Дерек Ланди
Тленни обвивки (36)

36.
Тишина, моля

Библиотеката на Чайна никога не затваряше. Независимо от часа на денонощието, независимо от сезона, независимо от климатичните условия, библиотеката беше отворена. В края на краищата, познанието нямаше почивни дни, Чайна също. Библиотеката нямаше прозорци — магьосницата се потрисаше от мисълта, че гръбчетата на книгите може да избелеят от слънчевите лъчи — но прозорците на апартамента на Чайна си бяха съвсем на мястото и гледаха към Дъблин, лъснал от скреж в мрака на нощта. Само студ и сребристи отблясъци. Апартаментът обаче беше топъл и стилно осветен. Имаше моменти, в които Чайна не можеше да си представи защо на хората изобщо им се приисква да излизат от домовете си.

Говорителят по радиото беше съобщил, че полицията е била повикана да се справи с някакви безредици северно от Дъблин. Гласът на мъжа беше твърде тънък и треперлив за Професията, която си беше избрал, но Чайна се насили да го изслуша заради няколкото мижави късчета информация, които той все пак беше изложил. Беше споменал името на нощния клуб, от който започнали сбиванията, беше повторил нееднократно няколко разказа на очевидци, но като цяло беше просто свръхентусиазиран, защото едва ли друг път му се беше случвало да съобщи такава важна новина в този час на нощта.

Чайна изключи радиото, прекоси площадката пред апартамента си и влезе в библиотеката, закрачи сред лавиците, а книгите зад гърба й започнаха да се преподреждат сами.

Това беше стар номер, рядко срещана декоративна магия, едновременно с това доста объркваща за външни хора. Книгите се разместваха винаги в съответствие с настроението на помещението. Ако то беше враждебно, на първа линия излизаха книгите за бойни изкуства и техника на войната; ако беше параноично, най-отпред заставаха книгите за мистерии и тайни. Трикът не беше нищо особено, Чайна го прилагаше, защото й напомняше старата библиотека в родния й дом.

Толкова отдавна беше. Тя обичаше да се губи с часове сред лавиците с книги за Безликите. Беше щастливо детство. Напълно извратено, но щастливо. Когато сега погледнеше назад, Чайна си даваше сметка каква лъжлива и празна утеха е била вярата й в старите богове. Да, тази вяра беше рухнала, но от деня, в който по нея се бяха появили първите пукнатини, до мига на окончателното й разрушение, бяха изминали десетилетия.

Всички поклонници на Безликите знаеха, че ако старите богове се завърнат, те ще доведат със себе си ада. В същото време всеки последовател тайно се надяваше, че, когато това се случи, той ще бъде сред малцината помилвани, че ще постигне божественост и ще се нареди до господарите си в тяхното безсмъртие. Наистина нелепи надежди, но все пак те се бяха оформили след столетия промиване на мозъци, така че човек нямаше как да вини фанатиците.

Дори високоинтелигентни магьосници като Серпин и Венгос, дори самият Меволент не бяха успели да освободят съзнанието си от вековната пропагандна обработка. Блис беше успял, а Чайна го беше последвала, макар и с цената на много труд.

Но усилията си заслужаваха. Да, в миналото животът беше много по-забавен, но в замяна на това сега Чайна беше все още жива, за разлика от мнозина, беше независима и не се налагаше да прекарва по половин ден в молитви. Частта с молитвите никога не й беше допадала. Просто не можеше да разбере защо тя трябва да се моли на Безликите, а не обратното.

Бутна леко една книга, за да я подравни с останалите и мерна Флеъринг в дъното между лавиците. Флеъринг беше идеалната редовна посетителка, за която всяка библиотека мечтае. Пазеше тишина, не оставяше неприбрани книги, а ако се наложеше да вземе някоя у дома, винаги я връщаше преди да изтече уговореният срок. О, ако всички посетители бяха като Флеъринг!

Чайна разгърна книгата в ръката си и се взря в съдържанието, когато долови нещо с ъгълчето на окото си. Вдигна отново поглед към дъното на пътеката между лавиците. Сега Флеъринг не беше там, но Чайна знаеше, че беше видяла някаква сянка да помръдва. Не беше от хората, на които въображението играеше номера. Въображението на Чайна беше възхитителен инструмент, какъвто трябва да бъде въображението на всеки магьосник, но освен това беше дисциплинирано и подредено. В много отношения то напомняше добре дресирано куче и никакви обстоятелства не предполагаха то да играе каквито и да било номера.

От съседната пътека се чу звук. Флеъринг. Звучеше така, сякаш се дави. После звукът рязко спря.

