Дерек Ланди
Тленни обвивки (16)

16.
Разпитът на Давина Мар

С тракащи от студ зъби, Танит последва Скълдъгъри и Ревъл в кино „Хибърниън“, представяйки си с наслада как ли би се чувствала, ако дрехите й бяха направени от дебела вълна, а не от прилепнала щавена кожа. Е, фигурата й нямаше да изглежда толкова зашеметяващо, но удобството и уюта на топлата дреха щяха да компенсират убедително този факт. Вратата се отключи и тримата влязоха в задуха на мрачното и мухлясало кино.

Скълдъгъри беше шофирал мълчаливо по целия път до тук, прехвърляйки на Ревъл задачата да поддържа разговора. Танит знаеше, че скелетът размишлява що за лична работа беше попречила на Валкирия да дойде. Доколкото Танит знаеше, момичето никога досега не беше поставяло личните си дела преди професионалните задачи, така че причина за тревога имаше. Когато Скълдъгъри беше пленник в паралелната вселена на Безликите, Валкирия самоотвержено се беше съсредоточила върху мисията да го спаси. Но оттогава насам сякаш непрекъснато беше разсеяна. Сякаш в живота й се случваше и нещо друго, нещо, за което момичето не искаше да говори.

Дали причината не беше Сийлън? Дали Валкирия не чувстваше вина заради целувките с него? Или имаше нещо още по-сериозно, нещо, което изобщо не беше споделила с Танит? Дали вече не ходеше сериозно с вампира, въпреки всичките си обещания? Танит отлично знаеше как на тази възраст нещата могат да се объркат страшно бързо. Тя самата някога беше тийнейджърка, а вече се беше убедила, че — колкото и парадоксално да звучи — тийнейджърските години убедително се проточват докъм петото шестото десетилетие на човешкия живот. Чак на шейсет години самата Танит едва-едва беше успяла да постигне някакъв относителен контрол над емоциите си.

Днес вече беше прекрасна млада жена на осемдесет и три, и макар че все още проявяваше изненадваща незрялост по някои въпроси, очарованието на лошите момчета, които преди така я привличаха, вече беше поизбледняло. Все още ги срещаше непрекъснато — просто работата й го налагаше. Но лошите момчета накрая винаги се оказваха разочарование. Това беше нещо като правило. Докато добрите и мили типове много често криеха прекрасни изненади.

Единствената част от тялото й, която не беше съвършено изтръпнала от студ, бяха краката, защото носеше ботушите, които Гастли беше ушил специално за нея. Без повод. Просто един ден й ги подари, ломотейки нещо за правилното кръвообращение, и набързо се скри обратно в задната стая на работилницата. Танит се усмихна при този спомен.

Колкото до Валкирия… Русата магьосница беше готова да й гласува доверие. Снощи момичето може и да не е било с вампира. Може наистина да става дума за някакви семейни дела — беше Коледа в края на краищата. Или пък е била с Флетчър. Може би просто е имала специална среща с него.

Танит се намръщи. Дали хората все още излизаха по срещи? Сигурна беше, че излизаха. Но може би ги наричаха с някаква друга дума. Опита се да си спомни своята последна среща. Своята последна истинска среща. Дали това, че със Сарацен Ру се сражаваха рамо до рамо в онази битка, се броеше за среща? Накрая свършиха плътно прегърнати под лунната светлина, затънали до колене в кървища и изтекъл мозък, така че случката можеше и да се нарече среща. Дори и да не беше среща, със сигурност беше страшно приятно преживяване, което се случваше с всички. Е, може би не с всички. Но Танит и Сарацен със сигурност избиха рибата тогава.

Танит имаше нужда от среща. Всъщност, имаше нужда от много неща, но най-вече от среща.

Това, че този факт й се припомняше болезнено всеки път, когато пред очите й се изпречеха Валкирия и Флетчър, никак не облекчаваше положението. Валкирия не обичаше проявите на демонстративна привързаност, но не ги и отблъскваше напълно. С Флетчър сплитаха пръсти, сядаха плътно един до друг, момчето слагаше длан ниско на кръста на момичето… Всичко това напрягаше Танит изключително много. А и разговорите… Валкирия държеше да посвещава приятелката си в най-дребните детайли на връзката си — все неща, без които Танит спокойно можеше да мине. Но такава роля си беше избрала. Комбинация от по-голяма сестра и най-добра приятелка.

