Дерек Ланди
Тленни обвивки (2)

2.
Усмихнатият детектив

След няколко дни беше Коледа, но една от къщите на тихата улица в предградията на Дъблин тънеше в мрак. Трима ентусиазирани съседи бяха пренаселили малките си градинки със светещи Дядо-Коледовци и весели еленчета, а някакъв идиот дори беше омотал кабел с пъстроцветни лампички около стълба на уличното осветление точно пред портичката си. Сняг нямаше, но нощта беше студена, а мразът висеше над града, трепкащ и проблясващ.

Голямата кола с угасени фарове, която спря пред тъмната къща, беше Бентли R-Type Continental от 1954-та година, една от 208-те съществуващи на света бройки от този модел. Изумителен автомобил в ретро стил, но напълно модернизиран, пригоден за специалните нужди на собственика си. Беше бърз, беше мощен и ако получеше още дори само една мъничка драскотина, щеше да се разпадне на съставните си части.

Така беше казал механикът в сервиза. Човекът беше правил всичко по силите си, толкова пъти беше влагал цялото си умение и знания, за да връща колата от ръба на тоталната негодност и беше успявал, но сега вече беше категоричен, че следващата драскотина ще я довърши. Хватките, кои го позволяваха на автомобила да се движи, всичкото старание, което го поддържаше все още във форма, щяха да се изчерпят и вече нищо нямаше да може да го спаси. Стъклата щяха да се пръснат, ламарините — да се разпорят, купето — да се разглоби, гумите — да се спукат, двигателят щеше да спре… Единственият начин да избегнете пълната трагедия, беше казал механикът, е да сте вън от колата, когато всичко това се случи.

Скълдъгъри Плезънт излезе пръв. Висок и слаб, в тъмносин костюм и с черни ръкавици. Косата му беше кестенява и къдрава, скулите — високи, челюстта — волева. Кожата на бузите леко лъщеше, а очите му трудно се фокусираха, но, предвид обстоятелствата, лицето му си беше съвсем прилично. Едно от приемливите му.

Валкирия Каин излезе от другата страна на колата. Дръпна ципа на горната си дреха, за да се предпази от студа, и двамата със Скълдъгъри се запътиха към входната врата на мрачната къща. Момичето хвърли поглед към детектива и забеляза усмивката му.

— Престани — въздъхна.

— Какво да престана? — отвърна Скълдъгъри с великолепния си подкупващо кадифен глас.

— Да се усмихваш. Човекът, с когото сме дошли да говорим, живее в единствената тъмна къща насред празнично осветена улица. Това не е добър знак.

— Дори не осъзнавах, че се усмихвам — отвърна скелетът.

Пред вратата спряха и Скълдъгъри направи съзнателно усилие да овладее чертите на изражението си. Устата му се нагърчи и се изкриви надолу.

— Сега усмихвам ли се?

— Не.

— Отлично — отвърна той и усмивката му моментално пак се появи.

Валкирия му подаде шапката.

— Защо не разкараш лицето? Тук няма да ти трябва.

— Ти си тази, дето непрекъснато ми повтаря колко е важно да се упражнявам — отвърна детективът, но пръстите му се плъзнаха под яката на ризата и докоснаха двата символа, татуирани на ключиците му. Лицето и косата плавно потънаха и изчезнаха, оголвайки на показ искрящия череп.

Скълдъгъри нахлупи шапката си и я килна нагло.

— Така по-добре ли е? — попита.

— Определено.

— Хубаво — скелетът почука на вратата и измъкна пистолета си. — Ако някой пита, ние сме певци на коледни песни. Страшнички певци.

Тананикайки си „Джингъл белс“, Скълдъгъри почука отново. Никой не отвори, в къщата не се появи светлинка.

— Обзалагам се, че вътре всички са мъртви — отбеляза Валкирия.

— В момента се проявяваш като една изумителна песимистка — попита Скълдъгъри, — или този твой пръстен ти подсказва нещичко?

