Дерек Ланди
Тленни обвивки (26)

26.
Истината

Валкирия пристъпи под слънчевите лъчи и отново премина в света на живите.

Потърка очи, сякаш се събуждаше от дълбок сън. Чувства бълбукаха в гърдите й. Емоции. Усещания. Студеният въздух проветряваше главата й и прогонваше всяка скованост на мисълта, съзнанието й се изостри отново и светът дойде на фокус пред очите й. Намираше се на пристанищните докове. Студеното слънце грееше над главата й. Беше пладне.

— Не се разпадаш — отбеляза Най.

Валкирия се обърна. Съществото стоеше вътре в грамадния склад, вътре, където всичко си беше все така сиво и летаргично отпуснато. Момичето се загледа в границата, която беше прекрачила, за да премине от света на мъртвите в света на живите — границата, отвъд която пищното великолепие на цветовете отвън изтласкваше навътре мрачните краски на атмосферата на склада.

— Свърших страхотна работа — кимна Най. Говореше по-скоро на себе си, отколкото на момичето. — Не беше никак лесно, предвид напрежението, на което бях подложен. Но успях. Аз съм единственият, който би се справил със задачата при настоящите обстоятелства.

— Колко такива като мен държиш вътре? — попита Валкирия.

— Като теб?

— Хора, които не би трябвало да са тук.

— Нито един — поклати глава създанието. — Всички останали са докарани от Дулахан точно по правилата. Дулахан винаги следва правилата. Много внимава и аз да ги следвам.

— Понякога не внимава достатъчно, явно. Мен щеше да ме задържиш и да ме разчленяваш безкрайно.

Най се усмихна.

— Не можеш да ме виниш, че опитах, нали? Но всичко завърши добре. Ето, ти ходиш, говориш, живееш, дишаш… И не се разпадаш. А и истинското ти име е запечатано. Не беше лесно, но аз си знаех, че ако има някой на този свят, който да може да се справи с тази задача, това съм аз.

Валкирия предположи, че сега трябва да извърши нещо подобаващо в отговор на цялата история, но не можа да се сети какво точно. Да арестува Най? Да го цапардоса едно хубаво? Да го заплаши? Реши да пробва със заплахите.

— Ще те държа под око — каза. — Само ако чуя, че пак си се опитал да задържиш някого насила, ще се върна и ще те измъкна от склада да те видим как ще се справиш в истинския живот.

Най кимна.

— Да, да, много се изплаших. Бягай сега да си играеш. Възрастните имаме работа за вършене.

Съществото се усмихна, обърна се, вратата на склада се плъзна и се затвори зад гърба му. Валкирия се начумери. Трябваше да го цапардоса.

Повика си такси. Бяха минали половината път до дома й, когато се сети да провери дали изобщо има някакви пари в себе си. За щастие намери няколко банкноти в задния джоб на панталоните си. Шофьорът слушаше радио по целия път до Хагард, а момичето гледаше през прозореца как светът полека се носи пред очите й. Слезе на кея, забърза към дома си и се издигна до прозореца на стаята си. Плъзна пръсти под открехнатия му ръб, вдигна стъклото и се прехвърли през перваза.

Стаята й беше пуста, отражението се беше запиляло някъде. Валкирия направо се зарадва на отсъствието му. Огледа се и се хвана, че се усмихва. У дома беше прекрасно. Беше прекрасно и че е жива, че е в безопасност, че се беше добрала до вкъщи, прекрасно беше и че вече няма изгледи да се превърне в чудовище, което ще унищожи света. Това последното беше особено успокояващо.

Чу някой да се качва по стълбите и разпозна собствените си стъпки. Отражението отвори вратата и изобщо не се изненада, когато я видя.

— Родителите ти излязоха — каза и Валкирия се зачуди дали то не подчертава леко притежателното „ти“, за да я успокои, че грешката му от последната им среща няма да се повтори. — Желаеш ли да се върнеш към живота си?

Валкирия поклати глава.

— Само ще се изкъпя и ще хапна нещо. После пак излизам.

— Да остана в стаята тогава, така ли?

Валкирия си спомни, че в халюцинацията в склада точно отражението насърчаваше Скълдъгъри да я застреля.

— Да, не мърдай от тук.

Момичето слезе в кухнята, напълни си чиния с вчерашна пуйка и чаша с мляко, после включи мобилния си. Съобщението изскочи — три пропуснати повиквания. Валкирия цялата се сви, но нямаше какво да се прави — стисна зъби и се обади на Скълдъгъри да му се извини, че се е успала. Детективът звучеше много развеселен по телефона и я осведоми, че пътува към Хагард и че след половин час ще е при нея.

