Дерек Ланди
Тленни обвивки (27)

27.
Отново при Финбар

Финбар Ронг лежеше свит на кълбо в ъгъла, щорите на прозорците бяха спуснати. Беше тъмно, в студиото цареше тишина. Рийт се принуди да разбие ключалката, за да влезе. Тихо пресече партера и се качи на първия етаж, стиснал бастуна си. Не знаеше с какво може да му помогне некромантията срещу една Останка в същинската й форма, но все пак беше добре да не е със съвсем празни ръце.

Видя Финбар в момента, в който влезе в стаята. Спря и дълго гледа как долавящият се полюлява бавно напред-назад. От време на време Финбар си мърмореше нещо под нос. Рийт спокойно се облегна на бастуна. Останката отдавна не беше тук.

— Финбар — каза духовникът. Мърморене. Рийт повика татуиста втори път, по-високо. Финбар вдигна очи.

— Кой е? — попита.

— Соломон Рийт. Познаваш ме.

Финбар кимна.

— Познавам те. Да. Ти си некромант.

— Точно така.

— Какво искаш? Много съм… — младият мъж се изправи и опъна тениската си. — Много съм зает.

— На вратата пишеше „Затворено“.

Финбар поклати глава.

— Не се доверявай на табелите по вратите. Лъжат. Господин Рийт, не искам да бъда неучтив с човек, страшен като Вас, но не татуирам некроманти. Политика на фирмата, към която започнах да се придържам отскоро.

— Финбар, какво си спомняш от последните няколко дни?

Финбар се навъси.

— Защо питаш? Фактът, че изобщо задаваш този въпрос, означава, че нещо не си спомням. Какво е то?

— Питам какво си спомняш.

— Помня… Имах някакво видение. Видях фигура. Фигура в черно.

— Да. Помниш ли лицето й?

— Ами… Мътно ми е малко… Да. Помня лицето.

— Кой беше? — попита Рийт. — Какво видя въобще?

Очите на Рийт се разшириха.

— Видях теб.

— Моля?

— Видях те, че ще дойдеш тук, ще ме заплашваш и… После ще ми сториш нещо…

Рийт въздъхна:

— Това се случи преди два дни.

— Така ли?

— Получил си това видение преди два дни, после си отпратил жена си и детето на безопасно място и си останал да ме чакаш.

— И ти дойде. Ето те тук! — драматично заяви Финбар.

— Всъщност, сега идвам за втори път. Бях тук преди два дни, сега съм тук отново.

Финбар се смръщи.

— Не те ли ударих с една възглавница?

— Значи си спомняш все пак. Помниш ли нещо от това, което стана после?

— Защо да ти отговарям?

— Вярваш или не, Финбар, дошъл съм да помагам. Мисля, че Валкирия Каин е в опасност и ако ти си спомниш нещо от случилото се с тебе през последните два дни, може би ще успеем да направим така, че на момичето да не й се случи нищо лошо.

Финбар загледа некроманта, опитвайки се да реши дали да му повярва или не. Изненадващо и за двамата, татуистът реши да се довери на Рийт.

— Помня днешната сутрин — каза. — Или беше вчерашната. Заключих вратата и се качих тука. Ходих до тоалетната няколко пъти. Правих си чай.

— А преди това?

— Аз… Ами аз… Не знам, в мъгла ми е… Мисля, че бях в някаква гора. Събудих се, наоколо само дървета, тръгнах нанякъде. Не съм много сигурен как точно беше. Непрекъснато ме боли главата, ужасно, ужасно ме боли.

— Каква гора?

— Не знам. Излязох от нея на шосето, някой спря и ме взе на стоп. Не виждах нещата много ясно. Заради главоболието. Но имам видения за… разни неща.

— Видения?

— Кошмари. Не мога да разбера точно. Мисля, че нещо лошо се е случило. С мен. Вътре в главата ми се е случило.

Рийт нямаше как да разбере дали вредата, която Останката е нанесла на Финбар, е обратима. Някои врати, веднъж отворени, никога вече не могат да се затворят отново. Загледа кльощавия мъж с татуировките и измачканата тениска и му дожаля за него.

— Какво виждаш? — попита.

— Не знам, сериозно. Объркано е. Но не е приятно, това е сигурно! За каква опасност спомена?

— Моля?

— В каква опасност е Валкирия?

— Още не знам. Искам да събера повече информация, преди да отида да я предупредя.

— Трябва да говориш с Черепа — рече Финбар.

— Да — отвърна некромантът. — Може би точно това ще направя. Финбар, благодаря ти за помощта. Много съжалявам за главоболието ти.

— Аз също съжалявам.

Рийт остави татуиста и слезе по стълбите, но когато отвори вратата, на улицата го чакаха.