Дерек Ланди
Тленни обвивки (35)

35.
Скрутинъс

Джофри Скрутинъс погледна изпадналата в истерия жена и рече:

— Не, нищо не сте видели.

Жената го сграбчи за ръката, по лицето й течаха сълзи.

— Видях, кълна се, че видях! Знам, че звучи налудничаво, но видях как тези… Как тези неща, тези сенчести неща, влизаха в устите на хората!

— Нищо такова не сте видели — повтори Скрутинъс. Говореше спокойно и не откъсваше поглед от погледа на жената. Тази вечер косата му стърчеше особено непокорно, но той се надяваше пациентката му да не обърне внимание на това и да продължи да го гледа право в очите. — Сега няма да се паникьосвате. Вече се чувствате много по-спокойна.

Жената кимна и си пое дълбоко дъх.

— По-спокойна съм. Но аз наистина…

— Видяхте хора да насилничат над други хора — прекъсна я Скрутинъс, — и избягахте съвсем навреме от схватката. Да види човек нещо подобно си е шок, нали?

— О, да, шок.

— Сега се радвате, че избягахте.

— Нямате представа колко се радвам — отвърна жената.

— Сега ще си отидете вкъщи, ще си легнете и утре сутринта няма да си спомняте нищичко от тазвечершните ужаси.

Жената пусна ръката му и се усмихна треперливо.

— Наистина трябва да си тръгвам. Благодаря ви за помощта, но…

— Няма нищо, няма нищо. Бъдете внимателна по пътя.

Жената се усмихна, загърна се по-плътно в палтото си и се отдалечи с бързи крачки. Скрутинъс се запъти към колата си. Седна вътре, извади телефона си и набра номер:

— Положението е лошо — каза отсреща Филомена Рандъм вместо поздрав.

— Прилича ми на нападение на Останки — рече Скрутинъс. — Прекрати работа. Нямаме сили да овладеем подобна паника, а е твърде опасно да стоим на открито. Връщай се в Главната зала. Ще се видим там.

Затвори и чу крясък. Изруга под нос, излезе от колата и надникна иззад ъгъла на улицата. Един дебелак хвърли един полицай право в една стъклена витрина. Витрината не се счупи, само изпука и тялото на полицая отскочи на платното. Мъжът беше облян в кръв, пребит и едва се държеше на краката си.

— Мразя хората — рече му дебелакът. — Торби месо, това сте вие. Отвратителни торби месо.

За пореден път на Скрутинъс му се прииска адептският му магически профил да имаше поне нещо общо с някакви бойни техники. Ако ги владееше поне донякъде, ситуации като тази нямаше да му изглеждат чак толкова обезкуражаващи. Истината обаче беше, че Скрутинъс мразеше насилието, цял живот го беше мразил, но основната причина за тази омраза беше, че всъщност никак не го биваше да се бие.

Полицаят се помъчи да замахне срещу дебелака. Успя да го удари, но онзи дори не трепна.

— Гледай само какво съм навлякъл — каза дебелакът и удари полицая в отговор. Полицаят се сгъна на две. — То вони. Надушваш ли? Вони. И ти вониш. Всички вие воните.

Какво трябваше да направи Скрутинъс? Никак не му се искаше да влиза в схватка, но това означаваше да стои зад ъгъла и да гледа безучастно как една Останка убива невинен смъртен. Това беше против кодекса на честта, нали? Е, щеше да бъде против кодекса, ако Скрутинъс изобщо имаше кодекс. Наистина му се прииска да си беше дал малко труд да си състави поне някакъв кодекс на честта, защото тогава ситуации като сегашната щяха да бъдат много по-лесни за разрешаване.

Дебелакът сключи тлъстата си, месеста, потна ръка около гърлото на полицая и го прикова към стената до витрината. Полицаят се замята и зарита, а лицето му бавно придоби виолетов оттенък.

Скрутинъс се намръщи и се хвърли в действие.

— Прощавай? — подвикна.

Дебелакът се извърна:

— Кво? Кой е там?

Скрутинъс надникна иззад ъгъла и помаха.

— Ъм, аз съм. Трябва да, ъм, трябва да те помоля да оставиш този смъртен на мира.

— Тъй ли било? — изсумтя дебелакът.