Валкирия изяде месото и си изпи млякото, после си взе душ. Докато стоеше под горещата струя, прокара длан по гърдите и корема си — там нямаше дори следа от каквито и да било белези. Най си разбираше от работата — уменията му можеха да се сравняват с тези на Кенспекъл. А и се държеше с пациентите си също толкова зле.

Момичето се облече, грабна опакования подарък за Скълдъгъри и излезе през прозореца, без дори да погледне отражението си. Закрачи към кея и се зачуди дали да каже на Скълдъгъри какво беше сторила. Опасността беше отминала, бъдещето беше променено към добро — може би вече можеше да сподели с детектива тайната, която криеше от него цели пет месеца? Той щеше да разбере защо не беше споделила по-рано. Ако имаше човек на света, който би я разбрал, това беше Скълдъгъри.

Стигна до кея. Бентлито вече беше паркирано, скелетът стоеше до него, взрян в морето, а вълните с рев се разбиваха в бетона под краката му. Обърна се. Днес очите му бяха кафяви, а устните — тънки и стиснати. Познатите високи скули и четвъртита брадичка, същата восъчна кожа. Шапката му беше килната по обичайния нагъл маниер. Валкирия се зачуди как ли става така, че шапката на Скълдъгъри не мърда от главата му, независимо колко силен вятър духа. Реши, че сигурно детективът контролира въздуха около себе си. Стил, постигнат по непроницаем за останалите начин — идеалната комбинация.

Валкирия протегна пакета:

— Заповядай.

Детективът я изгледа от главата до петите.

— Твоя подарък няма да си го получиш.

Момичето се смръщи:

— Моля? И защо така?

— Защото беше коледен подарък. А Коледа мина.

— Не е минала, разбира се. Коледа трае дванайсет дни, за сведение.

— Останалите не се броят.

— Броят се и още как.

— Дванайсетте дни са определени само, за да могат хората по-лесно да запомнят кога е време да махнат безвкусната украса от къщите си. Днес е Стефановден, а аз подарък за Стефановден не съм ти купил.

Вятърът отметна косата от лицето на Валкирия.

— Но… Така не е честно! Аз ти донесох подарък!

— Мога ли да си го получа?

— Не!

— Защо не?

— А ти как мислиш? Защото ти не ми даваш моя подарък.

— А, злобееш значи.

— Как смееш да ми казваш, че аз злобея, при положение, че ти започваш цялата история?

— Аз няма да ти дам подаръка, защото по принцип не правя коледни подаръци след Коледа. Струва ми се безсмислено. Ти обаче не спазваш подобно правило и, съответно, то не може да ти служи за извинение да не ми дадеш моя си подарък. Единствената причина да го сториш, е от чиста злоба, аз поне така виждам нещата. Чиста злоба.

Валкирия онемя.

— Хубаво. Ето ти подаръка тогава.

И подхвърли пакета на детектива. Той огледа старателно опаковката.

— Доста издайническа форма.

Момичето изсумтя. Скелетът продължи:

— Дори не мисля, че има нужда да го разопаковам. Отсега мога да позная какво е.

— Браво.

— Валкирия, подаръкът ми четка за коса ли е?

Момичето гневно забоде пръст в гърдите му.

— Да, четка за коса е! Виждаш ли? Внимателно подбран подарък! Не си имал нужда от четка за коса в продължение на векове, но вече имаш! Поне от време на време.

— Това не отменя факта, че ми подаряваш четка за коса за Коледа.

— Ами подаръкът работи в две посоки. Първо, внимателно подбран е, и второ, е закачлив! Твоят подарък за мен не работи изобщо в никакви посоки, тъй като ти въобще не ми даде никакъв подарък! Така че не смей да се оплакваш.

Скълдъгъри помълча, после пъхна неразопакования подарък в джоба си.

— Какъв внимателно подбран и закачлив подарък, Валкирия! Благодаря ти.

— Моля. Сега може ли да влезем в колата? Умирам от студ.

— Добре ли прекара Коледата?

— Естествено.

— Как мина семейната сбирка снощи?

— Супер.

— Мислиш ли, че ще се превърне в традиция и ще се налага да ходиш всяка година?

— Едва ли.

— Хубаво — каза Скълдъгъри.

Валкирия кимна.

— Хайде тогава.

Направи крачка към Бентлито и се обърна да погледне детектива. Той не беше мръднал от мястото си, а ръцете му бяха скръстени на гърдите.

— Не се движиш, Скълдъгъри.

— Носим се през космическото пространство със скорост от 390 километра в секунда, Валкирия. Едва ли би могло да се твърди, че не се движа.

— Не и към колата — въздъхна момичето.

— Е, тук си права.

— И защо не се движиш към колата, Скълдъгъри?

— Така.

— Как така?

