Кен Сколс
Ридание (47)

Петронус

Петронус стоеше до реката в последните сиви мигове преди нощта да премине в утро. Беше доволен, че момчето проговори отново, и бе заинтригуван от съобщението. Заръча на Неб да не казва нищо на останалите и когато мехурът му подсказа, че нощта е преминала, избута завивките и се затътри тихо към реката.

Луната беше надвиснала ниско в небето и той се зачуди на мощта на младите богове, докато пикаеше във водата и зяпаше синьо-зеленото кълбо. Преди, в много, много далечните времена тя била сива и пуста. Но според легендите младите богове бяха пренесли там вода, почва и въздух и я бяха превърнали в рай. Дори беше чел един оцелял фрагмент от „Стоте истории на Фелип Карнелин“, който твърдеше, че е посетил луната и е видял множество чудеса, включително кулата на лунния маг, която през някои нощи се забелязваше и с просто око. Уви, пергаментът с приключенията на Карнелин бе изпепелен в руините на Великата библиотека. Той въздъхна и пусна расото си, загърбвайки луната и реката, за да погледне полето от пепел и кости. Лунната светлина го оцветяваше в тъмни сенчести тонове.

— Дойде ли? — попита тихо Петронус.

Чу се приглушен смях.

— Тук съм. Просто не исках да ти прекъсвам работата.

— Нали не съм те намокрил? — изсумтя Петронус и усети лек полъх.

— Не.

На светлината на залязващата луна зърна проблясващия силует на човек, който бе толкова близо, че можеше да посегне и да го пипне.

— Ти ли си първият капитан на Рудолфо?

— Да. Аз съм Грегорик. — Петронус видя как привидението се раздвижи с грацията на котка. — А ти кой си?

Старецът си хареса една скала на брега и седна на нея.

— Аз съм Петрос. — Замисли се за миг. — От залива Калдус.

— Приличаш на рибар — посочи Грегорик.

Петронус кимна.

— Цял живот.

Горянският съгледвач се подсмихна.

— Нещо се съмнявам. Обзалагам се, че не си бил само рибар, но още не съм сигурен какъв точно.

Беше ред на Петронус да се подсмихне.

— Мисля, че просто подценяваш рибарите.

Сянката приклекна и се наведе напред.

— Имам човек в Кендрик. Чул те е как обработваш тълпата. Видял е как си спечелил доверието им. А аз видях как разположи лагера и как копаете гробове. Виждам как заобикаляш закона, като го използваш буквално. Подозирам, че имаш опит в държавническите и военните дела.

Петронус наклони глава.

— Според мен рибарството е смес от двете. Както и да е.

— Както и да е — съгласи се Грегорик. — Няма нужда да ти казвам, че Сетберт няма да толерира заиграването със закона.

Петронус се усмихна.

— Засега не ни закача. — Но знаеше, че съгледвачът е прав. Досега имаха късмет. В далечината се мяркаха ездачи, които се приближаваха достатъчно, за да видят лопатите в ръцете им, и се оттегляха на юг. Но всеки ден очакваше да скъсят разстоянието и да ги заплашат, може би дори да ги прогонят. Или поне да се опитат.

— Чух от добър източник, че си получил помощ — продължи Грегорик.

Лейтенантът значи.

— Ние вършим добро дело. Мнозина биха се съгласили.

Петронус долови изтощението в гласа на Грегорик.

— Да. Не би било правилно костите на Уиндвир да избелеят на слънцето.

Петронус разтърка слепоочията си. Все още не спеше добре. Сънищата му бяха изпълнени с огън и писъци, но не можеше да каже дали е Уиндвир, или онова блатно селище от миналото. Във всеки случай спеше все по-малко с всяка нощ.

— Нима ме извика, за да ми говориш за неща, които зная? Че лудият надзорник ще тръгне срещу нас рано или късно?

Сянката се надигна и отстъпи.

— Не. Идвам да ти кажа нещо повече. Мисля, че ти си нещо повече, отколкото показваш. Мисля, че си човек, който знае какво се случва. — Замълча за миг и отново промени позицията си. — Сетберт използва един метален човек, за да разруши Уиндвир. Подкупил е един от специалистите, който е променил написаното по пластините на мехослугата, така че да излезе на централния площад и да изрече заклинанията от „Седемте какофонични смърти“ на Ксум И’Зир.

Петронус потръпна. Сърцето му сякаш спря за миг, а кожата му се вледени.

— Чудех се как е станало. — Замисли се доколко може да се довери на този горянски съгледвач. След малко продължи. — В началото мислех, че проклетите глупаци са си го причинили сами. Че по някакъв начин сами са сринали града. — Вдигна един камък, прецени тежестта му с ръка и го метна в реката. — Явно съм сгрешил.

— Да — отвърна Грегорик. — Явно е така.

Петронус се надигна.

— Е, защо ми казваш тези неща?

— Искам да знаеш срещу какъв човек си изправен. Чул си за указа на новия папа, иначе нямаше да се разположиш толкова внимателно извън града. Обвиненията срещу лорд Рудолфо са лъжовни. Сетберт уби ордена със собствения му меч.

Петронус повдигна вежди, но не каза нищо.

Тишината се разтегна неловко, преди Грегорик да продължи.

— Намерихме металния човек, използван от Сетберт. Лорд Рудолфо го изпрати в Деветте гори заедно с бившата конкубина на надзорника, Джин Ли Там от клана Ли Там.

Петронус усети как се вледенява отново. Помнеше как младият аколит бе направил демонстрация с мехослугата. Явно го бяха задържали. Бяха построили още метални слуги и бяха продължили да изучават заклинанието.

И накрая бяха предизвикали гибелта си сами.

— Казах им, че трябва да го изгорят — промърмори той на себе си.

— Какво да изгорят? — попита Грегорик.

Петронус не отговори. Хвърли поглед към лагера. Небето сивееше и вече се виждаха палатките, сгушени между остатъците от доковете и стената на най-големия и ярък град в Познатите земи.

— Щом Сетберт е способен да стори това на цял град, едва ли ще се церемони много с група досадници — каза Грегорик. — Ще ви наглеждаме, но трябва да знаеш, че сме малцина. Лорд Рудолфо отпрати Скитащата армия на изток и замина за летния папски дворец, за да преговаря с Непоколебим Първи.

Петронус кимна.

— Ще сме благодарни на всяка помощ. Очаква ни много работа. — Той тръгна към лагера, усещайки внезапно колко е уморен. Изтощението се просмукваше в него, караше краката му да се влачат и дърпаше главата му надолу.

Грегорик подсвирна тихо и се обади за последно.

— Защо го правиш, старче?

Петронус спря и се обърна.

— Всички трябва да плащаме дълговете си, рано или късно.

Погледна отново към луната. Синьо-зелената сфера се мержелееше на хоризонта. Зачуди се какво ли биха помислили младите богове за стореното от наследниците им.