Кен Сколс
Ридание (101)

Джин Ли Там

Джин Ли Там се измъкна от имението в следобедната светлина. Използва един от многобройните скрити проходи, след като излъга охраната си, че ще се къпе. Дори напълни голямата мраморна вана с топла вода и ароматни масла. След това мина по един проход, после по стълба до мазето и пое по тунелите, които я изведоха до ниската каменна стена на северните градини.

Джин се промуши през скритата портичка, която бе открила през зимните си обиколки, като се оглеждаше постоянно.

Носеше проста роба и груби ботуши, за да се пази от калта и топящия се сняг. Продължи забързано надолу.

Стигна до къщата на речната жена в края на града и изчака в сенките, за да се увери, че старата алхимичка е сама с котките си.

Снощи бе използвала последната доза от лекарството, ала засега нямаше желания резултат. На два пъти през зимата мислеше, че се е получило, но се оказваше, че греши. Днес трябваше да реши дали да продължава с опитите.

Това беше най-дългата зима в живота й, студена и бяла, прекарана предимно на закрито. Единствените светли мигове бяха няколкото дена с Рудолфо, откраднати в паузите на постоянно му обикаляне между Уиндвир, фронта и работата с Петронус и Исаак. Не беше свикнала на такива студове, които заледяваха рекичките. Не беше свикнала къщата й да се превърне в клетка.

Рудолфо едва ли щеше да я задържи насила. Но къде би могла да отиде?

Понякога се сещаше за тропическата топлина на бащиния й дом, но знаеше, че не може да отиде там. След смъртта на Грегорик спря да отвръща на съобщенията на баща си, дори на братята и сестрите си, защото знаеше, че и те са замесени в делото на клана й. Накрая просто спряха да й пращат съобщения.

Не беше се сблъсквала с подобно мълчание и част от нея тъгуваше, но друга част се чувстваше по-свободна отвсякога.

Винаги се бе гордяла, че е силна жена със собствено мнение, способна да се справи с всякакви обстоятелства. Но след опустошението на Уиндвир разкритието, че ръката на баща й направлява живота на Рудолфо, и осъзнаването на собствената й роля виждаше ясно, че никога не е била такава. Беше просто дъщеря на баща си и нищо повече. Всички тези събития й бяха показали, че това не е достатъчно и че може да избере по-висше призвание от делата на Там.

Трябваше да признае, че баща й не я насилваше. Но може би това също бе втъкано в сложния гоблен, създаден от него и предците му.

От комина на колибата излезе пушек и нещо се раздвижи. Джин Ли Там излезе от укритието си, прекоси калния двор и почука леко на вратата.

Речната жена я посрещна с усмивка.

— Лейди Там — поклони й се сякаш беше очарована да я види. — Моля, влезте. Тъкмо сложих чая.

Джин събу ботушите си на прага и ги остави до стола.

— Благодаря.

Видя, че малкото помещение и прилежащата работилница бяха по-препълнени с чували и стъкленици от обичайно. Някои от купчините стигаха до половината й ръст.

— Войната е трагично нещо, но помага на бизнеса — поясни речната жена. — Магии за копита, магии за хора, магии за ножове и за разпити. Дори мъчителите дават поръчки в очакване на бъдещата работа. — Тя се засмя. — Мъжете и тяхното насилие. — Наля чай в две керамични чаши и сложи едната пред Джин Ли Там, след което седна срещу нея. — Стига сме говорили за смъртта. Да обсъдим живота.

Джин кимна и отпи от чая. Имаше силен вкус на мед и лимон и затопляше добре.

— Използвах всичкото лекарство. Имам нужда от още.

Речната жена се усмихна.

— Не мога да ви дам още.

Джин Ли Там примигна и остави чашата си. Обзе я паника, която се усили от само себе си, щом осъзна колко е уплашена, че може да не успее да продължи опитите с Рудолфо. Колкото и да мразеше заблудата — и да си повтаряше десетки пъти, че ще му каже, — тя бе станала доста добра в подправянето на питиетата няколко часа преди да легнат заедно. Знаеше, че ако му признае за тази заблуда, щеше да остави следи, водещи към други, и накрая можеше да разкрие намесата на баща си — а и собствената си роля — в живота му.

Нямаше да може да понесе погледа му, щом той осъзнаеше, че кланът Ли Там е убил брат му, родителите му и най-близкия му приятел, за да може животът му да тръгне в посока, определена от един човек.

