Кен Сколс
Ридание (70)

Сетберт

Ръцете на Сетберт затрепериха от гняв, докато той опитваше да потисне напиращото желание да руши. Насили се да погледне отново към доклада.

— Това е напълно недопустимо — каза той бавно и погледна Лисиас в очите. — Колко?

— Четирийсет и седем, Сетберт.

Забеляза, че генералът не спомена титлата му.

— Четирийсет и седем дезертьори за две седмици? А дори не сме почнали с големите сражения!

Сетберт видя как на лицето на генерала се изписа отвращение.

— Не става дума за тяхната страхливост. А за вашата недискретност. Мъжете не искат да следват чудовище.

— Не може ли да пречупите волята им?

Лисиас поклати глава.

— Нямате достатъчно верни ви офицери, за да го сторят. По-добре да ги освободим и да докараме нови хора. Не е желателно да се смесва хубавото с лошото. Една гнила круша и бъчвата вкисва.

— Добре. Погрижи се. — Сетберт се обърна към секретаря си. — Какво съобщение имаш за мен?

Младият мъж пристъпи и му подаде сгънат пергамент.

— Новините не са добри, милорд.

Разбира се, че не бяха. Днес нямаше добри новини. Всъщност нямаше добри новини, откакто блатният крал се бе появил в другия край на долината и огласяше с безсмисленото си бръщолевене всяка нощ… от колко време?

След появата на калния проклетник бе получил вест от Орив — тъй де, папа Непоколебим, — че финансите им са замразени от Ли Там. Когато го чу, се разбесня. Знаеше, че поемат риск и че може да има по-високопоставен оцелял от братовчед му. Но след първата седмица, когато никой не оспори издигането на Непоколебим, бе предположил, че няма такъв.

Е, имаше и смесени новини. Беше ядосан от бягството на Рудолфо, но се радваше, че е прибягнал до насилие. Така нямаше нужда да се преструват на вежливи, когато се занимават с него.

— Как дойде? И от кого? — попита Сетберт, докато се мръщеше на съобщението.

— Дойде с андрофрансинска панделка от клана Ли Там, милорд.

Прочете текста и усети как гневът му се надига. Всичко му беше ясно. Отново Ли Там. Конкубината му се бе сгодила за Рудолфо, за да създаде съюз. Може би Рудолфо беше замесен от самото начало. Беше в заговора с андрофрансините, Влад Ли Там и неясно как — с блатния крал.

Какво щяха да получат те, ако тираните в расо унищожат Познатите земи? Този въпрос го притесняваше, но не чак толкова.

Повече го тревожеше изкарването на собствен папа на дъската. Много удобно се криеше, позоваваше се на някакъв мъгляв андрофрансински закон. Дори Сетберт поназнайваше достатъчно, за да види, че буквата на закона е доста изкривена в този случай.

Прочете прокламацията, устните му се движеха в синхрон. Когато свърши, смачка свитъка и го хвърли. Секретарят му се наведе да го вдигне, а той ритна един стол.

— Има друг папа — избъбри накрая надзорникът.

— И какво пише? — попита Лисиас.

Сетберт махна с ръка и секретарят подаде прокламацията на генерала. Лисиас я прегледа набързо.

— Това променя характера на войната. Вече е битка на мечове и на думи. Това ще промени съотношението на силите, макар да не се знае как точно. И в каква позиция ще сме накрая.

— Трябва да оправим проблемите в редиците ни. Да накажем хората, които побягнаха.

— Нямаме достатъчно ресурси, за да ги изловим — каза Лисиас.

— Имам по-добра идея — заяви Сетберт. — Лично ще се погрижа.

Лисиас кимна.

— Ами гробокопачите?

Сетберт се замисли.

— Ще продължим да подкрепяме работата им в името на истинския папа, Непоколебим Първи.

— Много добре, милорд.

Усмихна се заради уважението, което бе придобил на ниска цена. Или поне подобието на уважение. Съмняваше се, че Лисиас изпитва истински респект. Подобен човек не можеше да оцени силата на характера му.

След като генералът си тръгна, Сетберт се обърна към секретаря.

— Изрови данни за дезертьорите. Изпрати вест на надзорническата стража. Да открият техни съпруги, деца, майки, сестри. Но да не ги убиват. Да ги ослепят. Да им отрежат езиците. Нека знаят защо.

Секретарят пребледня.

— Милорд?

Сетберт се усмихна, предвкусвайки обяда. Надяваше се, че ще е фазан или свинско.

— Щом бъде сторено, разпространете мълвата сред войниците.

— Да, милорд.

— Сега ми изпрати мехослуга и кажи на готвача, че искам да обядвам на открито.

Секретарят се поклони и се оттегли забързано.

Сетберт вдигна стола, който бе изритал от гняв. Седна на него и се зачуди какво ли прави Рудолфо след освобождението. Беше много доволен, когато горянският крал се предаде на Непоколебим, но знаеше, че той няма да остане далече от Скитащата армия и Деветте гори за дълго. Братовчед му не беше компетентен и не беше пречка за решителното конте.

Но след съюза с Ли Там чрез стратегическия брак ролята му нарастваше значително, надхвърляше тази на обикновен горянски крал, разгневен от унищожаването на града.

Сетберт не изпита наслада от обяда в този ден.