Погледът й падна върху Скълдъгъри. Добре де, може би най-добрият приятел на Валкирия беше някой друг, поправи се на ум Танит. Но все пак и тя беше много близка с момичето.

Качиха се на сцената и минаха през вратата на екрана. В коридора ги посрещна Кларабел, облякла бялата си престилка върху лятна рокля с тънки презрамки, а на главата й беше нахлузен грамаден черен противогаз.

— Добро утро — поздрави тя, а бодрият и глас се чу приглушено изпод маската. — Дошли сте да отведете пациентката? Не е никак мила. Изказа се много грубо по отношение на коефициента ми за интелигентност, преди професорът отново да я приспи.

— Защо носиш това? — попита Танит.

Кларабел наведе силно глава, за да може да погледне роклята си.

— Красива е.

— Не. Имам предвид противогаза.

— Мм? О, това нещо, да. Просто исках да проверя как би се чувствал човек, ако живееше в сапунен мехур. Професор Граус е зает с друго. Каза, че пациентката ще се събуди след половин час и ме помоли да ви придружа до стаята й.

— Няма нужда — отвърна Скълдъгъри. — Знаем къде е.

— Чудесно, защото мисля, че аз се изгубих — Кларабел зърна най-близката врата и влезе през нея, като при това си блъсна главата в рамката.

— Прелестна млада дама — отбеляза Ревъл.

Отидоха в медицинското крило, където завариха Давина Мар упоена и в пълно безсъзнание. Скълдъгъри откопча каишите, които я държаха към леглото и окова китките й със свои белезници. Дръпна я и изправи тялото й в седнало положение и тогава изведнъж спящата Давина Мар бавно се издигна във въздуха и увисна там. За част от секундата Танит се приготви за бой.

— Възнамеряваше да я носиш на ръце ли? — попита Ревъл, който внимателно манипулираше въздуха и държеше бившата детективка на метър и половина във въздуха. Побутна я и тя леко се понесе към вратата. — Защо да си усложняваме живота допълнително?

Танит се отпусна, а Скълдъгъри поклати глава. После и двамата последваха Ревъл в коридора.

— Предпочитам да използвам магия само при специални случаи. Не обичам да се фукам излишно — заяви Ревъл и улови усмивката на Танит. — Дума да не си казала.

Танит се засмя с глас.

Сложиха Мар в багажника на Бентлито и поеха към дома на Скълдъгъри, а Танит ги следваше отзад на мотоциклета. Докато стигнат, зъбите й отново тракаха от студ.

Спряха. Сега вече Скълдъгъри леко вдигна Давина Мар на ръце и я отнесе в гостната, където я постави внимателно на един стол. Остави шапката и пистолета си на масичката за кафе, а Ревъл закачи палтото си в антрето. Танит отиде да включи отоплението и когато се върна в гостната, Мар беше вече будна и се усмихваше.

— Радваш се, изглежда — обади се Скълдъгъри.

Американката сви рамене.

— Не се радвам, само съм изненадана.

— От това, че се събуждаш точно тук?

— От факта, че изобщо съм още жива. Тесеракт трябваше отдавна да ме е довършил.

— Уверявам те, че си в пълна безопасност.

— Не е вярно. Нито аз съм в безопасност, нито пък вие. Никой от вас не е в безопасност.

— В такъв случай давай да почваме разговора, преди да са ни прекъснали. Била си предадена и изоставена. Разкажи ни какво знаеш и ние ще те пазим.

Мар се разсмя.

— Не можете да ме опазите. Става дума за Тесеракт, ако си забравил.

— Може и да не си забелязала, но ние тук го превъзхождаме числено.

— Потресена съм как изобщо смяташ, че това има някакво значение.

— Кажи ни с кого работеше — каза твърдо Скълдъгъри.

— С никого не работех. Какво изобщо прави тук Ърскин Ревъл? Присъединили сте се към веселата детективска дружина ли, господин Ревъл? Нямате ли си по-разумни занимания?

— Доста работи се случиха, докато беше ранена — отвърна Ревъл. — Не знаеш какво пропусна.

— Твърдиш, че съвсем сама си взела решението да унищожиш Убежището, така ли? — продължи Скълдъгъри. — Защо, Давина? Скука ли те беше налегнала?

— Е, звучи глупаво, когато го казваш с този тон…

— Не дължиш на съучастниците си никаква лоялност. Те искат да ти затворят устата. Искат те мъртва.

— Наистина не знам за кои съучастници говориш.

