Кен Сколс
Ридание (63)

Петронус

— Трябва да изтеглиш хората си — каза Грегорик. Гласът му беше едновременно загрижен и ядосан.

Петронус поклати глава.

— Няма. Трябва да свършим работата си.

Един от горянските съгледвачи го бе открил в столовата и му продаде съобщението да дойде до реката. Старецът върна задушеното си в казана, грабна комат от сладникавия черен хляб, който не бе съвсем клисав, и се отправи към мястото, където бе срещнал за пръв път капитана на горяните.

— Рано или късно ще почнеш да губиш хора — изтъкна Грегорик.

Петронус се изсмя остро.

— Вече се почна. А с усилването на дъждовете ще има все по-малко доброволци.

— Не говоря само за нежелание — продължи съгледвачът. — Старче, намирате се между четири армии. Поне една от тях ще ви връхлети.

Петронус знаеше, че това е вярно. Днешната битка се водеше близо и приближаваше все повече до неговите хора, които работеха с лопатите и количките си. Ентролузианският лейтенант му бе казал, че блатният крал е изненадал всички. Никой не очакваше, че той ще се спусне от север и ще обяви някакво странно родство с Рудолфо. Всички наблюдаваха и изчакваха, но щом конниците му препуснаха към челните позиции на Сетберт, събитията ескалираха във война.

— Нека ни връхлетят — отвърна Петронус. — Ще продължим да работим и да вярваме, че боговете ще ни закрилят.

Грегорик се различаваше по-лесно в дъжда. Водата, която се стичаше по рамото му, капките, падащи в калта.

— След новите вести имаме други задачи.

Петронус усети как сбърчва вежди.

— Имате новини?

— Да. Съобщение от генерал Рудолфо от летния папски дворец. Трябва да следваме армиите на изток и да ги бавим по всякакъв начин. Зимата наближава с всеки изминал ден, а в нашите гори ще имаме предимство. Появата на блатния крал може да ни даде необходимата отсрочка.

Петронус кимна.

— Какво друго?

Грегорик се засмя.

— Сетберт изпадна в бяс тази сутрин. Според слуховете андрофрансинските му финанси са секнали. Носи се мълва, че има втори андрофрансински папа с по-пряко приемничество от Непоколебим Първи.

Петронус се надяваше, че е успял да прикрие първоначалната си изненада.

— Къде е този друг папа?

— Не знаем със сигурност. Но щом трови живота на Сетберт, за нас е чудесно.

Петронус кимна.

— Втори папа би усложнил ситуацията.

Гласът на Грегорик звучеше замислено и това го притесни.

— Особено ако се провъзгласи. Това може да разруши съюза срещу генерал Рудолфо и да изравни силите.

„Но на каква цена?“ Петронус погледна към реката.

— Това ще доведе до невиждана война в Познатите земи.

— Ще се стигне дотам със или без новия папа — изтъкна Грегорик. — Въпросът е кой на чия страна ще се сражава. Новината за унищожението на Уиндвир се разнесе из Познатите земи. Слуховете продължават. Според някои Рудолфо е разрушил града, почитайки някакво древно родство с Ксум И’Зир. Според други е Сетберт, макар да нямат обяснение. Малцина вярват, че това е началото на някаква по-мрачна сянка, която ще се стовари върху всички ни. Вече почти никой не смята, че андрофрансините са си виновни сами.

Колко време бе минало? Някъде около месец? Едва ли беше достатъчно хората да се отърсят от страшния шок.

— Слуховете ще преминат — каза Петронус.

— Аха. Но ако нещо не се промени, истината може да бъде погребана.

Да, Петронус го осъзнаваше ясно. Рудолфо беше изтеглил Скитащата армия в защитна позиция. Сетберт и Непоколебим контролираха комуникациите към останалия свят, защото бяха единствените овластени, говорещи за кризата. Но Влад Ли Там контролираше остатъка от андрофрансинските финанси и старата лисица бе използвала тайната на Петронус, за да забави източването им и да усложни положението на Сетберт.

„Хвърли светлината на познанието върху греховете на миналото, за да си нащрек за бъдещето“, казваше Дванайсетото евангелие на П’Андро Уим. Истината бе най-безопасният път.

Но колко точно светлина и колко истина?

Какво щеше да стори Уим в тази ситуация? Разбира се, древният основател на ордена не разбираше нищо от папи, корони и пръстени. Той беше учен книжовник, вдигнал юмрук срещу кралете магове, и когато това бе сринало света, бе помогнал да се изкопае каквото може от пепелищата.

— Ами блатният крал? — попита Петронус, но без да вложи сърце във въпроса. Сърцето му потъваше бързо, като черепи в река, и старецът се чудеше кога ще удари дъното.

Грегорик се надигна от мястото, където клечеше. Петронус по-скоро усети движението му, отколкото го видя.

— Опитах да преговарям с него. Но той настоява да говори само с Рудолфо.

— Не осъзнава ли, че Рудолфо ще е затворен от Непоколебим поне за известно време?

— Осъзнава. Един от капитаните му казал на моя съгледвач, че кралят видял насън как Рудолфо се завръща при нас. Щяло да стане съвсем скоро.

Блатен мистицизъм. В този миг сякаш парцаливият крал чу името си и гласът му отново отекна на уимски език. Отново бе време за нощна проповед, укори и предупреждения, заплахи и обещания.

— Време е да продължа с обиколката — каза Грегорик. — Очакваме, че блатните ще ударят кралицата на Пилос призори. Ще създадем малко проблеми за ентролузианците, за да не се притекат на помощ. — Той замълча за миг и Петронус усети, че го оглежда. — Изглеждаш уморен, старче. Не спиш достатъчно. Ако ти паднеш, делото ти ще остане недовършено.

Петронус се надигна от скалата. Краката му се бяха схванали.

— Нали уж искаше да изтегля хората си?

— Да. — Грегорик се засмя кухо и без хумор. — Забрави.

Петронус чу съвсем лек плясък, почти неразличим в падащия дъжд. Щом се увери, че е останал сам, изруга шумно Влад Ли Там.

След това се върна в шатрата си. Надяваше се да поспи, но след последните събития седна до парченцето свещ на малкия сандък, който ползваше за масичка, и внимателно съчини прокламация, която се бе надявал, че няма да напише никога.