Всичко това мина през главата й и тя усети как нещо стиска сърцето й.

— Не разбирам! — промълви накрая Джин Ли Там. — Нали имаш рецептата. Ще уредя доставката, ако някои от съставките липсват.

Речната жена продължи да се усмихва и поклати глава.

— Няма да е разумно, лейди Там.

Джин усети как гневът й се надига. Гласът й стана хладен, докато избутваше стола назад.

— Имам нужда от това лекарство. Ако не можеш да го направиш, сигурна съм, че жената в залива Калдус ще ми свърши работа.

Речната жена пак се засмя.

— Лейди Там, моля ви, седнете!

Джин се поколеба, но седна. Внезапно се притесни и не можа да погледна жената в очите. Затова започна да се озърта из стаята.

Усети как старата груба ръка хваща нейната и я стиска.

— Не мога да ви дам повече, защото може да навреди на вашето бебе.

Джин вдигна рязко глава.

— Какво?

Речната жена кимна.

— Вече си личи по всичко. По тена на кожата ви. По блясъка в очите. По самата ви походка. — Тя стана и отиде до шкафа, откъдето извади златен пръстен, привързан със синя и розова панделка.

Джин Ли Там усети как сърцето й трепва.

— Тоест?

Речната жена кимна отново и взе ведро с вода.

— Бременна сте. При това отскоро. — Тя намигна.

Джин не знаеше какво да каже. Остана неподвижна, докато старицата стискаше пръстена в юмрук и мърмореше нещо на неразбираем език. После наля купа с вода и пусна пръстена вътре, без да спира да мърмори.

— Е, да видим какво казва водата ви на реката.

Джин тръгна с купата към задната стаичка и внезапно се почувства странно разголена. Страхът и въодушевлението се бореха в нея, не знаеше дали й се иска да затанцува, или да побегне. След като върна купата, речната жена я взе и я остави на масата.

— Допийте си чая, скъпа. Трябва да мине малко време.

Джин Ли Там погледна към купата и пръстена на дъното й. Панделките бяха привързани към него и се поклащаха в течността.

— Ами ако е грешно?

Речната жена поклати глава.

— За четирийсет години не съм пропускала да позная жена с дете, дори на следващата сутрин, ако ме разбирате. — Тя се усмихна и отпи от чая си.

Запазиха мълчание, втренчени в купата. Накрая речната жена плесна с ръце.

— Чудесно! — Синята панделка се бе развързала и изплувала на повърхността.

Джин Ли Там нямаше нужда да пита за значението. Отпусна се на стола и издиша. Очите й се насълзиха и я прониза тръпка.

— Момче — промълви тихо тя.

Жената кимна.

— Силно, според поличбите. Как ще го кръстите?

Нямаше нужда да се замисля. Името изскочи пред очите й, макар да не бе разсъждавала досега.

— Иаков. Ако Рудолфо се съгласи.

Усмивката на речната жена изпълни стаята със светлина.

— Силно име за силно момче.

Джин Ли Там не можеше да откъсне очи от купата и от синята панделка, която плаваше в жълтеникавата речна вода.

— Трябва да бъде силен. Ще наследи огромна отговорност.

Речната жена кимна.

— Ще е силен, защото има силни родители.

Една от сълзите се отрони и Джин усети как се спуска по бузата й.

— Благодаря.

Жената се наведе и продължи тихо:

— Лейди Там, струва ми се, че сте по-загрижена за начина на зачеване на това дете, отколкото трябва. Лорд Рудолфо ще е възхитен и няма да задава въпроси. — Тя помълча малко и добави: — Смятам, че това е лична работа, между нас двете.

Джин Ли Там кимна.

— Благодаря — повтори тя.

Излезе от къщата и тръгна обратно към имението. Чудеше се каква майка ще бъде. Почти не познаваше своята и бе прекарала детството си с голяма тумба братя и сестри, докато баща й, чичовците и лелите я възпитаваха как да бъде Там. Идеята я объркваше. Двама родители, отглеждащи едно дете и оставащи с него до старините си. Това дете създава потомство на свой ред, тюрбанът се предава от баща на син в сянката на новата библиотека, в един различен свят.

Това беше най-ужасяващата задача, която си бе представяла.

Щом се прибра, напълни наново ваната, съблече се и застана пред огледалото, за да разгледа корема си.

След това Джин Ли Там се отпусна в топлата ароматна вода и се усмихна.