Детективът внимателно се огледа, после докосна татуировките и човешкото лице бавно се стече от черепа му и изчезна. Когато си възвърна истинския вид, скелетът заговори:

— Ами така. Чакам да ми кажеш какво става. Криеш нещо от мен. Криенето приключва точно сега.

— Ох.

— При други обстоятелства, разбира се, бих уважил правото ти на личен живот, но…

— Нищо не би уважил.

— Моля?

— Не би уважил правото ми на личен живот при никакви обстоятелства.

— Напротив.

— Скълдъгъри, ти никога не уважаваш правото ми на личен живот.

— Не е вярно, уважавам го, при това непрекъснато. Уважих го през последната седмица.

— И как го уважи?

— Ами съгласих се да не си с мен през цялото време.

— Говориш безсмислици.

— Не са пълни безсмислици. Както вече казах, при други обстоятелства изобщо не бих ти задавал никакви въпроси, но онова, което криеш от мен, пречи на работата ти. Ти си ми партньорка, в края на краищата.

— Добре — отвърна момичето. — Всичко ще ти кажа. Бездруго щях да ти кажа, няма какво да ми правиш фасони. Вече овладях ситуацията. Реших проблема. Искам да го имаш предвид, докато ти разказвам. Обещаваш ли да го имаш предвид?

— Обещавам.

— Хубаво — Валкирия си пое дълбоко дъх. — Готов ли си?

— Готов съм.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Окей. Ще ти кажа всичко. Ето, започвам. Скълдъгъри…

— Да, Валкирия?

— Аз… Не знам как да ти го кажа. Аз… — момичето преглътна. — Аз съм Даркесата.

Усети как на секундата й олекна. Почувства се по-чиста, по-спокойна, усети как се връща към предишното си истинско Аз. Усмихна се.

— Така — рече Скълдъгъри.

— Да, така е.

— Ти си Даркесата.

— Аха.

— В какъв смисъл?

— В какъв… Как така „в какъв смисъл“?

— Ти си Даркесата метафорично казано? Нещо от рода на: тъй като всички носим злото в сърцата си, всеки от нас в известен смисъл е Даркесата?

— Не — бавно отговори Валкирия. — Аз съм Даркесата. Буквално. Нещо от рода на: аз съм Даркесата.

Скълдъгъри наклони глава на една страна.

— Значи ти си Даркесата?

— Да.

— Същата онази Даркеса, дето ще избие всички ни?

— Същата.

— Същата Даркеса, дето ще убие родителите ти?

— Очевидно.

— И как стигна до това заключение?

— Помниш ли преди години, когато се бихме със Серпин в Убежището и Книгата на имената падна от пиедестала си? Тогава мернах написано истинското си име в нея, мернах го толкова бързо, че веднага съм го забравила. Но когато чух името „Даркесата“ преди няколко месеца, веднага се сетих, че ми е познато отнякъде. После всичко си дойде на мястото. „Даркесата“ е моето истинско име, онова, което видях в Книгата.

— Ясно — отвърна Скълдъгъри. — От колко време ти е известно това?

— Горе-долу от първия момент, когато чухме за виденията. След взрива в Убежището.

— И скри от мене?

— Досега.

— Защо не ми каза веднага?

— Исках сама да се погрижа за проблема.

— Е, погрижи ли се?

— Нямаше изобщо да разговаряме, ако не се бях погрижила. Даркесата няма да се появи никога вече. Светът е в безопасност.

— Как успя да го постигнеш?

— Ще ти кажа — отвърна момичето, — но първо ти ми кажи: как мислиш, защо изобщо имаше възможност Даркесата да се появи? Защо става така, че аз решавам да избия всички? Или защо бих решила да избия всички, ако обстоятелствата се бяха стекли иначе и не бях попречила на самата себе си?

— Най-вероятно някой научава истинското ти име и го използва, за да те контролира.

— Именно. Е, погрижих се тази възможност да отпадне.

— Как?

— Запечатах името си. Говорих с едни хора, проследих някои други хора, обмислих и реализирах сам-сама свой собствен план. Не се ли гордееш с мен?

— Кой го направи?

— Кое?

Скълдъгъри вирна брадичка.

— Кой запечата името ти?

— Няма значение.

— Кенспекъл не би го сторил никога. За запечатването е необходимо дългогодишно проучване на въпроса и стотици проби и грешки. Дори за някой с неговите способности.

— Няма значение, окей? Работата е свършена. Сърцето ми беше извадено, малките символи бяха изписани върху него, после беше върнато и зашито обратно на място.

— От кого?

— Не искам да говоря за това.

— Каза, че ще ми разкажеш всичко.

— Казах, че ще ти разкажа всичко, което ме тревожеше напоследък. Не съм казала, че ще споменавам конкретни имена.

