Кен Сколс
Ридание (26)

Петронус

Петронус поведе коня си към покрайнините на града. Казваше си, че след малко ще обърне, че просто иска да погледне по-отблизо. Нещо необяснимо го подтикваше напред. В празната сърцевина на душата му се гонеха гняв и отчаяние.

Вървеше пеша, за да усети хрущенето на пепел и въглени под краката си и да се увери, че са истински. Спираше на всеки няколко крачки и поемаше дълбока глътка въздух, пълна със сяра, озон и пушек. Очите му се взираха в изпепеления пейзаж, без да знаят какво търсят.

Петронус познаваше петте стадия на мъката. Беше започнал пътя си към папството в катедрата по франсински практики, като анализираше и манипулираше начините на мислене и поведение. През повечето време се движеше между „меча“ и „празната кесия“, но понякога кривваше и към „ослепеното око“.

И преди беше виждал смърт и разрушения. Няколко дни преди да се заеме с плановете за собственото си убийство, беше разпоредил да се атакува едно от блатните поселища. Направи го в отговор на предишно нападение над един от свободните градове нагоре по реката. Блатните бяха убили половината мъже и четвърт от децата. Освен това бяха унищожили малък керван, завръщащ се от Изпепелената пустош, който пренасяше реликви и свитъци, предвидени за бързо транспортиране по причини, свързани със сигурността и запазването им. Блатните бяха погребали мъртвите и се бяха върнали в селището си от другата страна на реката.

В действителност решението не беше трудно. Петронус изпрати съгледвачи от Сивата гвардия, омагьосани и въоръжени със стрели, които се запалваха при удар и не се гасяха с вода. Още една древна наука, която орденът не предоставяше на света, за да пази превъзходството си, и която показваше колко напред е стигнало човечеството по пътя към собственото си унищожение.

Водеше ги капитан на сериозна възраст. Гримлис беше единственият сив гвардеец, който можеше да стори необходимото, за да озапти блатния крал и после да спи спокойно. И така, войниците изгориха селото по заповед на Петронус и убиха всички мъже, жени и деца.

След това бе настоял да отиде там. Трябваха му ден и половина. Гримлис бе тръгнал с него, въпреки че не желаеше, нито пък смяташе, че това е работа на папата.

Петронус бе сторил същото, което правеше и сега. Селото не беше голямо, но бе по-обширно, отколкото си го представяше. Тръгна пеша, докато помощникът водеше коня му. Пепелта хрущеше под краката. Приближи се съвсем, за да вижда през все още издигащия се пушек. Различаваше обгорелите греди. Рухналите камъни, от които се вдигаше пара. Димящите черни купчинки, които бяха… какво? По-големите бяха добитък. Най-малките бяха деца, може би кучета. И всичко между тях.

Петронус се сепна и покри устата си с ръка. Знаеше какво ще стане още докато даваше заповедта преди три дена, но осъзнаването на стореното се стовари отгоре му като натоварена каруца.

— Богове, какво направих? — каза той на себе си.

— Направихте каквото трябва, за да защитите светлината, ваше светейшество — отвърна капитанът. — Вече го видяхте. Знаете как изглежда. Трябва да се връщаме.

Петронус се обърна и тръгна към коня си. Знаеше добре, че блатните няма да погребат тези мъртви. Техните вярвания бяха прости. Ядеш или погребваш само това, което си убил. Не гориш живото или мъртвото, освен ако не е храна.

Андрофрансините бяха използвали огън и бяха оставили убитите непогребани. Съобщението до блатния крал беше ясно. Петронус беше достатъчно умен да се сети, че Гримлис се е съгласил да го придружи само защото това щеше да засили съобщението: „Вижте, аз стоя пред вашите мъртви и им обръщам гръб.“ Шпионите, скрити в далечните дървета, които му бяха посочени по-рано, щяха да отнесат съобщението на блатния крал. Съседите на Петронус и керваните щяха да са в безопасност за нови три-четири години.

Докато яздеше обратно към Уиндвир, той осъзна, че животът му се е превърнал в такава лъжа, че не може да продължава да живее с нея. Когато се завърна, започна да крои собствената си гибел с помощта на определения си приемник.

Сега пред него не лежеше село. А най-големият град в Познатите земи. Някогашната му първа любов.

Веднага забеляза връзката. „Разпознавам това в предишна мъка и търся изкупление за стари злодеяния.“ Преди се чудеше дали „пътят на търговеца“ ще се появи сред петте, но ето че бе готов за сделка.

Това беше нещо, към което можеше да се придържа — стар грях, от който можеше да се срамува, за да избегне по-големия срам, заплашващ да го погълне.

„Ако бях останал. Ако бях запазил трона и пръстена, това нямаше да се случи. Градът щеше да си е тук.“

Все пак знаеше, че това не е вярно. Оценяването на настоящето въз основа на различни представи за миналото беше неразгадаем шифър. Въпреки това така го чувстваше, без значение дали е лъжа. Притискаше сърцето и засядаше в гърлото му.

„Ако бях тук.“

Луташе се в уимския лабиринт в себе си и местеше бавно скованите си крака. Внезапно спря.

Видя го. Това, което търсеше. Първо помисли, че са пръчки, но бяха твърде много. Можеше и да са камъни, но бяха най-различни по размери, включително съвсем малки. Кости, разпилени из разрушения, овъглен град. Петронус ги видя и разбра какво трябва да стори. Щеше да погребе мъртвите на Уиндвир.