Кен Сколс
Ридание (111)

Джин Ли Там

Джин изчака да се свечери, преди да се отправи към малкия кабинет на папата. Неб и Исаак се бяха оттеглили и апартаментът, в който се помещаваше щабът на андрофрансините, беше тих и тъмен, с изключение на светлината изпод вратата на кабинета. Съгледвачите, които охраняваха, обявиха пристигането й и я пуснаха.

Старецът вдигна глава от купчината документи и остави писалката си.

— Лейди Там. — Той леко наклони глава.

— Ваше светейшество — отвърна тя. Очите й се стрелнаха към клетката с птичката в ъгъла на писалището. Като момиче прекарваше часове с нея и опитваше да я научи на различни фрази във влажната крайморска градина на баща си. Сега й се струваше по-малка.

И олющена. Лъскавите златисти пера бяха обгорени, а главата и цялата й дясна част висяха. От овъглената дупка на окото се подаваха медни жички. Дори не можеше да стои правилно — клечеше в ъгъла на клетката и трептеше, а единственото останало око примигваше бясно.

Седна на простия дървен стол пред писалището, без да я изпуска от поглед.

Петронус явно видя какво гледа.

— Разпознавате ли тази машина?

Джин вдигна глава и се обърна към него.

— Да, ваше светейшество. Беше на баща ми — дар от андрофрансините. Докараха я днес заедно с неговата библиотека.

Веждите на Петронус се извиха.

— Неговата библиотека ли? Защо Влад Ли Там ни праща библиотеката си?

И тя се чудеше за същото през по-голямата част от деня. Баща й обичаше книгите си и не можеше да си представи какво би го накарало да се раздели с тях.

— И аз си задавам този въпрос, ваше светейшество.

— Питахте ли го?

Джин поклати глава и подбра точните думи.

— Вече не поддържам връзка с баща си.

Видя изненадата по лицето на Петронус. Зърна въпросите, които се оформяха в очите му, и как той се насили да ги заобиколи.

— Значи по някаква неясна причина Влад Ли Там е дарил библиотеката си за нашата кауза. И е включил тази механична птица. — Той се замисли. — Изглеждате обезпокоена, лейди Там.

Тя кимна.

— Има и още. — Джин преглътна. Част от нея се боеше да продължи. През последните месеци бе преминала от съмнение във волята на баща си към открито презрение на делата му из Познатите земи.

Мразеше собствената си роля още повече. Отново погледна към птичката. Осъзна, че Петронус я чака да продължи.

— Неб смята, че е видял птицата край Уиндвир в деня на унищожението.

Петронус се наклони напред и присви очи.

— Баща ви използвал ли я е някога за пренасяне на съобщения?

Тя поклати глава.

— Не. Смяташе, че твърде много се набива на очи.

Петронус кимна бавно и също се загледа в птичката.

— Чудех се дали е замесен в това.

Стомахът на Джин Ли Там се сгърчи. Още не го бе казала, но и тя се чудеше същото. Със сигурност Сетберт бе разрушил града. Това не предизвикваше съмнение. Сам го беше признал. Но тя познаваше Сетберт — изпадаше в пристъпи на гняв, бе мързелив и безмилостен. Не се съмняваше, че е опустошил Уиндвир. Но нито за миг не допусна, че не е бил подтикнат в тази посока. А в Познатите земи имаше само един човек, чиято главна работа бе да подтиква другите да изпълняват желанията му, чрез мрежата от деца, които събираха информация и изпълняваха плановете. Накрая тя промълви думите, от които се боеше, още щом бе зърнала птичката.

— Боя се, че баща ми е използвал Сетберт, за да разруши Уиндвир.

Петронус кимна.

— Сигурно ви е тежко да стигнете до подобно заключение. — Тонът му стана по-нежен. — Тежко е да открием, че това, което обичаме най-много, не е такова, каквото изглежда.

Джин кимна и откри, че трябва да се бори с напиращите сълзи. Успя да се овладее и се замисли за този стар папа. В думите му се съдържаше обвинение и в съзнанието й се оформи въпрос. Поколеба се, но все пак го зададе.

— Затова ли напуснахте папството?

Петронус кимна.

— Отчасти.

— Но сега, след толкова години, се завърнахте. Искало ли ви се е просто да бяхте останали?

— Всеки ден — въздъхна Петронус. Следващите му думи бяха пропити от мъка. — Все си мисля, че ако бях останал, можех да намеря начин да предотвратя тази трагедия.

Джин си бе задавала подобни въпроси днес, докато си мислеше за птичката и какво означава тя. Беше прекарала три години със Сетберт, бе събирала информация за баща си и бе разпространявала сведения по негово нареждане. „Трябваше да проумея какво се случва, но бях заслепена от вярата в баща ми.“

— Искам го всеки ден — продължи Петронус. — Но знам, че това е мрежа с множество дупки. — Той се усмихна насила. — Истината е, че с тогавашните ми знания взех най-доброто възможно решение. Ако бях останал, вероятно щях да съм погребан с другите от Уиндвир. А сегашната ми работа е по-важна от всяка друга преди.

Джин Ли Там кимна.

— Разбирам.

Петронус погледна птичката.

— Ще накарам Исаак да провери паметта й и ще видим какво ще научим по този въпрос. — Той се размърда неловко. — С баща ви бяхме добри приятели едно време. Ще ми се да мисля, че момчето, което познавах, не би могло да донесе такъв мрак на света.

Джин Ли Там не отговори веднага. Мислеше за Рудолфо — за семейството и приятеля му Грегорик. Мислеше и за безбройните други, които баща й, а и неговият баща преди това бяха превили като корито на река, за да изпълнят стратегиите си за света. Мислеше за братята и сестрите си, жертвани в името на каузата. Несъмнено бяха много повече, отколкото щеше да узнае някога.

— Баща ми е способен на много неща.

Двамата помълчаха за минута.

Накрая тя се изправи.

— Благодаря, че ми отделихте време, ваше светейшество.

Прибра се в стаята си, седна на леглото и се загледа през прозореца. Настъпваше пролет и цветята цъфтяха. Дъждовете най-сетне спираха. Замисли се за думите на Петронус и за бебето, растящо в нея.

„Сегашната ми работа е по-важна от всяка друга преди.“ Джин Ли Там погали корема си с надеждата, че светлината на сегашното й дело ще засенчи мрака на предишното.