Кен Сколс
Ридание (41)

Петронус

Петронус спря малката група на последния хребет и тези, които не бяха виждали разрушения Уиндвир, се стъписаха.

Бутаха ръчни колички с инструменти, а които разполагаха с мулета и коне, бяха запрегнали малки каручки. Петронус ги огледа и поклати глава.

Проклетият папа и неговото свещено запечатване. Това му отне две трети от тълпата. Хората не искаха проблеми с армията на Сетберт. Бяха достатъчно умни, за да знаят, че запечатването е наложено, за да се спре разкопаването, а погребвачите трябваше да копаят.

Обърна се към момчето. Не беше проговаряло от два дена, но Петронус бе сигурен, че може, стига да го пожелае.

Когато превалиха хребета, Петронус видя как от горичката излетяха птици и се насочиха на север с бясно махане на крилата си. Видя цветовете им и се усмихна. Откъм няколкото дървета на границата на изпепелената земя се зададе конник. Докато приближаваше, Петронус видя как тревата се накланя от двете му страни.

Изчака младия лейтенант да се доближи и го поздрави.

— Уиндвир е затворен.

Разнесе се полъх, докато омагьосаните съгледвачи заемаха позиции наоколо.

— Уиндвир е поле от кости — отбеляза Петронус. — Дошли сме да ги погребем.

Лицето на младия мъж издаде съвсем лека изненада.

— Боя се, че не мога да ви пусна.

Петронус пристъпи по-близо.

— Как се казвате, лейтенант?

— Бринт. — Мъжът огледа Петронус и малката му група.

— Не ви ли се е случвало да загубите свой близък?

Петронус наблюдаваше изражението му. Видя как офицерът трепна, прободен от болезнен спомен, но бързо се овладя и потисна емоциите. Трепването беше достатъчно леко, за да бъде пропуснато от неопитно око и Петронус внезапно осъзна, че си няма работа с някой разглезен ентролузиански благороднически син.

Петронус доближи ръце до тялото, така че другите да не го виждат. „Чий си?“ Зададе въпроса на жестомимичните езици на Горските домове и на клана Ли Там.

Лейтенантът примигна, но пръстите му не помръднаха.

— Загубил съм няколко близки — отвърна тихо той.

Петронус се наклони и заговори със същия тон.

— Погреба ли ги, или ги остави просто така?

Първият поглед беше гневен, но го последва угрижено изражение. Лейтенантът мълча цяла минута, след което се взря в Петронус. Подсвирна и отново се разнесе полъх от изтеглящите се съгледвачи. Щом се отдалечиха достатъчно, той се наведе от седлото и заговори тихо.

— Внимавай. Мога да ви пусна да минете, но не мога да гарантирам безопасността ви.

— Светлината ще ни пази — отвърна Петронус, цитирайки встъпителните слова на Уимската библия.

Младият лейтенант поклати глава.

— Вече няма светлина. — Той се огледа, за да се увери, че хората му не са наблизо. — И този, който сега уж я пази, е същият, който я угаси. Тук няма да сте в безопасност.

След това обърна коня си и потегли в посоката на вятъра.

До вечерта Петронус и парцаливите гробокопачи бяха издигнали лагера си до реката, точно до остатъците от портата на доковете, напълно в съответствие със свещеното запечатване. Тази зона имаше специално разрешително, за да се поддържа набирането на припаси при предишните запечатвания.

Единственото положително нещо от бившето му папство бе това, че знаеше чудесно правилата на играта.