Дерек Ланди
Тленни обвивки (30)

30.
Запознай се с нашите

Валкирия размаза очната линия за пореден път и, ругаейки, се дръпна от огледалото. Мразеше грима. Мразеше факта, че трябва въобще да носи грим. Роклята й беше фантастична, косата й блестеше в чудесна прическа, обувките й имаха истински токчета. За какво тогава й беше притрябвал грим? Беше се спряла на санитарния минимум на име „очна линия“, но дори и в този случай вече беше успяла да си бръкне в окото три пъти. С ръмжене се върна пред огледалото да довърши започнатото. Най-сетне всичко беше наред. Телефонът й звънна.

— Здрасти — рече Флетчър. — Готова ли си?

Валкирия се погледна в огледалото. Вид, годен за логаритмуване. Определено.

— Готова съм.

— Супер, идвам.

— Не се телепортирай.

Пауза.

— Какво?

— Флеч, не се телепортирай в стаята ми. Това е среща. Ще почукаш на входната врата и ще се запознаеш с родителите ми.

— Значи си ми говорила сериозно онзи ден, така ли?

— О, да, напълно сериозно. Вече им казах за теб. Ти си моят приятел, излизаме от три седмици, преди си ходил в моето училище, две години си по-голям от мен. Току-що си започнал в колежа. Учиш икономика.

— Икономика? Вал, аз нищо не разбирам от икономика.

— Нито пък родителите ми. Всичко ще бъде наред. Вашите са разведени, ти живееш с татко си, някъде не особено близо до Хагард. Ще ме водиш на дискотека за младежи, ненавършили осемнайсет години. Не е нужно да казваш нищо извън това, което ти обяснявам сега.

— Не знам, Вал, сериозно. Не правя добро първо впечатление на ничии родители.

— Флеч, ти на никого не правиш добро първо впечатление. Ти си една невероятно дразнеща личност, забрави ли?

— Да, бе.

— Почукай на входната врата след няколко минути.

— След колко минути?

Валкирия въздъхна.

— Не знам след колко. Изненадай ме.

После затвори телефона, пусна го в чантичката си, метна я на рамо и слезе по стълбите. Родителите й гледаха телевизия в гостната. Светлинките на елхата бяха запалени, огънят бумтеше в камината, на полицата бяха наредени получените поздравителни картички. Татко й се навъси, като видя в какво е облечена.

— Това е малка черна рокля — обясни момичето.

— Малко твърде малка — отвърна той. — Къде й е останалата част? Виждам ти коленете.

— Не бъди такъв пуритан — обади се майка й от креслото си. Беше се настанила удобно, а и беше твърде бременна, за да стане сама. — Стеф, изглеждаш прекрасно. Кажи й, че изглежда прекрасно, Дез.

— Стефани, изглеждаш прекрасно. Коленете ти ми идват в повече.

— Татко.

— Дез.

— Просто изказвам лично мнение, това е. Смятам, че коленете трябва да се пазят за осмата или деветата среща. Или пък за сватбения ден. Един вид изненада, сещате ли се? Скъпа, ти си имала колене! Никога не бих се сетил!

На вратата се звънна и таткото на Валкирия изхвърча от мястото си.

— Прощавай, Стефани — рече, докато навличаше панталоните си, — задължение на бащата е да отвори вратата при първото посещение на първото гадже. Ти стой тук с майка си и си говорете за плетки. Ако го одобря и фасонът му ми допадне, може дори двамата с него да се оттеглим в кабинета ми за по едно бренди и пура.

— Ти нямаш кабинет.

— Очевидно имам предвид тоалетната на първия етаж.

— Знаеш ли изобщо какво означава думата „фасон“?

— Разбира се — отвърна татко й със засегнат тон. — Вид прическа, доколкото ми е известно.

— Не, така се нарича челното платно на ветроходния кораб^[1].

— Това пък откъде го знаеш?

Валкирия сви рамене.

— Просто го знам.

— Е, заради това, че се фукаш със знанията си, млада госпожице, сега ще стоиш тука и ще ме чакаш, докато аз отида да отворя на твоя ухажор.

И татко й изчезна. Валкирия погледна майка си, но тя само се усмихна и сви рамене.

— Остави го да си направи удоволствието — каза.

Валкирия се напрегна да чуе разговора в антрето, но долови само мърморене. Представи си ужасяващата картина на татко си, надвесен над смутения мрънкащ Флетчър, забил очи в обувките си. После обаче чу затварянето на входната врата и стъпки към гостната. Баща й влезе пръв.

— Косата му е възхитителна! — възкликна.

След него се появи Флетчър, глуповато усмихнат, но готин в черните си дънки и риза.

— Гледайте! — продължаваше таткото на Валкирия и сочеше с пръст. — Стърчи в най-неочаквани посоки! Като бодливо свинче със забавено развитие!

— Спри да дразниш момчето — каза майката на Валкирия и с мъка се изправи на крака, после се здрависа с Флетчър.

— Косата ти изглежда отлично, Флетчър. Аз съм Мелиса, а това е Дезмънд.