— Ако не ни помогнеш — обясни Скълдъгъри, — ти ще опереш пешкира. Ще бъдеш съдена като единствен обвиняем по редица обвинения в убийство и терористична дейност.

Вързаната жена поклати глава.

— Тероризъм. Напоследък на всичко взеха да викат „тероризъм“. Определено има преекспониране на думата.

— Онези, които се занимават с това да тероризират другите, са именно терористи. И в речника го пише.

— Не смяташ ли, че подвеждането под общ знаменател размива деликатните разлики между отделните случаи? Защо въпросните хора трябва да бъдат наричани именно „терористи“? Защо не „убийци“ или просто „престъпници“? Тероризирането на другите не е мотив, а само начин за постигане на определена цел. Описването на акт на кръвожадна жестокост като „терористичен“ мигновено заличава по-фините нюанси на човешкото поведение и оставя на преден план само лоши работи като омраза, гняв и алчност.

Скълдъгъри скръсти ръце.

— Какво ще кажеш за унищожаването на Убежището? Това не беше ли тероризъм?

— Ни най-малко.

— Тогава става дума за куп най-обикновени убийства?

— Сам го каза — кимна Мар.

— Значи ти си убийца?

— Е, за първи път да съм съгласна с теб за нещо.

— Ти принуди Майрън Скитника да внесе Механизма на опустошението в Убежището и да го задейства. Ти уреди аз и Валкирия да сме там в онзи момент.

— Извинявай. Просто беше лично.

— Защо го направи?

— Нещо ми беше докривяло.

— Лош ден ли имаше?

Мар се усмихна.

— От твоята уста звучи направо нелепо.

— Мисля, че лъжеш.

— Обиждаш ме.

Входната врата се отвори и всички се обърнаха. Приближиха стъпки и в гостната влезе Валкирия.

— Здравей, мила — сладко се засмя Мар.

Момичето на секундата се навъси.

— Проговори ли вече?

Мар се изкикоти.

— Наистина ли смятате, че ще измъкнете нещо от мен? Накъдето вие отивате, аз от там се връщам. Често съм задавала въпроси на арестанти. Никак не ме плашите.

— Да, де — каза Валкирия. — Ти наистина провеждаше разпити, ама изобщо не те биваше в тая работа. Искам да кажа, когато разпитваше мен, се провали с такъв трясък, че на края се опита с бой да ме накараш да призная онова, което искаше да чуеш.

— Абсолютно си права — кимна Мар. — Но така и не успях да те накарам да признаеш нищичко.

— Не, не успя.

— Но те накарах да ми се молиш.

Гневът толкова ясно се изписа на лицето на Валкирия, че Мар се разсмя. Танит се замоли на ум малката й приятелка да успее да запази спокойствие.

— Достатъчно — каза Скълдъгъри. — Давина, имаш последен шанс да си помогнеш. Ако не се възползваш от него още сега, ще умреш в затвора. За американското Убежище ли работеше? Те ли организираха взрива, за да дестабилизират ирландската магическа общност?

— Общността тука си е отдавна дестабилизирана.

— На тях ли докладваше?

— Може и да съм им пращала по някоя и друга картичка от време на време.

— Никога не си остроумничила толкова много.

— Просто никога не си ме познавал. Само си си мислел, че ме познаваш. Ти често се заблуждаваш така. Знаеш ли какъв ти е проблемът? Смяташ се за по-умен, отколкото си. В един определен момент това силно започва да дразни хората около теб. Не си ли съгласна, Валкирия? Или може би не питам правилния човек. Ами ти, Танит, какво ще кажеш по въпроса? Ти не си така сляпо влюбена в скелета както малката, нали? Имаш си достатъчно други романтични увлечения, за които да мислиш. Много популярно момиче си, доколкото съм чувала.

Танит се намръщи.

— Сваляш ли ме?

— А бе, да те питам, как е шивачът? Още ли го измъчваш с преструвки, че не разбираш какви са чувствата му към теб?

Хапливият отговор увисна на езика на Танит, но тя премълча.

— Напипах болното място, нали? — попита Мар. — Много съжалявам. Можете да продължите да ме разпитвате, ако желаете. Весело си прекарвам с вас, докато чакам Тесеракт да ме намери.

— Защо ги прикриваш? — попита Скълдъгъри. — Те искат смъртта ти, Давина.

— Цялата страна иска смъртта ми.

