. Окей, това е. Ако няма други въпроси, да се захващаме.

Флетчър взе ехо-камъка от Валкирия.

— Не се забърквай в бели, докато ме няма — рече. — Знам, че няма да можеш да издържиш на изкушението, но помни, че няма да мога да дойда да те спася.

Валкирия се изхили.

— Мога да изкарам няколко часа и без тебе.

Момчето кимна, приведе се към нея и двамата се целунаха.

— Моля те, пази се — прошепна Флетчър. Целувката му беше много по-нежна от хищния натиск на Сийлън. По-мека. По-сладка. По-топла. Момичето прогони насила мислите за вампира и целуна гаджето си още веднъж.

— Ще се пазя — прошепна в отговор.

После вдигнаха поглед, защото Гастли се прокашля и докосна татуировките на ключиците си. Гладка кожа скри белезите му и той смутено направи крачка към Танит.

— Ъм — каза й. — Не умирай.

— Няма — отговори Танит.

— Когато всичко това приключи — продължи шивачът, — ще ти сготвя вечеря. Не е задължително да я харесаш, не е задължително да я ядеш, не е задължително дори да присъстваш, но имам намерение да я сготвя.

Челото на Танит се набръчка:

— На среща ли ме каниш?

— Да, така мисля. Ще вечеряш ли с мен?

Танит се усмихна с най-хубавата си усмивка.

— С удоволствие — каза. После сложи едната си длан на гърдите на Гастли, с другата ръка докосна татуировките и дезактивира фасадното прикритие. Страховитите белези на шивача се оголиха, а русата магьосница се наведе и го целуна. Веднъж, по устните.

— Обичам стек — каза му тихо. — Със стека не можеш да сбъркаш.

— Стек да бъде тогава — промърмори Гастли.

Отстъпи от Танит, а Валкирия се усмихна на приятелката си.

— О, Господи — извъртя очи Чайна. — Надявам се Останките да ме убият първа.