— Съжалявам, но… Настоявам да го сториш.

Дебелият се изхили високо и стисна полицая още по-силно. Скрутинъс вдиша бързо няколко пъти, за да разгрее, изскочи иззад ъгъла и затича към биещите се. Подметките на сандалите му бяха съвсем гладки, така че се подхлъзна почти веднага на заледения паваж и падна, като си удари лакътя и си обели коляното.

Докато се търкаляше от болка по платното, дебелакът само поклати глава:

— Пълен некадърник.

— На едно мнение сме — процеди през зъби Скрутинъс.

Дебелакът остави тялото на изпадналия в безсъзнание полицай да се свлече на земята и закрачи към проснатия насред улицата адепт.

— Магьосник си, а? Какво можеш да правиш?

Скрутинъс събра сили и се изправи.

— Опитен боец съм — излъга. — Ела само една крачка по-близо и ще ти изтръгна гръкляна с хватката „Тигрова лапа“.

Дебелакът се изхили, а Скрутинъс спря да куцука на заден ход и застана в поза от тай чи, която беше виждал веднъж. Дебелият юмрук на противника го тресна право в носа и Скрутинъс се олюля, пред очите му изникна ярка светлина и той се запрепъва право към нея. Това ли беше краят? Нима дебелият го беше убил с едно-единствено кроше? Нима напускаше вече този свят и се отправяше към Великото неизвестно? Тогава чу ръмжене на двигател и отварянето на автомобилна врата и осъзна, че всъщност куцука право към чифт блеснали фарове.

— Още торби с месо? — каза дебелакът. — Става, става, само ми елате.

— Месо не мога да ти предложа — изрече Скълдъгъри Плезънт и застана между Скрутинъс и дебелия. — Но имам доста кокалаци.

Ръката му вече държеше пистолета и нетрепващото дуло сочеше право в челото на дебелака.

Обладаният се усмихна.

— Няма да стреляш.

— Нима?

— Няма. Аз съм невинен. Смъртен.

— Мъжът, когото виждам пред себе си, е невинен и смъртен, но Останката, която го е обладала, е извратена и зла. И разполага с десет секунди да напусне тялото, което е завладяла.

— Защо си даваш труд? Ще изляза и после просто ще обладая някого другиго.

— Ами давай. Намери си някой, който се е поддържал в по-добра форма. Този тлъст мъж след малко ще получи инфаркт.

Дебелакът впи поглед в Скрутинъс.

— Късмет извади — рече.

Отметна глава назад, Останката изпълзя от устата му, литна в мрака и изчезна. Дебелият рухна в безсъзнание на улицата.

Скълдъгъри подаде ръка на Скрутинъс и го изправи на крака.

— Добре ли си?

— Издрах си коляното и лакътят ме боли.

— Горкичкият. Влез в колата, връщаме се в Главната зала.

Скрутинъс докуцука до мястото до шофьора, а Скълдъгъри се намести зад волана. Хубава кола беше Бентлито. Бърза.

— Как започна всичко това? — попита Скрутинъс.

— Още не знам — отвърна Скълдъгъри. — Страха, Ревъл, Коривъл Двойни — всички са обладани. Събирам и карантинирам хората, за които съм сигурен, че не са засегнати от Останките, и когато приключа, ще се опитам да си направя ясна сметка срещу какво всъщност сме изправени.

Скрутинъс погледна скелета.

— Обладали са Двойни? Вече? Но… защо? Той не особено могъщ магьосник, просто е…

— Просто е Върховният маг. Това нашествие на Останки не прилича на предишните, Джофри. Този път гадините май имат план.

Скрутинъс пребледня.

— Ако си прав, то… Едно от първите места, където ще се опитат да проникнат, ще е Главната зала. Ще се опитат да ни попречат да се организираме и да им противодействаме.

Скълдъгъри кимна.

— Никой от магьосниците в Главната зала не си вдига телефона.

— Защо тогава ние сме се запътили натам?

— Защото в желанието си да помогнат всички други магьосници от района също са се запътили в момента натам.

— Тоест право към капана.

Скълдъгъри отмести поглед от платното и погледна адепта.

— Кажи, прекрасни дни като днешния не те ли изпълват с радост?