Кен Сколс
Ридание (107)

Рудолфо

Рудолфо препусна сам на юг въпреки протестите на хората си. Ако Грегорик беше жив, нямаше да му се размине толкова лесно. Той направо щеше да откаже да се подчини или поне щеше да се омагьоса и да го последва от разстояние. Дори Едрик можеше да се възпротиви, но той вече бе на юг. Новият първи капитан работеше с рейнджърите на Пилос, за да укрепи границите на Мейров срещу проблемите на съседите й.

Така че тръгна сам с омагьосания си за скорост и издръжливост кон, приведен в брулещия дъжд. Преди да потегли, изпрати внимателно кодирани бележки до Джин Ли Там, главния мъчител и Едрик. Петронус обеща да се свърже с Влад Ли Там от негово име и да накара бъдещия му тъст да дебне по водните пътища за бившия надзорник. Рудолфо възнамеряваше да се срещне с Едрик и Скитащата армия и да залови Сетберт. После щеше да прекара престъпната свиня през всички градове по обратния път към Деветте гори.

Усмихна се при тази мисъл и подсвирна на коня да усили ход. Ако не спираше, щяха да му трябват само четири дена. Конят можеше да понесе подобно натоварване, благодарение на магиите, но не много повече. Щом стигнеше при Едрик, щеше да го остави да почине един сезон. Той потупа животното. Беше му се събрало доста след унищожението на Уиндвир и заслужаваше почивка.

„Както и всички ние.“

Някъде зад него гробокопачите бяха развалили лагера си и несъмнено вече пътуваха на североизток. Можеше да вземе още хора със себе си, но не искаше да оставя папата беззащитен. Войната може и да бе приключила, но не биваше да си позволява рискове с безопасността на Петронус.

Нещо по-дълбоко го тласкаше към самотно пътуване. Беше усетил мрака в себе си, разбуден през онази нощ, докато мъкнеше трупа на Грегорик. И когато този облак се спуснеше отгоре му, откриваше, че не може да търпи чуждо присъствие.

Сигурен бе, че това има нещо общо с франсинските пет пътя на мъката. И щеше да извървява тези пътища отново и отново, докато не свършеха. Не е като да не беше минавал по тях. Вече ги бе обиколил с брат си и родителите си.

„Но Грегорик!“ Това още го измъчваше.

Тръсна глава, за да я проясни. Замисли се за предстоящата работа по библиотеката, но му доскуча. Насочи съзнанието си към Джин Ли Там и прекараното с нея време, но и това не успя да го задържи.

Едва при мисълта за Сетберт откри бяла нажежена светлина, върху която можеше да се фокусира, вместо да мисли за миналото.

В това бъдеще Сетберт пищеше под осолените ножове.