— Всъщност, само неколцина в целия свят са способни…

— Скълдъгъри, забрави.

— Трябваше да ми кажеш — рече детективът. — Аз щях да се погрижа да си в безопасност през цялото време.

— Не се тревожи вече за това. Всичко мина.

— Сърцето ти е било извадено от тялото — остро я сряза скелетът. — Била си мъртва.

— Ти си си мъртъв през цялото време, а не виждам да имаш кой знае какви проблеми.

— Кой го направи?

— Не искам да говоря за това. Не искам да говоря за лицето, което го направи. Аз просто…

— Лицето — повтори Скълдъгъри. — Лицето, казваш. Не той, нито тя. Дали продължаваш да пазиш самоличността му в тайна или просто става дума за… същество?

— Не знам за какво говориш…

Гласът на Скълдъгъри стана каменен:

— Доктор Най.

— Какво значение има? — изплю момичето. — Окей, хубаво, Най беше! Чудо голямо! Той си свърши работата и аз се върнах у дома, всичко е наред.

— Най е болен, извратен, зъл изрод, Валкирия. Късмет си извадила, че въобще те е пуснал. Голям, ама голям късмет!

— Знам — отвърна тихо момичето и обърна очи настрани.

— Трябваше да ми кажеш. Трябваше да ми се довериш. Трябваше… — скелетът замълча. После каза: — Всичко е наред.

Валкирия вдигна поглед.

— Какво?

— Била си уплашена. Разбирам. Не си знаела как ще реагирам.

— Ами… Да.

Скелетът пристъпи към нея и сложи длан на рамото й.

— Сбърках — каза кротко. — Няма да те укорявам повече, Валкирия. Никога не бих те укорил.

Изведнъж на Валкирия страшно й се доплака.

— Извинявай, че не ти казах.

— Колко ли ти е тежало. И колко си била смела да се решиш на всичко съвсем сама.

— Благодаря ти — промърмори момичето.

— Невероятно, уникално глупава постъпка, но много смела.

Валкирия се усмихна криво.

— Прав си.

— Страхотна глупост си направила, това ми е мисълта.

— Разбирам.

— Било е тъпо. Тъпо, разбираш ли? Тъпо като галош. Не си се проявила като титан на мисълта, Валкирия.

— Можеш вече да спреш да ми правиш комплименти.

Скълдъгъри нежно я притегли в прегръдката си и я погали по гърба.

— Безмозъчно идиотче такова. Кретенче просто. Патка. Глупачка. Празноглавка. Тъпа си като гъба. Като девет горски хралупи си тъпа. Нямаш акъл на две магарета сеното да разделиш. На вързано куче хляб не можеш да дадеш, Валкирия, толкова си зле. Глупачка пълна.

Момичето се засмя, заровила лице до гърдите на детектива.

— Моля те, млъкни вече.

Скълдъгъри я откъсна от себе си и я загледа.

— Отсега нататък, ако усетиш дори и най-малката възможност да се окажеш виновна за Апокалипсиса, искам да ми кажеш веднага, ясно ли е?

— Ясно.

Детективът се поколеба.

— Разбира се, може и изобщо да не си права.

— За кое?

— За причината, поради която ще се превърнеш в Даркесата. Не знаем със сигурност какво ще отключи появата й. Мисълта, че някой друг ще те контролира, е само предположение.

— Искаш да кажеш, че дори и при положение, че съм запечатала името си, пак няма гаранции, че няма да се превърна в чудовище? Да, мислила съм и за това. Не вярвам да стане, но все пак съм го обмислила като вариант.

— Окей — каза скелетът. — Исках само да съм сигурен, че няма да ти дойде като гръм от ясно небе — после се обърна и отвори вратата на Бентлито. — Знаех си, че криеш нещо от мен — рече. — Но не мислех, че е нещо толкова сериозно.

Валкирия се усмихна.

— А какво си мислеше, че е?

— Вече ми се вижда смешно и маловажно.

— Кажи, де.

— Аз… Окей, мислех си, че е има нещо между тебе и Сийлън. И че те е страх да ми го кажеш. Знаеш ли, сега като разбрах истината, направо съм облекчен.

Скълдъгъри се изкикоти тихо и седна зад волана. Валкирия се извърна настрани, за да не види той разтревожената й физиономия и седна на мястото до шофьора.

— Къде отиваме? — попита и закопча колана.

— Някой е съобщил на Тесеракт къде живея. Целия вчерашен ден прекарах в задаване на въпроси и най-сетне узнах кой ме е издал.

— Познавам ли го?

— О, да, познаваш го.

— Ще го търсим ли?

— Определено ще го търсим.

— Ще бъде ли весело?

— Изключително весело.