Дерек Ланди
Тленни обвивки (13)

13.
Страдание

Духовник Крейвън не бързаше, докато крачеше по коридорите на Храма. Винаги беше мразил студа, но когато си некромант, нямаш голям избор в това отношение. Трудности и страдание, бедност и неудобства. Храмът, от първия до последния квадратен метър, беше студен, тъмен и влажен, осветяван само от пращящите факли, пъхнати в ръждясалите скоби по стените. Да страдаш, означава да живееш, твърдеше един от основните постулати на вярата им. Кой беше Крейвън, че да го оспорва? Кой беше той, че да изисква специално отношение към себе си? Кой беше той, че да се опитва да избегне страданието, когато толкова много от другарите му трепереха и се бореха с живота, без да се оплакват?

Под робата Крейвън носеше грейка от полар.

Със сигурност знаеше, че Първосвещеник Тенебре носи същата под своята роба. Куивър май не го правеше, но Куивър си беше такъв — от онзи тип хора, които се наслаждават на страданието. Колкото до духовник Рийт, той дори не си правеше труда да носи роба и дрехите му винаги изглеждаха достатъчно топли. Крейвън не очакваше друго от духовник, прекарал толкова години навън, в светското общество. Домът на Рийт беше мебелиран, изолиран и топъл, независимо какво беше времето навън. Прогнил. Разглезен. Ах, как само му завиждаше Крейвън!

Стигна до желязната врата на кабинета на Първосвещеника и влезе без покана. Лавици с книги и документи. Шкафове с различни магически дреболии. Голи стени, гол под. Самотно бюро. Два стола. Никаква украса. Само най-необходимото — нищо повече.

Тенебре седеше зад бюрото и го изгледа навъсено, преди да върне погледа си върху Рийт. Зад гърба на Първосвещеника стоеше Белият секач, косата беше привързана за гърба му. Куивър стърчеше до отсрещната стена с ръце, скрити в ръкавите на робата. Крейвън на секундата съжали, че е закъснял за срещата. Рийт беше неспокоен. Крейвън се насили, за да скрие усмивката си.

— Духовник Рийт — рязко каза Тенебре. — Разбирам загрижеността ви, но тук, в Храма, ние сме в пълна безопасност.

— Останката е на свобода — гневно отвърна Рийт. В момента, в който това се разбере, веднага ще дойдат да задават въпроси.

— Нека дойдат.

— Ваша светлост, с цялото ми уважение, те все пак ще искат да узнаят как така Останката е избягала. Скълдъгъри Плезънт ще се сети, че сме искали да я използваме, за да контролираме някого.

— Глупости. Ще им кажем, че някой от послушниците я е изпуснал случайно. Ще им кажем, че след това е бил сурово наказан и инцидентът няма да се повтори. Безпокоите се излишно, духовник.

Крейвън стоеше до вратата и се забавляваше неимоверно. Човек рядко можеше да бъде свидетел на случай, при който някой наставлява покровителствено Соломон Рийт.

— Самият факт, че имаме Останка на свобода, вече е достатъчен повод за безпокойство — отвърна Рийт. — Ако се каним да поддържаме версията, че се е освободила случайно, то най-малкото е задължително да обявим това публично. Магьосниците трябва да са предупредени за опасността.

Тенебре се облегна назад.

— Соломон, доколкото знаем, Останката ще напусне тялото на долавящия и ще отлети кой знае къде, за да бъде свободна и самичка, и няма да притеснява повече никого. Защо да привличаме излишни подозрения, внимание и присмех върху себе си? Ако Останката почне все пак да създава проблеми, а детективът-скелет или някой друг дойде да задава въпроси, ще се престорим на изненадани и ще се засрамим дълбоко от тази ужасна, но неволна грешка от наша страна.

— Какво видя той? — попита Куивър.

Рийт вдигна очи към него.

— Моля?

— Долавящият. Какво видя той в бъдещето, когато ти пусна Останката в него?

Рийт въздъхна и притисна основата на носа си.

— Нищо. Нищо полезно. Разсейваше се.

— От какво? — попита Тенебре.

— Получи видение за Даркесата. Изглежда остана очарован от нея.

— Значи не е видял нищо за момичето Каин?

— Всъщност, смятам, че имаше специална причина, поради която Даркесата нахлу във видението. Мисля, че Валкирия ще бъде онази, която ще я победи. Мисля, че победата й ще бъде началото на пътя, в чийто край тя ще се превърне във Вестителя на смъртта.

Крейвън се прокашля недоверчиво, доволен от гнева, който блесна в очите на Рийт.

— Позволявате ли да кажа нещо, Ваша светлост?

Тенебре махна с ръка.

— Разбира се.

— Духовник Рийт, възхищавам се на вашата решителност и на вярата, която имате във Валкирия Каин. Въпреки това си мисля, че сте се съсредоточили върху нея прекомерно и пропускате да обмислите други възможности. Твърдите, че госпожица Каин ще победи Даркесата. Но всяко досегашно видение, получено от долавящите, сочи, че Даркесата убива и Каин, и детектива Плезънт, преди да се заеме с унищожението на останалата част от света.

— Бъдещето може да се промени — изръмжа Рийт.

