Дерек Ланди
Тленни обвивки (34)

34.
Останки на свобода

Иймън Кембъл беше от онези млекари, които са на улицата и си вършат работата, ако ще да валят камъни. Той приемаше професията си много сериозно, беше й се посветил напълно, точно както преди това й се бяха посветили и баща му, и дядо му. Имаше дни, когато Иймън се надяваше традицията да продължи и след като той самият се оттегли, но сега по всичко изглеждаше, че дните на млекарите Кембъл са преброени, освен ако, разбира се, синът му в близко време не изгубеше мистериозно страстта си към счетоводството. Иймън не разбираше счетоводството. То беше само цифри и сложни документи. Млекарят не го одобряваше и гледаше да няма нищо общо с всичките му там сметки.

Обичаше млякото. Млякото беше простичко. Често, мислеше си Иймън, най-хубавите неща в живота са простичките. Работата му. Съпругата му. Най-хубавите неща.

Нямаше нищо против ранното ставане. Всъщност, много му харесваше да е на крак преди всички останали, да работи в мрака, да носи млякото до прага на всеки дом. Беше един последен мохикан, както сам обичаше да казва на всички, които имаха желание да го слушат. Днес всички си купуваха мляко от онези, големите магазини. Къде остана личното отношение, често питаше той. Къде остана трудът?

Йимън натисна леко спирачката на млекарския камион, карайки внимателно по заледения паваж. Хората често се оплакваха от времето. Иймън — никога. Беше свикнал с него. Когато човек става цял живот в три часа сутринта, може да свикне с всичко. Изключи радиото, по което бърбореха нещо за сбиване в някакъв нощен клуб. Нещата бяха много по-различни, когато той беше млад.

Спря камиона, слезе, отвори страничния капак, взе три кутии с мляко и ги остави до прага на номер 11. Онези от номер 12 си купуваха мляко от супермаркета, така че той само се намуси презрително към прозорците им. Остави две кутии пред номер 13 и още две пред номер 14. Липсваше му старото подрънкване на стъклените бутилки. Едни от най-милите му детски спомени бяха свързани със звънтенето на бутилките в големите ръце на баща му.

Вдигна очи и видя бегача да се отправя към него, тичайки с ритмични едри крачки по затревената ивица, успоредна на тротоара. Замърмори под нос. Бегачът се беше появил за първи път преди няколко месеца, правеше ранния си крос по тъмно, подминаваше Иймън всяка сутрин на едно и също място, всеки път му кимваше и му се усмихваше леко. Носеше светлоотражателни гривни и колан, които примигваха в мрака. Изглеждаше нелепо, но това не беше причината, поради която Иймън го беше намразил. Беше го намразил, защото бегачът му беше отнел самотата рано сутрин, самотата по време на любимата работа.

Часовете между 3.00 и 5.30 сутринта принадлежаха само на Иймън и на никой друг. Той единствен беше буден, единствен вече действаше, преди всички останали. А сега този идиот, светнал като някакво дългуресто коледно дърво, нарушаваше рутината му. Кима и се усмихва, моля ви се. Иймън не желаеше никой да му кима и да му се усмихва, особено пък някакъв скапаняк, който вероятно се виждаше от космоса с тия смешни светещи работи по себе си.

Първата реакция на Иймън беше да не обръща каквото и да било внимание на бегача. Няколко седмици тази стратегия вършеше отлична работа. Бегачът тичаше, кимаше и се усмихваше, а Иймън навеждаше поглед към кутиите с мляко или пък вдигаше очи нагоре към звездите, или пък надникваше зад нечий жив плет. Бегачът навярно усети, че го пренебрегват нарочно, защото започна да претичва съвсем близо до Иймън. Това не помогна, затова той разнообрази репертоара си с весело помахване с ръка, а по-късно и с бодро „Ехо!“ За Иймън ставаше все по-трудно да го пренебрегва, но млекарят беше твърдо решен, че някакъв ранобуден мухльо няма да го накара да си промени навиците.