— Не те разбирам. Изоставили са те. По собствените ти признания, животът ти е в голяма опасност. Защо не искаш да ни помогнеш да спрем онези, които са отговорни за страданията ти?

— Защото така ми е по-забавно.

Скълдъгъри поклати глава.

— Не. Не е там работата. Не затова отказваш да ни помогнеш. Мисля, че отказваш да ни помогнеш, защото не можеш да ни помогнеш.

— Така — рече Мар. — Да. Ама напълно си прав. Браво.

— Мисли за хората, които са отговорни за опасността, в която си сега.

— Вече ти казах…

— Да, да, каза, че си работила сама и ние не ти повярвахме. От теб, Давина, искам да мислиш за съучастниците си. Не е нужно да ни казваш имената им. Просто искам да се замислиш за тях. Става ли?

— Искаш да мисля за несъществуващи хора?

— Щом предпочиташ да продължаваш с глупавата си игричка, давай, нямам нищо против. Искам само едно: опитай се в ума си да видиш лицата на съучастниците си. Представи си ги. Мисли за имената им.

Скълдъгъри замълча, после наклони глава настрани.

— Не можеш да го направиш, нали? Не можеш да се сетиш за имената им. Опитваш се да се сетиш. Най-вероятно си се опитвала през последните пет месеца. Но не успяваш.

Усмивката на Мар беше изчезнала безследно.

— Изолирали са от паметта ти всичко, свързано с тях — продължи Скълдъгъри. — Колкото по-силно се напрягаш да си ги спомниш, толкова повече образите се отдалечават. Ако разполагаме с време и помощ от правилните хора, при изпълнението на определени процедури, бихме могли да разбием стената, с която са преградили спомените ти. Но ние не разполагаме с време.

Мар сви рамене.

— Е, досети се за малката ми тайна. Много важно. Вече можеш да спреш да ми задаваш едни и същи въпроси.

— Какво си спомняш?

— Нали току-що се разбрахме, че не си спомням нищо?

— Не помниш никакви подробности. А помниш ли нещо в общи линии? Помниш ли смътните си впечатления? Колко души бяха съучастниците ти?

— Не знам.

— Петима? Десетима?

— Един — отвърна Мар. — Мъж. Струва ми се.

— Един мъж се свърза с теб?

— Да.

— Обясни ти плана си и те попита дали би искала да се включиш?

— Толкова помня.

— Остави ти да се оправяш с дребните подробности по изпълнението?

— Каза ми защо иска Убежището да бъде унищожено. Каквито и да са били мотивите му, помня, че ми се сториха разумни. Съгласих се с него. Измислих как може да стане всичко и приведох плана в действие.

— Не помниш ли още нещо за мъжа? — притисна я Скълдъгъри. — Ръст? Акцент? Цвят на косата? Възраст?

Мар въздъхна.

— Нищо не помня. С каквото и да ме е убедил, определено беше нещо, което ми подейства много силно. Мъча се да си спомня подробностите от деня, в който стана всичко, но в главата ми има само мъгла.

— Съгласна ли си да ни помогнеш, ако направим така, че да си спомниш всичко?

— Няма смисъл от съгласие. Ще съм мъртва преди днешният ден да приключи.

Ако те опазим жива, ще ни помогнеш ли?

— И какво ще спечеля? Имунитет? Закрила? Ще ме пуснете да си ида?

— Не — обади се Ревъл. — Това не можем да ти обещаем. Можем само да те уверим, че онези, които са замислили цялото злодеяние, ще бъдат изправени пред правосъдието.

— Пред кое правосъдие, ако смея да попитам? Това правосъдие, по силата на което аз съм вързана за стол в нечия гостна? Не виждам тук никакви официални лица, както и нищо друго, което да ви попречи да ме екзекутирате на място в мига, в който ви кажа онова, което искате да знаете. За такова правосъдие ли говорим?

— Точно за такова правосъдие говорим.

Американката се усмихна.

— Е, с това трябваше да започнете. Викнете, когото трябва, и да се захващаме да отключим паметта ми.

 

 

Скълдъгъри се усамоти да се обади на един-два телефона, а Танит и Валкирия отидоха в кухнята да си приказват. Няколко минути по-късно Танит се извини и отскочи до тоалетната. Затвори вратата зад себе си, разкопча си колана и вдигна поглед точно навреме, за да види застаналия зад гърба й грамаден мъж с желязна маска. Мъжът посегна и я сграбчи.