Некромантският пръстен студенееше на пръста й, но не повече от обикновено.

— Нищо не ми подсказва. Всъщност, за да усетя смъртта чрез него, трябва практически да съм се надвесила над някой труп.

— Е, това е една смайващо полезна способност, няма две мнения. Дръж.

Скелетът й подаде пистолета и клекна, за да отвори ключалката. Валкирия се огледа, но наоколо нямаше никого.

— Може да е капан — предположи полугласно момичето.

— Едва ли — прошепна детективът в отговор. — Капаните обикновено са примамливи и изкушаващи.

— Може да е скапан капан.

— Права си, това винаги е възможен вариант.

Ключалката щракна и се отвори. Скълдъгъри се изправи, прибра шперцовете в джоба си и си взе пистолета.

— И на мен ми трябва оръжие — промърмори Валкирия.

— Ти си елементал с некромантски пръстен, обучен в разнообразни бойни изкуства от едни от най-добрите воини в света — изтъкна Скълдъгъри. — Почти сигурен съм, че тези факти превръщат самата теб в оръжие.

— Искам да кажа, че ми трябва истинско оръжие, от онези, които се държат в ръка. Ти имаш пистолет, Танит има меч… Аз искам поне пръчка.

— Ще ти купя една пръчка за Коледа.

Момичето се навъси, а скелетът бутна вратата. Тя се отвори тихо, не се чу дори зловещо изскърцване. Скълдъгъри тръгна напред, а Валкирия го последва, като не забрави да затвори вратата зад гърба им. Трябваше й минутка, за да свикнат очите й с мрака, а Скълдъгъри, който изобщо нямаше очи, които да свикват с каквото и да било, я изчака да го потупа по рамото, че е готова да продължат. Минаха през една гостна, където момичето отново докосна детектива. Той я погледна, а тя мълчаливо посочи некромантския пръстен. Той жужеше тихо, излъчвайки ужасна ледена енергия, подхранвана от смъртта, която витаеше в стаята.

Намериха първия труп проснат на дивана. Вторият беше свит на кълбо в ъгъла сред парчетиите от нещо, което явно доскоро е било масичка за кафе. Скълдъгъри се вгледа внимателно и в двете тела, вдигна поглед към Валкирия и поклати глава. Нито един от мъртвите не беше мъжът, когото търсеха.

Отидоха в кухнята, където попаднаха на трети труп на пода. Ако главата на мъртвеца не беше неестествено извъртяна на сто и осемдесет градуса назад, човек би казал, че е полегнал да погледа тавана. По плочките до ръката на трупа бяха пръснати парчета счупена бутилка, а миризмата на бира все още силно се усещаше.

На първия етаж нямаше повече трупове, така че детективите поеха по стълбите. Още първото стъпало изскърца зловещо и Скълдъгъри, вече стъпил отгоре му, бавно дръпна крака си, прегърна Валкирия през кръста, двамата се издигнаха във въздуха и прелетяха над стъпалата до трупа, прострян на първата площадка. Беше жена, умряла свита в ембрионална поза.

На етажа имаше три спални и баня. Банята беше празна, както и първата спалня, която провериха. Стените на втората спалня бяха омазани с черни ивици, сякаш са ги близали пламъци, а през прозореца висеше второ женско тяло, провесено наполовина навън. Валкирия реши, че жената е обгорила стените — отначало се е опитала да се защити, а после — да избяга. И двата опита очевидно са били неуспешни.

В последната спалня беше останало нещо живо. Чуваха го — каквото и да беше — как шумоли в гардероба в старанието си да пази пълна тишина. Чуха как нещото си пое дълбоко дъх, когато влязоха в спалнята, а после около трийсет секунди цареше пълно мълчание. То приключи със смешно силно изпъшкване и поемане на нова глътка въздух. Скълдъгъри вдигна предпазителя на пистолета.

— Излез — каза.