Иймън вдигна едновременно няколко кутии, погледна пак към бегача и забеляза, че тази сутрин той не тича леко с обичайния си скоклив и грациозен маниер. Тази сутрин бегачът спринтираше. Иймън разбираше необходимостта от спринтирането. Тичаш бързо, за да стигнеш на мястото, закъдето си се запътиш, за възможно най-кратко време. Виж, онова, което наричаха джогинг, му беше много по-трудно за възприемане. Пак тичаш, но бавно, като очевидно изобщо не напираш да стигнеш там, закъдето си се запътил. Защо тогава просто не ходиш нормално?

Все така мърморейки си, Иймън пресече улицата и се отправи към номер 9. Мерна отново бегача, под чийто нозе хрущеше замръзналата през нощта трева. Спринт. Не тичаше като газела, а по-скоро като лъв, насочил се към плячката си.

Бегачът излезе от тревната ивица и затича по платното. Блъсна Иймън и го събори. Кутиите с мляко отлетяха нанякъде, треснаха се в земята и се пръснаха. Плисна мляко. Иймън едва ли не изплака.

— Какви ги вършиш? — кресна той и изблъска бегача от себе си. — Да ме убиеш ли искаш?

Гневно се изправи на крака. Бегачът вече беше прав и го чакаше. Нещо с лицето му не беше наред.

Ръцете на бегача рязко се сключиха около гърлото на Иймън, стиснаха силно и млекарят чу как кръвта запулсира в ушите му. Изкряка нещо неразбрано, дръпна се назад и повлече бегача след себе си. Хватката обаче не се разхлаби, напротив — стана непоносимо силна. Лицето на бегача беше набраздено от черни изпъкнали вени, устните му също бяха почернели.

— Никога не съм те харесвал, старче — изрече той и се ухили.

Иймън се блъсна отстрани в камиона си и заопипва наоколо, за да докопа нещо, което да използва като оръжие. Ако можеше да тресне нападателя с бутилка мляко по главата, щеше да се отърве. Но да удариш някого с картонена кутия с мляко няма абсолютно никакъв смисъл.

Иймън се дръпна рязко назад, подпря се на камиона, готов на всичко, за да се изплъзне. Маратонките на бегача, украсени с красиви светлинки на петите, се плъзнаха по заледения паваж, Иймън усети инерцията и дръпна още по-силно, примъквайки нападателя към локвата разлято мляко. Бегачът се изпързаля, падна и ръцете му отпуснаха хватката си. Мъжът падна и Иймън отстъпи назад свободен, поемайки си тежко дъх. Бегачът се разсмя и отвори широко уста.

Иймън видя как от нея изпълзя една черна сянка, литна във въздуха и се понесе към вратата на номер 9. Открехна капачето на пощенската кутия и се намъкна вътре.

Иймън гледаше неподвижно вратата, зад която беше изчезнала сянката. Никога, през всичките тези години, докато беше разнасял мляко, не беше виждал нищо подобно.

Погледна бегача, който, по всичко изглежда, спеше. Лежеше на земята, смешните светлинки все така бляскаха по него, но вече не представляваше никаква заплаха за млекаря. Но онова нещо, онова сенчесто нещо, беше влязло в номер 9, а Иймън се чувстваше длъжен да помага на всички онези хора, на които беше носил мляко толкова време. Той закрачи през улицата с ръце, свити в юмруци.

Преди да прекоси платното и до средата, крушката над вратата на номер 9 светна, а после и самата врата се отвори. На прага застана босо момиче, може би на около двайсет и пет години, облечено в пижама. Иймън свали шапка и се накани да заговори, когато момичето се изстреля напред и го нападна.

Млекарят успя да зърне черните вени по лицето й, преди да побегне. После момичето се метна на гърба му. Иймън се опита да я отхвърли, но тя беше силна, по-силна от него, нищо, че изглеждаше съвсем крехка. Иймън се бореше, а момичето не спираше да се смее, ръцете й стискаха главата му толкова силно, че му се стори, че черепът му ще се пръсне. Знаеше, че ако падне, с него е свършено. Трябваше да остане прав. Само докато беше на крака, все още имаше шанс да я отскубне от себе си да избяга.

После Иймън стъпи в локвата мляко под тялото на бегача и се плъзна върху мокрия заледен паваж отдолу. Падна на платното, а момичето все така продължаваше да се смее.