Кен Сколс
Ридание (62)

Неб

Изминаха три дни, преди в долината на Уиндвир да започне насилието. Неб виждаше как напрежението расте и работеше бързо под първите дъждове. Руините се превърнаха в тресавище от мокра пепел и той се хлъзгаше зад количката, докато тичаше към най-близкия гроб.

Чудеше се какво ще правят, щом завалят снеговете. Едва ли Петронус щеше да ги кара да работят, когато костите замръзнат по земята и се покрият с една-две стъпки сняг.

— Ездачи! — извика някой.

Неб вдигна поглед и видя конниците, приведени на седлата. Прецени, че се насочват към ентролузианците. Приличаха на блатни, но от това разстояние му беше трудно да прецени. Пък и около руините имаше вече четири армии.

Той изсипа товара си в изкопа и се приближи до работниците. Видя, че Петронус също се задава под дъжда.

— Кои бяха тези? — подвикна старецът, щом наближи достатъчно.

— Не съм сигурен — отвърна Неб. — Май блатни.

Петронус изглеждаше разтревожен. Не беше същият, откакто блатният крал бе пристигнал. Кралят бе проповядвал през остатъка от първата нощ и целия следващ ден. Омагьосаният му глас ехтеше над руините. Изреждаше несправедливостите, причинени на народа му от андрофрансините, цитираше дълги пасажи от мъгляви апокрифни евангелия, които Неб не бе и чувал, и дори на няколко пъти изпадаше в екстаз.

Това беше потискащо. Някои от копачите оставиха инструментите си и се махнаха. Накрая дори ентролузианските стражи изглеждаха потресени. Но когато се появиха останалите две армии, дългата реч секна и гласът на блатния крал вече не огласяше пепелищата.

И така, напрежението растеше до този момент. Петронус и Неб гледаха как ездачите галопират на юг. Друга група се появи от южните гори и пое на север.

Неб не можеше да отклони поглед. Конете се разминаха и се чуха викове отдалеч. Някои от животните продължиха без ездачи. Мечовете и копията бяха поразили мишените си, мъжете останаха да лежат в пепеливата киша. Усети, че Петронус го хваща за рамото, и вдигна очи. Старецът сочеше на североизток, откъдето идваха още конници, следвани от разредена пехота, също тръгнала на юг.

— Блатният крал започна война — заключи Петронус.

Двете кавалерии се сблъскаха още веднъж, преди да се разделят. Неб видя как група пехотинци и конници тръгва на север, за да посрещне следващата вълна блатни. Но те не бяха ентролузианци. По-скоро почетната гвардия на кралицата на Пилос. Идваха от посоката, където вероятно бе лагерът им.

— Но той разполага с една армия срещу три! — възкликна Неб. — Защо му е на блатния крал да участва в тази война? И то на страната на горяните?

— Не съм сигурен, но ето че го прави. Той таи отдавнашна омраза към Уиндвир. Може би вярва, че Рудолфо е разрушил града, както твърди така нареченият папа.

Неб беше учил доста за блатните. Те бяха известни с набезите си над Уиндвир и прилежащите му селища. Блатните бяха дошли в Познатите земи доста отдавна. Говореше се, че са сериозно засегнати от смеещата се лудост. Бяха се появили скоро след първия Рудолфо и се бяха заселили по хълмовете около трите реки. И след няколко поколения лудостта им не се бе изчистила, и затова постепенно бяха изтикани в блатата до изворите на централната река, не без сериозната помощ на ранните андрофрансини.

— Трябва да се връщам на работа — каза Неб и хвана дръжките на количката си.

Петронус го потупа по рамото.

— И аз.

Неб изкара смяната си и се изми в походната баня. През последните дни температурата бе паднала значително. Той изпра расото си в затоплената вода със същия груб сапун, с който се миеше. След като се изсуши и облече чисти дрехи, зашляпа през калта, за да окачи прането в шатрата, която делеше с Петронус. После се насочи към столовата.

Взе си купа със сърнешко задушено и седна сам. Ядеше бавно, наслаждаваше се на дивечовото месо, приготвено с ряпа, картофи, моркови и лук.

Продължаваше да чува гласа. Цитатите и екзалтираните брътвежи караха космите по ръцете му да настръхват дори сега.

„И аз ли звучах така?“ Е, не толкова силно. Но думите на блатния крал бяха ясни и отчетливи, а не замазани и заплетени като неговите тогава.

И ги произнасяше така, сякаш бяха най-важното нещо на света.

Неб довърши вечерята си и се върна в шатрата. Вчера Сетберт им беше пратил дървени палети и те ги бяха сложили над калта в шатрите и по най-използваните маршрути. Нямаше достатъчно, но все беше нещо.

Младежът легна и се зави, заслуша как водата се стича под палетите на пода.

В далечината се разнесе гласът на блатния крал. Беше твърде далече, за да различи думите въпреки подсилващата магия.

Но Неб чу смеха в края на относително кратката нощна проповед.

Той продължи да го преследва в сънищата му.