Кен Сколс
Ридание (10)

Рудолфо

Рудолфо остави Скитащата армия сама да избере лагера си, защото знаеше, че хората му ще се сражават по-пламенно, ако защитават нещо, което сами са избрали. Разположиха шатрите и кухните в западните хълмове, където вятърът не отнасяше пушека от димящите руини, а горянските съгледвачи започнаха да претърсват поизстиналите граници на града. Засега не бяха намерили оцелели.

— Продължавайте да търсите на смени — каза Рудолфо. — Ако откриете нещо, пратете птица.

Грегорик кимна.

— Разбрано, генерале.

Рудолфо поклати глава. Когато превали хребета и зърна за пръв път опустошението на Уиндвир, смъкна шала си и заплака силно, така че хората да видят мъката му. Продължаваше да плаче открито, както и Грегорик. Сълзите се стичаха по зацапаното му лице.

— Не мисля, че ще откриете някого.

— Знам, генерале.

Рудолфо се оттегли в шатрата си и закуси със сливово вино, прясна антилопа и миризливо сирене. Пред очите му се въртяха спомени от най-величествения град и се смесваха с изгледа на все още димящите руини.

— Богове — прошепна той.

Първият му спомен бе от погребението на папата. Онзи, когото бяха отровили. Иаков, бащата на Рудолфо, го бе довел в града, за да почетат родството. Дори го беше взел на коня си. Рудолфо се държеше здраво за гърба на баща си, докато яздеха зад ковчега на папата. Великата библиотека бе затворена заради траура, но Иаков бе уредил кратка визита у един епископ, когото съгледвачите му бяха спасили от бандити по пътя за Изпепелената пустош.

Богове, колко много книги имаше! След Епохата на смеещата се лудост последователите на П’Андро Уим събираха каквото открият от Отминалите времена. Магия, наука, изкуство, история, карти и песни. Пазеха ги в библиотеката в Уиндвир и малкото планинско село се бе превърнало в най-могъщия град на Новия свят.

Тогава беше на шест години. Двамата с баща му бяха влезли в първото помещение и навсякъде — около и над него — се простираха лавици с книги. За пръв път бе изпитал почуда и това го бе изплашило.

Сега мисълта за изгубеното познание го плашеше още повече. Никой не биваше да изпитва подобна почуда. Той глътна остатъка от виното и плесна да му донесат още.

— Какво би могло да предизвика подобно нещо? — прошепна тихо той.

Един капитан се покашля учтиво на входа на шатрата.

— Да? — вдигна поглед Рудолфо.

— Лагерът е разположен, генерале.

— Чудесни новини, капитане. След малко ще дойда. — Рудолфо вярваше напълно на хората си, но знаеше, че войниците действат според очакванията на командването. Добрият лидер трябваше ясно да подчертае своите изисквания.

Капитанът изчака отвън, а Рудолфо се надигна и препаса меча си. Обърна се към малкото огледало да намести тюрбана и пояса си и излезе в късното утро.

Рудолфо обиколи лагера, окуражи хората си и изслуша предположенията им за гибелта на Уиндвир, след което реши да дремне в шатрата си. Не беше спал пълноценно от три дена, но въпреки изтощението не можеше да откъсне мисълта си от разрушения град.

Знаеше, че е била някаква магия. Орденът имаше врагове, но нито един не притежаваше подобна мощ, че да предизвика толкова пълно унищожение. Може би беше злополука. Нещо, открито от андрофрансините, остатък от Епохата на смеещата се лудост.

В това имаше повече смисъл. Цялата цивилизация бе срината с магии и военни машини по време на кралете магове. Изпепелената пустош бе доказателство и от хиляди години андрофрансините разкопаваха тези земи и събираха откритите магии и машини в града си. Безобидните открития се продаваха, за да поддържат Уиндвир като най-богатия град. Другите се запазваха, за да поддържат мощта му.

В края на следобеда се появи птица. Рудолфо прочете съобщението и се замисли над дребния, разкривен почерк на Грегорик.

„Открихме говорещ метален човек.“

„Доведете ми го“ — написа отговора Рудолфо и изпрати птицата обратно.

След това зачака съгледвачите си в шатрата.