Чайна беше разумна жена, ръководеше се от логиката и никога не правеше прибързани заключения, но в съзнанието й мигновено изплуваха два неща. Първо, некромантите държаха при себе си една Останка, която твърдяха, че изследват, и второ, наскоро беше дочула слух за остър спор между Соломон Рийт и Първосвещеник Тенебре.

Умът на Чайна премисли всички възможни резултати от тези два факта, ръката й полека остави книгата на място и тя самата бавно заотстъпва назад. Наоколо имаше Останка на свобода. Всъщност, ако към първите два факта се прибавеха и новините за безредиците в нощния клуб, беше силно вероятно Останките на свобода да са повече от една. Много повече.

Чайна се обърна и закрачи леко, без да бърза излишно. Можеше да предупреди всички останали читатели, да ги изведе безшумно навън, а после да запечата библиотеката и да затвори Флеъринг заедно с Останката в нея вътре. Ако не успееше да го стори или пък по някаква причина усетеше, че ситуацията става опасна лично за нея, щеше да зареже спасяването и да запечата библиотеката с всички читатели вътре. Скълдъгъри щеше да дойде да й помогне до няколко минути, двамата щяха да се погрижат за проблема, а после библиотеката отново щеше да отвори без кой знае какви главоболия. Решение, елегантно в студената си простота.

В този момент Чайна подмина Джаго Белънс и го видя да се бори с Останка, която се пъхаше в гърлото му. Тогава осъзна, че решението й, колкото и изпипано да звучеше, е неизпълнимо.

Магьосницата застина на място преди обладаният да се обърне към нея и свърна по друга пътека между лавиците. Само след няколко крачки едва не подскочи стреснато, когато пред нея изникна Хидалго. Погледът на читателя беше разсеян, както винаги. Обикновено придобиваше съсредоточен вид само в присъствието на самата Чайна. И сега, когато се застана пред нея, веднага изправи рамене и глътна коремчето си.

— Здравей, Чайна — каза тихо и по устните му плъзна щастлива усмивка.

Тя само сложи пръст на устните си, а Хидалго целият се изчерви.

— Извинявай — рече и забърза надолу по пътеката между лавиците като наказан ученик. Държеше се напълно нормално, а не като обладан от Останка.

Чайна пое след него по пътеката и застина. Обърнатият с гръб към нея мъж покри лицето си с ръце и започна да се дави. След това се изправи бавно в пълния си ръст.

Чайна продължи напред, насилвайки се да не хукне да бяга по най-паникьосан и лишен от достойнство начин. Вратата беше съвсем близо. Трябваше само да стигне до нея и беше спасена. После надолу по стълбите и в колата. Ще се обади на Скълдъгъри по пътя. По пътя към някое безопасно място.

Но до вратата имаше хора. Чайна ги виждаше в процепите между книгите и рафтовете. Поне четирима, просто стояха, дори не разговаряха. Чу глас зад гърба си, но не се обърна. Вместо това извади една книга от мястото й и продължи напред, разлиствайки я, сякаш четеше и не подозираше никаква опасност.

Стилната й пола беше мека и плътно прилепнала. Ужасно непрактична и неподходяща за бой. Токчетата на стилните й обувки бяха високи и тънки. Ужасно непрактични и неподходящи за бягство. В един миг на пълно замайване Чайна се хвана, че завижда на вулгарния стил на Танит Лоу, която се обличаше като някаква побойница — кожи и ботуши, и каишки, и колани, и катарами.

После мигът отмина и Чайна дойде на себе си. Кожите може и да бяха полезни от време на време, но истинската класа беше рядък дар, напълно неподвластен на времето.

Приближи се до стената в самото дъно на библиотеката без да срещне нито приятел, нито враг. Тайната врата там извеждаше на малка асансьорна платформа, която побираше само един човек и можеше да го свали в мазето. Частен изход, съвсем секретен. Никой не знаеше за него, само Чайна. Е, Чайна и личният й асистент…

И точно той стоеше пред тайната врата, скръстил ръце пред гърдите си. Чайна го зърна в последния момент и се дръпна встрани, преди той да я види.

Така й се падаше, след като си беше позволила да се довери на някого. В дните, когато членуваше в Диаблерията, досега сто пъти да е убила всеки, узнал тайните й пътища за бягство. Чу стъпки зад себе си и се дръпна рязко наляво. Намръщи се. Принудена да бяга в собствената си библиотека! Чайна забърза отново назад между лавиците и се приведе, за да чуе разговора на обладаните.

— Виждала ли си Чайна? — попита асистентът й.

— Мернах я — чу се отговорът. Флеъринг.