Съпругът й зяпна.

— Казах му, че може да ме нарича „господин Еджли“.

— Не му обръщай внимание, Флетчър. Можеш да го наричаш „Дез“.

— Спри да подриваш авторитета ми.

— Извинявай, скъпи. Давай, ти си наред да кажеш нещо.

— Благодаря — таткото на Валкирия се втренчи във Флетчър с присвити очи. — Какви са намеренията ти относно дъщеря ми? Надявам се, не си въобразяваш, че ще й държиш ръката и така нататък. Фактът, че коленете й се виждат, изобщо не означава, че тя е от онзи тип момичета, които биха позволили на момче с шантава коса да им държи ръката още на първата среща.

— Не, господине — отвърна Флетчър. — Не си въобразявам нищо подобно.

— Къде смяташ да я водиш?

— На танци, господине.

— Но не си донесъл цветя, нито кутия с шоколадови бонбони с форма на сърце. Бая годинки минаха от моята последна среща, Флетчър, съпругата ми е тук, както виждаш…

— Леко, Дезмънд!

— … но още помня правилата. Букет цветя и кутия бонбони. Всички момичета ги обожават.

— Аз не харесвам букетите — обади се Валкирия.

— Всички момичета, освен дъщеря ми, очевидно.

— Но не бих имала нищо против малко шоколадови бонбони.

— Чу ли, Флетчър?

— Дез — въздъхна майката на Валкирия, — моля те, би ли бил така добър да оставиш клетото момче на мира? Флетчър, Стефани ни каза, че следваш в колеж. Как върви учението там?

— Много добре — опита да се усмихне Флетчър. — Следвам икономика. Това е икономическа наука. Обожавам я.

— В кой колеж ходиш?

— Мм?

— В кой колеж ходиш?

Флетчър кимна:

— Да.

— Моля?

— О — отвърна Флетчър и се разсмя. Родителите на Валкирия го гледаха с израз, близък до слисването, а той самият ги гледаше напълно слисано. Валкирия поклати отчаяно глава.

— Той не се справя добре с първото впечатление — рече тъжно. — Не знае какво да каже. Предлагам да тръгваме, преди да е почнал да точи лиги. Флетчър, таксито ни чака отвън, нали?

— Ъм. Да?

— Отлично. Мамо. Татко. Той не е пълен идиот. Моля ви, повярвайте ми. Флетчър, да вървим.

После излезе от стаята, а Флетчър се помъкна след нея.

— Ще ти трябва сако! — провикна се татко й.

— Всичко е наред! — отвърна Валкирия, пристъпи навън и ахна от студ, но продължи да крачи смело. Флетчър избърза да я настигне.

— Добре мина — рече.

— В първия момент, в който се отдалечим достатъчно — отвърна Валкирия — ни телепортирай.

 

 

Леденостуден порив дойде от морето и Валкирия се замъчи да предотврати опасността роклята й да се вдигне до кръста. Не беше свикнала да носи рокли.

Пристъпи встрани от опашката, за да види колко хора още има преди тях и простена. Много младежи чакаха да влязат в „Шенанигънс“, най-популярното нощно заведение в най-близкия до Хагард курортен град. Валкирия подозираше, че то е и единственото нощно заведение във въпросния град, което беше доста печално като факт.

Според майка й, заведението някога било зала за танци, изнесена тук, на самия връх на носа, надвиснала над скалите и самото море. Това било по времето преди да се появяват персоналните компютри и конзолите за игри. После я затворили, преустроили я изцяло и я отворили отново като кръчма, после я префасонирали в нощен клуб, след това я превърнали в комбинация от едното и другото. В момента отново беше нощен клуб — на два етажа, с гърмяща музика, машини за изкуствен дим и бляскащи въртящи се прожектори. Мястото беше сменило много имена и още повече собственици.

Родителите на Валкирия я водеха тук като дете. Тя си играеше на скалите и вдишваше мириса на рибарските лодки, които се прибираха с улова си. Тази вечер приливът вече беше дошъл и лодките се полюшваха закотвени на вълните, но момичето отново усещаше мириса на морето.

Погледна Флетчър и ясно видя как той се бори с раздразнението си. Определено мразеше да виси по опашки. Да влиза за секунда навсякъде, където пожелае, беше за него нещо нормално като дишането, и мисълта, че трябва да чака заедно с обикновените хора, го отвращаваше.

Вятърът се усилваше, заплашвайки да развали прическата й. Валкирия дискретно махна с ръка и отклони силните пориви в друга посока. Обвита в балон от спокоен въздух, тя се надяваше никой наоколо да не забележи, че кичурчетата коса около главата й не се развяват и полите й стоят отпуснати. За щастие, всички бяха твърде заети да треперят от студ, за да й обръщат внимание.

Най-после стигнаха до началото на опашката, минаха през двойните врати и влязоха на топло точно преди охранителите да обявят, че клубът е пълен и да спрат да пускат. Флетчър я погледна в очите, тя му се усмихна и го целуна, после го хвана за ръка и го поведе към дансинга.