Гардеробът се разтвори с трясък и един луд с крясък връхлетя Валкирия. Тя блъсна ръката му, сграбчи го за ризата и го преметна през рамо, крясъкът му премина в изквичаване от болка, когато гърбът му се тресна в пода.

— Не ме убивайте — разхлипа се мъжът. — О, Боже, моля ви, не ме убивайте.

— Ако ме беше оставил да довърша — отвърна Скълдъгъри леко раздразнено, — щеше да разбереш, че изречението, което започнах, трябваше да звучи така: „Излез, няма да ти направим нищо лошо. Идиот такъв“.

— Сигурно нямаше да добави това за идиота — обясни Валкирия на хълцащия мъж. — Полага всички усилия да бъде учтив.

Мъжът премигна през сълзи и вдигна очи.

— Значи няма… Няма да ме убивате?

— Не, няма — мило отвърна Валкирия, — стига да си избършеш носа веднага.

Мъжът издуха нос в ръкава си, момичето го пусна и се дръпна от него, стараейки се да не потръпва от погнуса. Мъжът се изправи.

— Ти си Скълдъгъри Плезънт — каза. — Слушал съм за теб. Детективът-скелет.

— Поздрав в тези празнични дни — кимна Скълдъгъри. — Това е партньорката ми Валкирия Каин. А ти си…?

— Казвам се Ранаджей. Живея тук с едни мои… приятели. Толкова е приятно да живееш сред нормални хора. Много ни харесваше тук. На мен и на моите… На мен и на моите приятели…

Ранаджей придоби вид сякаш ще се разридае отново, но Валкирия побърза да го прекъсне:

— Кой стори това? Кой уби всички тук?

— Не знам. Едър мъж. Грамаден. Носеше маска и говореше с акцент. Очите му бяха червени.

— Какво искаше? — попита Скълдъгъри.

— Търсеше един мой приятел.

Валкирия се намръщи.

— Ефраим Тунгстен ли?

— Да — потвърди Ранаджей. — Откъде знаете?

— И ние с него дойдохме да говорим. Смятаме, че има връзка с една убийца, която издирваме от доста време.

— С Давина Мар, нали? Детективката, която мина на страната на лошите и взриви Убежището? Онзи едрият търсеше Ефраим за същото.

— Знаеш ли дали Мар наистина е била в контакт с Ефраим? — попита Скълдъгъри.

— О, да, беше се свързала с него. Плати му да й направи фалшиви лични документи и да организира извеждането й от страната. Той, Ефраим, с това се занимава. Когато някой трябва да изчезне, той има грижата. Само че този път не се съгласи. Мисля, че като премисли какво всъщност е сторила Мар, реши, че не иска да има нищо общо с нея. След като Убежището падна, детективката дойде да си търси услугите, за които му беше платила, но Ефраим вече го нямаше. Давина Мар нахлу тук три пъти за един месец, смяташе, че той се крие. После изчезна, не съм я виждал от тогава. И Ефраим не съм го виждал. Всички смятахме, че е по-безопасно да стоим далеч от него. Не, че това помогна кой знае колко на приятелите ми.

— Ти каза ли на мъжа, който ги уби — попита Скълдъгъри, — къде е Ефраим?

Ранаджей поклати отрицателно глава.

— Не се наложи. Аз се сетих какво точно го интересува. Мисля, че той и точно затова ме пощади. Ефраим ми беше казал, че единственото, с което помогнал на Мар, било, че устроил за нея три отделни скривалища на различни места в града, където тя да може да се приютява. Едрият се интересуваше единствено от това — къде се крие Мар.

— А на нас можеш ли да ни кажеш къде са тези скривалища?

— Едрият ли ще преследвате? — попита Ранаджей.

— Приоритет ни е Давина Мар, но мъжът, който е убил приятелите ти, току-що зае второ място в списъка ни.

— Ще го спрете ли?

— Ако можем.

— Ще го убиете ли?

— Ако се наложи.

— Добре. Добре, всичко ще ви кажа.