— Мислиш ли, че е разбрала? — попита трети глас, отново мъжки.

— Възможно е — отговори асистентът. — Всички ли са под наш контрол?

— Мисля, че да.

— Нищо няма да постигнем с криене.

Чайна видя движение и се прилепи плътно до лавиците.

— Чайна! — високо я повика асистентът й. — Знаем, че знаеш за нас. Защо не се покажеш?

— Да те обладаят не е чак толкова лошо — високо добави и Флеъринг.

— Тихо — нареди асистентът. — Шансовете да я накараме да се предаде на мен са малки, но шансове да се предаде на някой, подобен на теб, изобщо няма — после отново повиши глас. — Накърняваш достойнството си, надявам се, че разбираш това. Чайна, ти се криеш, за Бога! Чайна Сороуз да се крие! Длъжен съм да ти кажа, че изобщо не ти отива.

Без значение колко силно й се искаше да му извади очите в момента, Чайна трябваше да признае, че асистентът има право.

— Ще те намерим! — извика непознатият мъж. — Ако ни се съпротивляваш, ще те нараним!

— Що не млъкнеш! — излая асистентът. — Чайна, не се познаваме от вчера. Твой верен помощник съм от векове. Не искам да те гледам как пълзиш по ъглите като някаква уплашена мишка, подгонена от котките. Ако се тревожиш какво ще се случи с теб, моля те, не се плаши. Няма да изгубиш личността си. Аз съм си все така аз. Ти ще си останеш ти. Когато Останката влезе в теб, ти ставаш нещо повече от предишното си Аз, а не нещо по-малко.

Много тихо Чайна събу обувките си. Затвори очи. Другата причина, поради която продължаваше да поддържа стария трик с разместващите се книги, беше далеч по-малко сантиментална от милите детски спомени. Понякога, макар и рядко, старите магически номера вършеха отлична работа. Библиотеката всъщност беше нагласена да отразява настроенията на самата Чайна и на никой друг. Чайна каза на библиотеката какво да направи и библиотеката се подчини.

Целите стелажи с рафтове се преместиха внезапно, блъсвайки рязко обладаните магьосници и принуждавайки ги да залитат, да се препъват и да се развикат шокирано. Чайна скочи и побягна, рафтовете се подреждаха от двете й страни, оформяйки идеално прав коридор директно към изхода. Някой обаче й прегради пътя. Хидалго беше успял да избегне движещите се рафтове и не беше изблъскан встрани. Той вдигна очи към Чайна и се усмихна, но в този момент шкафът с книги от дясната му страна го тресна и го размаза, притискайки го до шкафа вляво.

Чайна затича още по-бързо. Изскочи в коридора и затръшна вратата, като едновременно с това със замах изписа запечатващ символ върху ключалката. Печатът нямаше да ги задържи дълго, но щеше да й даде достатъчно време за бягство.

Обърна се към стълбите, двама магове тъкмо се качваха на най-горното стъпало. Видяха я и се усмихнаха. Тя не изчака да види дали са обладани или не, както и не си даде труд да ги предупреждава за опасността. Втурна се в апартамента си и се стрелна към спалнята. Грабна отдавна приготвената чанта за спешни случаи. Докосна символите, татуирани на краката й и усети как енергията я изпълва от главата до петите. Само с едно махване на ръката й прозорецът се разтвори и Чайна скочи. Студът я блъсна, вятърът засвистя край нея, тя падна от три етажа височина и се приземи с леко приклякане на тротоара. Наоколо нямаше жива душа. Блеснаха фарове. Тя махна, таксито спря полека на заледения паваж и магьосницата се вмъкна на задната седалка.

— Карай — заповяда. — Бързо.

Шофьорът се засмя, после я погледна през рамо и се влюби в нея.

— Карай! — озъби се Чайна.

Скимтейки от обожание, шофьорът даде рязко газ, колата подскочи напред и задницата й занесе.

— Гледай пътя!

Шофьорът прикова очи напред.

— Към центъра — изрече магьосницата и разкопча ципа на чантата си. — Трябва първо да се обадя по телефона, после ще ти кажа къде точно отиваме.

Видя очите на мъжа да се стрелкат към огледалото за обратно виждане. Шофьорът не можеше да понесе дори минута да не я гледа.

— Обичам те — каза той.

Чайна не си даде труд да му отговаря. Извади от чантата чифт скъпи ботуши и ги сложи до себе си на седалката, после извади и останалите дрехи за преобличане. Бяха от тъмен плат, плътно прилепващи по фигурата й, стилно практични.

— Нямаш нищо против да се преоблека тук, нали? — попита магьосницата.

Чу как шофьорът отново започна да скимти.