— О, да, няма две мнения. Не споря. Просто разсъждавам върху вашата интерпретация на видяното. Не допускате ли, че обладаният долавящ е видял само Даркесата, просто защото Валкирия Каин вече не е била изобщо сред живите? Била е унищожена. Ликвидирана. Това ми се струва също толкова логично предположение.

— Духовник Крейвън има право — кимна Тенебре. — Соломон, искахме доказателство, че Каин е по-специална и силна от останалите. Така и не го получихме.

— Онова, което все пак получихме — допълни Куивър, — е предупреждение. Не можем повече да си губим времето с кандидати, които в края на краищата отново ще се окажат недостатъчно способни. Тази жена, Даркесата, идва. Ако не намерим Вестителя на смъртта, преди тя да се появи, светът ще бъде заличен.

Рийт стисна зъби и страните му пламнаха. Усмивката на Крейвън заплашваше да стане неконтролируема.

— А Останката? — попита Рийт. — Не можем просто да я оставим на свобода.

— И какво искате да направим? — попита Тенебре едва ли не през смях. — Да съберем хора и да тръгнем да я търсим? Да я проследим? Духовник Рийт, некромантите не действат така. Към момента Останката не е наш проблем. Нека други се оправят с нея, ако чак толкова се налага.

— Ваша светлост…

— Повече не желая да се занимавате с този въпрос. Ясно ли е, духовник?

Рийт млъкна и се поклони:

— Да, сър. Разбира се, сър.

 

 

Крейвън крачеше из дълбините на Храма, оставил усмивката да завладее цялото му лице. Срещата беше минала отлично. Не, не просто отлично, направо вълнуващо. Не само Соломон Рийт беше унижен пред свидетели, но по своеобразен начин беше дадено разрешение на самия Крейвън да продължи да развива собствените си планове. Това вече беше станало наложително. Времето дори го притискаше. Тенебре не знаеше нищо за тези планове, разбира се, но Негова светлост винаги е бил твърде предпазлив за един истински лидер. В тежки времена победата идва само при дръзките.

Крейвън навлезе в онази част на Храма, която с годините полека и неусетно беше заграбил за собствени нужди. Това бяха най-мрачните, влажни и студени помещения от огромната постройка, намираха се на най-ниското ниво под гробището. Духовникът измъкна от робата си дълъг ключ, пъхна го в ключалката и завъртя. Чу се тежко щрак и той влезе. Меланхолия вече стоеше права до стола, който й беше оставил. Чакаше с наведена глава и отпуснати край тялото ръце.

— Можеш да ме погледнеш — каза Крейвън. — Духовник Рийт се завърна. Мисията му, за съжаление, се е провалила.

Очите на русото момиче светнаха.

— Значи Каин не е Вестителя на смъртта?

— Все още не знаем със сигурност и на духовник Рийт не му беше наредено да прекрати уроците с нея, но… да, твърде малко вероятно е интересът към Валкирия Каин да се задържи. Ти никога не си вярвала, че тя е избраната, нали?

Меланхолия се поколеба.

— Не, сър, съжалявам. Никога не съм го вярвала.

— Нито пък аз.

Момичето очевидно се изненада.

— Как така, духовник?

— Дори и Валкирия Каин да притежава достатъчно сили, за да доведе Прохода на земята, не мисля, че би го сторила. Тя просто не е правилният човек за това. Точно както лорд Вайл не беше правилният човек. Но ти, Меланхолия, ти може да се окажеш точно онзи спасител, който ние винаги сме чакали.

— Аз?

— Може и да не притежаваш вродената дарба на Каин, но компенсираш със страст и отдаденост — добродетели, които аз ценя много по-високо. На колко си години?

— На двайсет, сър.

— И все още не си достигнала Порива.

— Не, сър.

— Но си сигурна. Че некромантията е твоето желание, нали? Когато истинското ти призвание се появи — след месец, след година, когато и да се случи — вече няма да имаш избор. До края на живота си ще бъдеш свързана с една-единствена магическа дисциплина.

— Некромантията е всичко, което някога съм желала.

— Добре. Добре. Дълго чаках да попадна на човек с правилните качества, на правилната възраст, на самия праг на Порива. Дълго чаках теб, Меланхолия.

— Наистина ли мислите, че аз съм Вестителя на смъртта?

— С моя помощ, да, можеш да бъдеш Вестителя на смъртта. Трябва да работим много. Няма да бъде лесно, пътят ще бъде изпълнен с болка. Ще трябва да те подготвим, така че когато Поривът дойде, да има гаранция, че ти ще се изпълниш с черна магия.

— Това… възможно ли е?

— Няма да те лъжа. Нищо подобно никога досега не е било правено. Никога не е било мислимо, нито пък планирано. Моите изследвания върху езика на магията откриха възможности, за чието съществуване до днес не сме подозирали. Но аз се уморих да чакам. Търпението ми се изчерпи. Ако не можем да открием никой, който да носи по рождение ореола на Вестителя на смъртта, то тогава ще се наложи сами да направим някого толкова силен, че да поеме тази роля. Ти, Меланхолия, ще спасиш света. Приемаш ли?

— Да, сър — отвърна момичето с грейнал поглед. — О, да, сър.